училището.
В отговор мистър Найт изпрати любезно писмо, в което се извиняваше, че не е съгласен с мистър Ласелс. Той казваше, че всъщност системата на обучение на мистър Норел е широко известна. Мистър Найт насочи вниманието на мистър Ласелс към страница 47 от есенния брой на „Приятелите на английската магия“ за 1810 година, където лорд Портисхед пише, че единствената основа за обучение на магьосници, която мистър Норел одобрява, е системата, съставена от Франсис Сътън-Гроув. Мистър Найт (който се обявяваше за искрен почитател на мистър Норел) си беше купил „De Generibus Artium Magicarum Anglorum“ на Сътън-Гроув и я беше изучил. Той се възползваше от случая да попита дали мистър Норел би му оказал честта да стане гостуващ преподавател и да изнася лекции и така нататък. Намерението му било да обучава четирима младежи, но бил засипан от толкова молби, че се видял принуден да наеме още една къща, за да настани всички, и да назначи повече учители, които да преподават. Имало предложения за откриване на още училища в Бат, Честър и Нюкасъл.
Още по-лоши от училищата бяха магазините. На няколко места в Лондон започнаха да се продават магически филтри, магически огледала и сребърни легени, които, както твърдяха производителите им, бяха специално пригодени за извикване на видения. Мистър Норел направи каквото можа, за да спре търговията, с гневни филипики срещу магазините в „Приятелите на английската магия“. Той убеди редакторите на всички останали магически издания, над които имаше влияние, да публикуват статии, в които да обяснят, че никога не е имало такива неща като магически огледала и че при магиите, които магьосниците правят с помощта на огледала (а те и без това са малко и мистър Норел не ги одобрява), се използват обикновени огледала. Въпреки всичко магическите предмети продължаваха да се продават с бързината, с която продавачите ги излагаха на рафтовете, и някои търговци се замисляха дали да не се откажат от останалата търговия и да не запълнят целия магазин с магически приспособления.
51
СЕМЕЙСТВО ГРЕЙСТИЙЛ
Октомври — ноември 1816 година
Джонатан Стрейндж до сър Уолтър Поул
„Оставихме твърдата земя при Местре. Имаше две гондоли. В едната трябваше да се качат мис Грейстийл и леля й, а докторът и аз щяхме да потеглим с другата. Но дали в обяснението, което дадох на гондолиера на италиански, е имало някаква неточност, или заради сандъците и вързопите на мис Грейстийл се е наложило да се разпределим по друг начин — не знам, но нещата не станаха така, както ги бяхме замислили. Първата гондола потегли през лагуната с всичките Грейстийл вътре, а аз останах на брега. Доктор Грейстийл подаде глава през прозорчето и изкрещя някакво извинение, тъй като е добър човек, но сестра му, която, струва ми се, изпитва страх от водата, го дръпна обратно вътре. Това беше най- обикновена случка, но по някаква причина ме смути и няколко секунди по-късно ме налегнаха ужасни страхове и мисли. Знам, много е казано за погребалния вид на гондолите, които приличат на нещо средно между ковчег и лодка. Но аз бях обзет от друга мисъл. Хрумна ми, че те много приличат на черните кутии с черни завески на фокусниците от детството ми — кутии, в които странстващите магьосници шарлатани слагаха носните кърпи, монетите и медальоните на зрителите, Понякога тези предмети не можеха да се върнат при собствениците — за което фокусникът винаги много съжаляваше, «но духовете на феите, сър, са своенравни, докачливи създания». И всички бавачки и слугини в детството ми все имаха по някоя леля, която познавала една жена, която й казала, че синът на първия й братовчед влязъл в такава кутия и никой повече не го видял. Докато стоях на кея в Местре, си представих ужасната картина, че когато Грейстийл пристигнат във Венеция, ще отворят вратата на гондолата, с която съм пътувал, и ще я намерят празна. Тази мисъл ме завладя толкова силно, че няколко минути не можех да мисля за нищо друго и в очите ми се появиха сълзи — което, струва ми се, само говори за слабите ми нерви напоследък. Нелепо е човек да се страхува, че ще изчезне. Беше надвечер и двете гондоли изглеждаха черни като нощта и също толкова меланхолични. Но небето беше най-студеното, най-бледосиньото, което можете да си представите. Нямаше почти никакъв вятър и морето беше огледало на небето. Над главите ни се простираше неизбродна шир от безжизнена студена светлина и в краката ни лежеше същата неизбродна шир от безжизнена студена светлина. Но градът пред нас не се осветяваше нито от небето, нито от лагуната и приличаше на гора от тъмни кули и тъмни островърхи покриви, надупчени от мънички светлинки и стъпили върху блестяща вода. Когато влязохме във Венеция, водата стана мръсна, цялата осеяна с огризки и отпадъци — изрезки от дърво, слама, портокалови кори и зелеви кочани. Погледнах надолу и за миг видях призрачна ръка — само за миг, — но ми се стори, че под мръсната вода има жена, която търси обратния път към светлината. Разбира се, оказа се просто бяла ръкавица, но страхът, който изпитах, беше неимоверен. Вие обаче не бива да се тревожите за мен. Сега съм доста зает, работя по втория том на «История и практика», а когато не работя, обикновено прекарвам времето си с Грейстийл: те са точно от хората, които най-много ви допадат — весели, независими и добре осведомени. Признавам, че малко се безпокоя от липсата на сведения за това как се посреща първият том. Сигурен съм, че има триумфален успех — не се съмнявам, че щом го е прочел, Норел се е сгромолясал на пода в пристъп на завист и с пяна на устата, но все пак бих искал някой да ми разкаже за това.“
Джонатан Стрейндж до Джон Мъри
„…от осем души какво е направил Норел. О, бих могъл да се разгневя. Смея да кажа, че бих могъл да изхабя перото си и себе си в дълги тиради — но какъв е смисълът? Не желая повече да сс съобразявам с този безочлив дребен човечец. Ще се върна в Лондон в началото на пролетта, както съм предвидил, и ще издадем книгата повторно. Ще наемем адвокати. И аз като него имам приятели. Нека обясни в съда (ако посмее) защо според него англичаните са деца, които не бива да знаят нещата, известни на предците им. И ако дръзне отново да използва магия срещу мен, аз ще му противодействам с магия и тогава най-после ще се види кой е най-великият магьосник на епохата. И ми се струва, мистър Мъри, че ще направите добре, ако отпечатате още по-голям тираж отпреди — тази магия на Норел така се прочу, че, сигурен съм, хората ще искат да прочетат книгата, която я е предизвикала. Впрочем, преди да започнете печатането, ще внесем поправки — там има някои сериозни грешки. Главите шеста и четиридесет и втора са особено несполучливи…“