— Отсега нататък, господа — обяви той на учениците на Стрейндж, — се считам за привърженик единствено на вашия лагер.

Учениците на Стрейндж увериха Негова светлост, че е постъпил правилно и че никога няма да съжалява.

В седем часа дойде Чайлдърмас. Той влезе в препълнената книжарница със същата тържественост, с каквато се влиза в църква.

— Е, колко сте загубили, мистър Мъри? — попита той, извади бележник, взе едно перо от бюрото на мистър Мъри и го топна в мастилницата.

— Приберете бележника си, мистър Чайлдърмас — отвърна издателят. — Не искам парите ви.

— Наистина ли? Внимавайте, сър, не оставяйте тези господа да ви влияят. Някои от тях са млади и безотговорни… — Чайлдърмас изгледа хладно тримата ученици на Стрейндж и неколцината униформени офицери, които стояха в книжарницата. — А други са богати и сто лири повече или по-малко са нищо за тях — той стрелна с поглед лорд Портисхед. — Но вие, мистър Мъри, сте делови човек и работата би трябвало да е първата ви грижа.

— Ха! — мистър Мъри скръсти ръце и втренчи победоносно едното си здраво око в Чайлдърмас. — Мислите, че отчаяно се нуждая от пари, но не е така. Цяла вечер получавам предложения за заеми от приятели на мистър Стрейндж. Ако поискам, мога дори да се захвана с ново начинание! Но ще ви помоля да предадете съобщение от мен на мистър Норел. То е следното: накрая ще плати, но ние ще поставим условията, не той. Ще го накараме да плати за ново издание. Ще поеме разноските по рекламата за книгата на съперника си. От това ще го заболи най-много, струва ми се.

— O, със сигурност! Ако изобщо стане — сухо отбеляза Чайлдърмас и се обърна към вратата. После спря и се загледа в килима, сякаш се двоумеше за нещо. — Ето какво ще ви кажа. Независимо как изглеждат нещата в момента, книгата не е унищожена. Аз наредих картите си и ги попитах дали са останали екземпляри от книгата. Излиза, че са останали два. Единият е у Стрейндж, а другият — у Норел.

През следващия месец в Лондон не се говореше за нищо друго, освен за поразителната магия на мистър Норел, но дали причината е била вредността на книгата на Стрейндж или завистта на мистър Норел — тук мненията се разделяха. Хората, които си бяха купили книгата, бяха ядосани от загубата й, а и мистър Норел влоши положението, като изпрати слуги по домовете им с една гвинея (стойността на книгата) и писмо, в което обясняваше основанията за изчезването на книгите. Това ядоса хората още повече, някои веднага повикаха адвокатите си и заведоха дела срещу мистър Норел134.

През септември министрите се завърнаха от провинцията в Лондон и, естествено, още на първото им събрание невероятните действия на мистър Норел станаха основна тема на разговор.

— Когато възложихме на мистър Норел да прави магии за нас — обади се един министър, — не сме му давали разрешение да прониква с магия в домовете на хората и да унищожава собствеността им. В известен смисъл е жалко, че го няма онзи магьоснически съд, който той все предлагаше да учредим. Как се наричаше?

— Петте дракона — каза сър Уолтър Поул.

— Предполагам, че е виновен в едно или друго магическо престъпление. — O, несъмнено! Но нямам и най-малката представа в какво. Джон Чайлдърмас сигурно знае, но се съмнявам да ни каже.

— Няма значение. Срещу него са заведени няколко дела за кражба в общите съдилища.

— Кражба! — учуди се друг министър. — Намирам за скандално, че човек, служил така предано на страната, ще бъде съден за толкова долно престъпление!

— Защо? — попита първият. — Той сам си го изпроси.

— Проблемът е — каза сър Уолтър, — че когато го помолят да се защити, мистър Норел ще започне да говори за природата на английската магия. А никой освен Стрейндж не е компетентен да спори по този въпрос. Мисля, че трябва да проявим търпение. Да почакаме, докато Стрейндж се върне.

— Което повдига нов въпрос — обади се друг министър. — В Англия има само двама магьосници. Как можем да ги съдим? Как да определим кой от двамата е прав и кой — крив?

Министрите се спогледаха озадачени.

Само премиер-министърът лорд Ливърпул не се смути.

— Ще ги познаем, тъй както познаваме останалите хора — по плодовете им135 — заяви той.

Последва мълчание, през което министрите си помислиха, че напоследък плодовете на мистър Норел не са много обещаващи: обида, кражба и зла умисъл.

Разбраха се секретарят на вътрешните работи да проведе разговор на четири очи с мистър Ласелс и да го помоли да предаде на мистър Норел крайното неудоволствие на премиер-министъра и останалите министри от деянието на магьосника.

Като че ли нямаше какво повече да се каже по въпроса, но министрите не можеха прекратят разговора на тази тема, без да разменят малко клюки. Всички бяха чули, че лорд Портисхед се е разделил с мистър Норел. Но сър Уолтър им разказа как Чайлдърмас, който до този момент е бил сянка на господаря си, се е разграничил от интересите на мистър Норел и се е обърнал към приятелите на Стрейндж като човек с независими възгледи, за да ги увери, че книгата не е унищожена. Сър Уолтър дълбоко въздъхна.

— Не мога да се отърся от мисълта, че в много отношения това е лош знак. Норел никога не е умеел да общува с хората, а сега най-близките му приятели го изоставиха — първо Стрейндж, после Джон Мъри и накрая Портисхед. Ако Чайлдърмас и Норел се скарат, ще остане само Хенри Ласелс.

Същата вечер приятелите на Стрейндж седнаха и му написаха възмутени писма. Писмата щяха да стигнат до Италия за две седмици, но Стрейндж пътуваше толкова много, че докато го намерят, можеха да минат още две седмици. Отначало приятелите на Стрейндж бяха убедени, че още щом ги прочете, той ще се разгневи и незабавно ще отпътува за Англия, готов да се бори с Норел в съда и в пресата. Но през септември получиха новини, които им подсказаха, че в края на краищата може би ще им се наложи да почакат.

Докато пътуваше към Италия, Стрейндж като че ли беше в относително добро разположение на духа. Писмата му бяха пълни с весели безсмислици. Но щом пристигна, настроението му се промени. За пръв път след смъртта на Арабела той нямаше никаква работа и нищо не го разсейваше от самотата му на вдовец. Нищо в гледките наоколо не го радваше и няколко седмици Стрейндж като че ли намираше утеха единствено в смяната на обстановката136. В началото на септември той спря в Генуа. Там му хареса повече, отколкото в другите италиански градове, през които беше минал, затова остана почти седмица. През това време в хотела, в който бе отседнал, се настани английско семейство. Макар че беше споделил със сър Уолтър намерението си да избягва компанията на англичани, докато пътува из чужбина, Стрейндж се запозна с това семейство. Не след дълго започна да пише писма до Англия, в които хвалеше обноските, ума и любезността на Грейстийл. В края на седмицата той замина за Болоня, но не намери нищо интересно там и скоро се върна в Генуа, за да прекара със семейство Грейстийл остатъка от месеца и после всички заедно да отпътуват за Венеция.

Естествено, приятелите на Стрейндж много се зарадваха, че той е намерил приятни хора, с които да общува, но най-силно ги заинтригува това, че в писмата си Стрейндж често споменаваше за дъщерята на семейството, млада и неомъжена, чиято компания явно му доставяше особено удоволствие. На неколцина от приятелите му едновременно хрумна интересна мисъл: дали той отново да не се ожени? Една хубава млада съпруга би могла да излекува унинието му по-добре от всеки друг и най-вече да го отвлича от мисли за тъмната зловеща магия, която така го занимаваше.