дискретност. Мисля, че това се разбира от само себе си.

— Но аз не ви разбирам.

— Няма значение. Да отидем при леля и татко.

— Не, почакайте, мис Грейстийл, не така. Кой друг ще ме поправи, когато греша, ако не вие? Кажете ми, кого мислите, че съм измамил?

Мис Грейстийл помълча малко и после неохотно отвърна:

— Да речем, приятелката ви от миналата вечер.

— Приятелката ми от миналата вечер! За какво говорите?

Мис Грейстийл погледна страдалчески.

— Младата жена в гондолата, която така държеше да говори с вас и половин час не даваше на никого да ви каже и дума.

— А! — Стрейндж се усмихна и поклати глава. — Не, останали сте с погрешно впечатление. Тя не е моя приятелка. Приятелка е на лорд Байрон.

— O! — мис Грейстийл леко се изчерви. — Изглеждаше силно развълнувана.

— Не одобрява поведението на лорд Байрон — Стрейндж сви рамене. — Че кой го одобрява? Дамата искаше от мен да повлияя на Негова светлост и не ми беше никак лесно да я убедя, че нито сега, нито когато и да било, струва ми се, в Англия е имало достатъчно магическа мощ, за да му повлияе.

— Обидихте се.

— Ни най-малко. Надявам се, че сега сме по-близо до онова добро разбирателство, което според вас е нужно в отношенията между приятели. Ще си стиснем ли ръцете?

— С най-голяма радост — отвърна мис Грейстийл.

— Флора! Мистър Стрейндж! — извика доктор Грейстийл, забързан към тях. — Какво става тук?

Мис Грейстийл леко се смути. За нея беше много важно леля й и баща и да останат с добро мнение за мистър Стрейндж. Тя не искаше роднините й да разберат, че го е заподозряла в нещо нередно. Затова се престори, че не е чула въпроса на баща си и енергично заговори за картините в „Скуола ди Джорджо дели Скиявони“, които много би искала да види.

— Никак не е далеч. Можем да отидем още сега. Нали ще дойдете с нас? — обърна се тя към Стрейндж.

Стрейндж и се усмихна със съжаление.

— Имам работа.

— По книгата? — попита доктор Грейстийл.

— Днес не. Сега работя по възстановяването на едно заклинание, с което ще извикам фея за помощник. Не знам вече колко опити съм правил — и колко начини съм изпробвал. И, разбира се, винаги без успех. Но такава е съдбата на съвременния магьосник! Заклинанията, които някога са се приемали за даденост от всеки дребен шарлатанин в Англия, сега са толкова недостъпни, че в отчаянието си не вярваме някога да ги възродим. Мартин Пейл е имал прислуга от двадесет и осем феи. Аз бих се радвал да се сдобия поне с една.

— Феи! — възкликна леля Грейстийл. — Но, доколкото съм чувала, те са много пакостливи създания! Сигурен ли сте, мистър Стрейндж, че наистина искате да си създадете грижи с такъв неблагонадежден другар?

— Скъпа лельо! — възкликна мис Грейстийл. — Мистър Стрейндж знае какво прави.

Но лелята беше все така обезпокоена и в подкрепа на твърдението си разказа за една река в селото в Дарбишър, където тя и доктор Грейстийл са израснали. Някога тази река била омагьосана от феи и се свила до малко поточе, и макар че това станало преди много векове, местните жители още я помнели и им било мъчно за нея. Те говорели с какви занаяти биха могли да се захванат и какви фабрики да отворят, ако реката била достатъчно голяма, за да дава необходимата мощност139.

Стрейндж учтиво изслуша всичко и когато лелята свърши, каза:

— O, несъмнено! Феите са своенравни по природа и много трудно се подчиняват. Ако опитът ми успее, със сигурност ще трябва да следя с кого общува моят нов слуга — или слуги — той хвърли поглед към мис Грейстийл. — Но въпреки това силата и познанията им са толкова големи, че един магьосник не може да пренебрегва помощта им — освен ако не е Гилбърт Норел. Всяка фея, раждала се някога, носи повече магия в главата, ръцете и сърцето си, отколкото може да се побере в най-голямата библиотека с магически книги140.

— Наистина ли? — учуди се леля Грейстийл. — Е, това е забележително.

Доктор Грейстийл и сестра му пожелаха на Стрейндж успех в магиите, а мис Грейстийл му напомни, че е обещал някой ден да отиде с нея да видят едно пиано, което се дава под наем от антиквар недалеч от енорията „Сан Анджело“. После семейство Грейстийл продължиха с дневните развлечения, а Стрейндж се върна в квартирата си край „Санта Мария Дзобениго“.

Повечето английски джентълмени, които ходят в Италия напоследък, пишат поеми или пътеписи, разказващи за пътуването им, или рисуват пейзажи. Италианците, които дават под наем апартаменти на тези джентълмени, се грижат да им предоставят достатъчно място за техните занимания. Наемодателят на Стрейндж например беше пригодил малка тъмна стаичка под покрива на къщата, където квартирантът да може да работи. Там имаше стара маса с четири дървени грифона за крака, имаше люлеещ се стол, изрисуван дървен шкаф като онези, които могат да се видят в църквите, и дървена фигура, висока два-три фута, поставена върху ниска колона. Тя изобразяваше усмихнат човек, който държеше нещо червено и кръгло в ръка — може би ябълка, може би нар или червена топка. Трудно беше да се каже откъде се е взел този джентълмен: беше някак твърде весел за светец в църква и недостатъчно забавен за украса пред вратата на кафене.

Стрейндж беше установил, че шкафът е влажен и мухлясал, затова го бе оставил празен и книгите и записките му стояха на купчини на пода. Но с дървената фигура беше завързал нещо като приятелство и по време на работа постоянно й задаваше въпроси като: „Какво е мнението ти затова?“ и „Донкастър или Беласис? Какво предлагаш?“141, или „Е? Виждаш ли някого? Аз не“, а понякога в пристъп на крайно отчаяние: „O, няма ли да млъкнеш?“

Той извади лист хартия, на която беше записал някакво заклинание. Замърда устни, както правят магьосниците, когато произнасят магически думи. Свърши и се огледа из стаята, сякаш очакваше да види някого. Но каквото и да очакваше, то не стана. Стрейндж въздъхна, смачка хартията със заклинанието на топка и я хвърли по дървената фигура. После взе друг лист хартия, записа нещо, надникна в една книга, вдигна първия лист от пода, разглади го, половин час го гледа и си скуба косите, отново го смачка и го хвърли през прозореца.

Някъде заби камбана. Тъжен и самотен звук, който караше човек да мисли за диви далечни места, мрачни небеса и пустота. Подобни мисли вероятно споходиха и Стрейндж, защото той стана разсеян, прекъсна работата си и погледна през прозореца, сякаш искаше да се увери, че Венеция не се е превърнала в мълчалива пустош. Но гледката отвън беше същата както винаги — весела и оживена. Слънцето искреше върху синята вода. На улицата гъмжеше от хора: венециански дами отиваха в „Санта Мария Дзобениго“, австрийски войници обикаляха и разглеждаха забележителностите, търговци се опитваха да им продават стоките си, деца се боричкаха и крещяха, кота бързаха по незнайно каква работа.

Стрейндж се върна към заниманията си. Свали сюртука и нави ръкава на ризата си. После излезе от стаята и се върна с нож и бяло легенче. С помощта на ножа той пусна малко кръв от ръката си. Сложи легенчето на масата и надникна вътре да види дали количеството е достатъчно, но явно загубата на кръв му се отрази по-зле, отколкото очакваше, защото в пристъп на слабост събори масата и легенчето падна на пода. Стрейндж изруга на италиански (особено звучен за ругаене език) и се огледа за нещо, с което да избърше кръвта.

По една случайност на масата имаше смачкана на топка бяла дреха. Това беше нощница, която Арабела бе ушила на Стрейндж в първите години на брака им. Без да си дава сметка какво е това, Стрейндж посегна да го вземе. Тъкмо да го грабне — и Стивън Блек излезе от тъмния ъгъл и му подаде парцал. Действието на Стивън бе съпътствано от лек поклон, който е втора природа на добре обучения прислужник. Стрейндж взе парцала и забърса кръвта (не особено успешно), но като че ли изобщо не забеляза присъствието на Стивън. Стивън взе нощницата, разглади гънките, грижливо я сгъна и я сложи на едно столче в ъгъла.