„Оставихме твърдата земя при Местре. Имаше две гондоли. В едната трябваше да се качат мис Грейстийл и леля й, а докторът и аз щяхме да потеглим с другата. Но дали в обяснението, което дадох на гондолиера на италиански, е имало някаква неточност, или заради сандъците и вързопите на мис Грейстийл се е наложило да се разпределим по друг начин — не знам, но нещата не станаха така, както ги бяхме замислили. Първата гондола потегли през лагуната с всичките Грейстийл вътре, а аз останах на брега. Доктор Грейстийл подаде глава през прозорчето и изкрещя някакво извинение, тъй като е добър човек, но сестра му, която, струва ми се, изпитва страх от водата, го дръпна обратно вътре. Това беше най- обикновена случка, но по някаква причина ме смути и няколко секунди по-късно ме налегнаха ужасни страхове и мисли. Знам, много е казано за погребалния вид на гондолите, които приличат на нещо средно между ковчег и лодка. Но аз бях обзет от друга мисъл. Хрумна ми, че те много приличат на черните кутии с черни завески на фокусниците от детството ми — кутии, в които странстващите магьосници шарлатани слагаха носните кърпи, монетите и медальоните на зрителите, Понякога тези предмети не можеха да се върнат при собствениците — за което фокусникът винаги много съжаляваше, «но духовете на феите, сър, са своенравни, докачливи създания». И всички бавачки и слугини в детството ми все имаха по някоя леля, която познавала една жена, която й казала, че синът на първия й братовчед влязъл в такава кутия и никой повече не го видял. Докато стоях на кея в Местре, си представих ужасната картина, че когато Грейстийл пристигнат във Венеция, ще отворят вратата на гондолата, с която съм пътувал, и ще я намерят празна. Тази мисъл ме завладя толкова силно, че няколко минути не можех да мисля за нищо друго и в очите ми се появиха сълзи — което, струва ми се, само говори за слабите ми нерви напоследък. Нелепо е човек да се страхува, че ще изчезне. Беше надвечер и двете гондоли изглеждаха черни като нощта и също толкова меланхолични. Но небето беше най-студеното, най-бледосиньото, което можете да си представите. Нямаше почти никакъв вятър и морето беше огледало на небето. Над главите ни се простираше неизбродна шир от безжизнена студена светлина и в краката ни лежеше същата неизбродна шир от безжизнена студена светлина. Но градът пред нас не се осветяваше нито от небето, нито от лагуната и приличаше на гора от тъмни кули и тъмни островърхи покриви, надупчени от мънички светлинки и стъпили върху блестяща вода. Когато влязохме във Венеция, водата стана мръсна, цялата осеяна с огризки и отпадъци — изрезки от дърво, слама, портокалови кори и зелеви кочани. Погледнах надолу и за миг видях призрачна ръка — само за миг, — но ми се стори, че под мръсната вода има жена, която търси обратния път към светлината. Разбира се, оказа се просто бяла ръкавица, но страхът, който изпитах, беше неимоверен. Вие обаче не бива да се тревожите за мен. Сега съм доста зает, работя по втория том на «История и практика», а когато не работя, обикновено прекарвам времето си с Грейстийл: те са точно от хората, които най-много ви допадат — весели, независими и добре осведомени. Признавам, че малко се безпокоя от липсата на сведения за това как се посреща първият том. Сигурен съм, че има триумфален успех — не се съмнявам, че щом го е прочел, Норел се е сгромолясал на пода в пристъп на завист и с пяна на устата, но все пак бих искал някой да ми разкаже за това.“