Шакълтън дискретно побутна мистър Мъри, за да го предупреди да не върши нищо необмислено.

— А печалбата ми? — попита мистър Мъри, за да спечели време.

— О, искате и тя да бъде взета предвид, така ли? Мисля, че е редно. Нека поговоря с мистър Норел — с тези думи Чайлдърмас се поклони и излезе от книжарницата.

Мистър Мъри и Шакълтън нямаха причина да остават повече. Щом излязоха на улицата, мистър Мъри се обърна към Шакълтън и каза:

— Върви на „Теймз Стрийт“ (там се намираше складът, където мистър Мъри държеше стоката си) и провери дали са останали бройки от книгата на мистър Стрейндж. Не позволявай на Джаксън да ти отговори набързо и да те отпрати. Накарай го да ти ги покаже. Кажи му, че искам да ги преброи и до час да ми съобщи точната бройка.

Когато се върна на „Албърмарл Стрийт“, мистър Мъри завари в книжарницата си трима младежи. Щом го видяха, те затвориха книгите, които прелистваха, бързо го наобиколиха и заговориха в един глас. Мистър Мъри предположи, че са дошли по същата причина като мистър Грийн. Тъй като двама от тях бяха много високи, а и тримата — гръмогласни и ядосани, той направи знак на разносвача да изтича за помощ. Разносвачът стоеше неподвижно и наблюдаваше сцената с голям интерес.

Гневните възгласи като „Отчаян злодей!“ и „Презрян мошеник!“ от страна на младежите още повече смутиха мистър Мъри, но след малко той започна да проумява, че обидите са адресирани не към него, а към мистър Норел.

— Моля за извинение, господа — каза той, — но ако не ви затруднява, ще бъдете ли така любезни да ми съобщите кои сте?

Младежите се изненадаха. Те мислеха, че са по-прочути. Представиха се като тримата ученици на Стрейндж — Хенри Пърфой, Уилям Хадли-Брайт и Том Леви.

Уилям Хадли-Брайт и Хенри Пърфой бяха високи и хубави младежи, а Том Леви беше нисък и слаб, с тъмна коса и черни очи. Както вече бе отбелязано, Хадли-Брайт и Пърфой бяха благородни английски джентълмени, докато Том беше бивш учител по танци, чиито предци до един бяха евреи. За щастие Хадли- Брайт и Пърфой не обръщаха особено внимание на такива неща като положение и произход. Тъй като знаеха, че Том е най-талантливият сред тях, те обикновено се съветваха с него по всички въпроси на магическото обучение и освен че се обръщаха към него на малко име (докато той ги наричаше „мистър Пърфой“ и „мистър Хадли-Брайт“) и очакваха от него да прибира оставените от тях книги, двамата бяха склонни да го възприемат като равен.

— Не можем да стоим със скръстени ръце, когато този злодей, това чудовище унищожава великото дело на мистър Стрейндж! — заяви Хенри Пърфой. — Дайте ни задача, мистър Мъри! Само за това ви молим!

— И ако тази задача изисква да пронижем мистър Норел с много остра сабя, още по-добре — добави Уилям Хадли-Брайт.

— Може ли някой от вас да намери Стрейндж и да го доведе? — попита мистър Мъри.

— O, разбира се! Хадли-Брайт е подходящият човек затова! — обяви Хенри Пърфой. — Той е бил адютант на херцога при Ватерлоо. Нищо на света не му допада повече от галопиране с невъзможна бързина.

— Знаете ли къде е мистър Стрейндж? — попита Том Леви.

— Преди две седмици е бил в Женева — отвърна мистър Мъри. — Тази сутрин получих писмо от него. Може още да е там. Или да е заминал за Италия.

Вратата се отвори и влезе Шакълтън. Перуката му беше обсипана с дъждовни капки, сякаш украсена със стъклени мъниста.

— Всичко е наред — обяви той на мистър Мъри. — Книгите са в балите.

— Със собствените си очи ли ги видя?

— Да. Смея да предположа, че се иска много магия, за да накараш десет хиляди книги да изчезнат.

— Да можех и аз да бъда такъв оптимист — отбеляза Том Леви. — Простете ми, мистър Мъри, но от всичко, което съм чувал за мистър Норел, захване ли се веднъж с нещо, труди се неуморно, докато го свърши. Не вярвам, че имаме време да чакаме завръщането на мистър Стрейндж.

Шакълтън се изненада, че някой се изказва така самоуверено по магически въпроси.

Мистър Мъри побърза да представи тримата ученици на Стрейндж.

— С колко време разполагаме според вас? — обърна се той към Том Леви.

— Ден. Най-много два. Със сигурност не е достатъчно, за да намерим мистър Стрейндж и да го доведем. Струва ми се, мистър Мъри, че трябва да оставите това в наши ръце, а ние ще опитаме едно-две заклинания, с които да противодействаме на мистър Норел.

— Има ли такива заклинания? — попита мистър Мъри, като гледаше недоверчиво чираците магьосници.

— O, стотици! — възкликна Хенри Пърфой.

— Знаете ли някое от тях? — попита мистър Мъри.

— Знаем за тях — каза Уилям Хадли-Брайт. — Вероятно бихме могли да съставим едно що-годе прилично заклинание. Колко прекрасно би било мистър Стрейндж да се върне от континента и да види, че ние сме спасили книгата му! Мисля, че това би му отворило очите!

— Какво ще кажете за „Невидимо еди-какво си и еди-що си“? — попита Хенри Пърфой.

— Знам за какво говорите — каза Уилям Хадли-Брайт.

— Наистина забележителна процедура на доктор Пейл — обясни Хенри Пърфой на мистър Мъри. — Обръща магията и я стоварва върху онзи, който я е направил. Книгите на мистър Норел ще изчезнат! В края на краищата, той заслужава точно това.

— Не съм сигурен, че мистър Стрейндж ще се зарадва, ако се върне и научи, че сме унищожили най- добрата магическа библиотека в Англия — каза Том. — Впрочем, за да направим „Невидимо отражение и защита“ на Пейл, трябва да конструираме Квилифон.

— Какво? — попита мистър Мъри.

— Квилифон — отговори Уилям Хадли-Брайт. — Творбите на доктор Пейл изобилстват от подобни машини за правене на магии. Струва ми се, че на външен вид е нещо средно между тромпет и вилица за препичане на хляб…

— …и на върха му има четири метални сфери, които се въртят — добави Хенри Пърфой.

— Разбирам — каза мистър Мъри.

— Конструирането на Квилифон ще отнеме твърде много време — решително заяви Том. — Предлагам да насочим вниманието си към „Профилаксис“ на Де Чийп133. Тя действа много бързо и ако се направи както трябва, може да възпре за кратко магията на Норел — колкото да известим мистър Стрейндж.

Точно в този момент вратата се отвори и в книжарницата влезе мръсен работник с кожена престилка. Той малко се стъписа, когато очите на всички присъстващи се втренчиха в него. Човекът леко се поклони, подаде на Шакълтън лист хартия и бързо изскочи навън.

— Какво има, Шакълтън? — попита мистър Мъри.

— Съобщение от „Теймз Стрийт“. Разгърнали са книгите. Всичките са празни — на нито една страница не е останала и дума. Съжалявам, мистър Мъри, но „История и практика на английската магия“ е изгубена.

Уилям Хадли-Брайт пъхна ръце в джобовете и тихо подсвирна.

С напредването на времето стана ясно, че не е останал и един екземпляр от книгата на Стрейндж. Уилям Хадли-Брайт и Хенри Пърфой настояваха да извикат Норел на дуел, но им беше обяснено, че мистър Норел е възрастен джентълмен, който рядко прави физически упражения и никой не го е виждал да държи сабя или пистолет. При никакви обстоятелства не би било редно или почтено двама мъже в разцвета на силите си (един от които войник) да го викат на дуел. Хадли-Брайт и Пърфой приеха добронамерено този съвет, но Пърфой все пак се огледа в търсене на човек, който може да се мери по немощ с мистър Норел. Погледът му се спря на Шакълтън.

Дойдоха и други приятели на Стрейндж, за да споделят нещастието на мистър Мъри и да дадат воля на гнева си от стореното от мистър Норел. Пристигна лорд Портисхед и предаде дословно съдържанието на писмото, което бе изпратил до мистър Норел, за да сложи край на приятелството си с него, и на друго писмо до Ласелс, с което подава оставка като редактор на „Приятелите на английската магия“ и се отказва от абонамента си.