Тази година лятото беше странно. Или по-скоро изобщо нямаше лято. Зимата се задържа чак до август. Слънцето почти не се показваше. Плътни сиви облаци забулваха небето, зли ветрове върлуваха из градове и села и съсипваха реколтата, дъждове и градушки, тук-таме разнообразявани от гръмотевици и светкавици, се изсипваха над цяла Европа. В много отношения това беше по-лошо и от зима: дългите дни отнемаха на хората утехата на тъмнината, която би могла временно да скрие всички тези нещастия.

Лондон бе почти опустял. Парламентът беше разпуснат и членовете му се оттеглиха в къщите си в провинцията, за да имат по-хубав изглед към дъжда навън. Издателят Джон Мъри седеше в дома си на „Албърмарл Стрийт“ в Лондон. По друго време гостната му беше най-оживеното място в града: в нея гъмжеше от поети, есеисти, журналисти и всички литературни величия на кралството. Но сега литературните величия бяха заминали на село. Дъждът барабанеше по прозорците, вятърът свиреше в комина. Мистър Мъри сипа още въглища в огъня и седна зад бюрото си да чете писма. Той вземаше всяко писмо поотделно и го поднасяше към лявото си око (дясното му бе почти сляпо и безполезно).

Случи се така, че точно в този ден имаше две писма от Женева, Швейцария. В първото лорд Байрон се оплакваше от Джонатан Стрейндж, а във второто Стрейндж се оплакваше от Байрон. Двамата се бяха срещали няколко пъти в дома на мистър Мъри, но не бяха общували помежду си. Преди две седмици Стрейндж бе посетил Байрон в Женева. Срещата не беше преминала успешно.

Стрейндж (напоследък изпълнен с дълбоко уважение към бракосъчетанието и всичко, което бе изгубил заедно с Арабела) не беше във възторг от начина на живот на Байрон. „Посетих Негова светлост в красивата му вила на брега на езерото. Той не беше сам. С него имаше още един поет на име Шели, мисис Шели и друга млада жена — всъщност момиче, — което се представи като мисис Клеърмонт и чиито отношения с двамата мъже не можах да проумея. Дори да знаете какви са, не ми казвайте. С тях беше и странен млад мъж, който през цялото време говореше безсмислици — някой си мистър Полидори.“

Лорд Байрон от своя страна имаше възражения срещу облеклото на Стрейндж. „Магьосникът беше в траур. Жена му е починала на Коледа, нали? Но може би той смята, че черното му придава по-загадъчен и магьоснически вид.“

След първоначалната си антипатия един към друг те бяха преминали към спорове за политика. Стрейндж пишеше: „Не знам как стана, но изведнъж се разговорихме за битката при Ватерлоо — злополучна тема за разговор, тъй като аз съм магьосникът на херцог Уелингтън, а те мразят Уелингтън и боготворят Бонапарт. С дързост, присъща на осемнадесетгодишните, мисис Клеърмонт ме полита дали не се срамувам да бъда инструмент в ръцете на толкова надменен човек. «Не» — отвърнах аз.“

Байрон пишеше: „Той е голям привърженик на херцог У. Надявам се заради вас, драги ми Мъри, книгата му да се окаже по-интересна от него самия.“

Стрейндж завършваше писмото си с думите: „Хората имат странни представи за магьосниците. Искаха да им разкажа за вампирите.“

Мистър Мъри съжали, че двамата му автори не се разбират помежду си, но като помисли, си каза, че едва ли би могло да бъде другояче, защото и двамата бяха прочути с разправиите си: Стрейндж се караше с Норел, а Байрон — практически с всички132.

След като привърши с четенето на писмата, мистър Мъри реши да слезе в книжарницата. Той беше отпечатал много екземпляри от книгата на Джонатан Стрейндж и нямаше търпение да разбере как вървят. Книжарницата се държеше от човек на име Шакълтън, който изглеждаше точно така, както си представяте един книжар. От него не би излязъл добър продавач в магазин — поне не в магазин за мъжка мода или шапки, където продавачът трябва да бъде по-съобразителен от клиентите си, — но за книжар той беше идеален. Шакълтън беше човек без възраст. Беше слаб, прашен и целият изцапан с мастило. Имаше вид на учен с увлечение по абстрактното. На носа му се мъдреха очила, зад ухото му беше затъкнато паче перо, а на главата му имаше чорлава перука.

— Шакълтън, колко бройки от книгата на мистър Стрейндж сме продали днес? — попита мистър Мъри.

— Шестдесет-седемдесет, струва ми се.

— Отлично! — възкликна мистър Мъри.

Шакълтън се намръщи и побутна очилата на носа си.

— Да, така изглежда, нали?

— Какво искаш да кажеш?

Шакълтън извади перото иззад ухото си.

— Много хора дойдоха втори път и си купиха по още един екземпляр.

— Още по-добре! С това темпо ще надминем продажбите на „Корсар“ на лорд Байрон! Както е тръгнало, към края на идната седмица ще трябва да печатаме още бройки!

Като забеляза, че Шакълтън е все така намръщен, мистър Мъри добави:

— Е, какво има? Може би купуват книгата за подарък на приятелите си. Шакълтън поклати глава толкова енергично, че кичурите на перуката му се разлюляха.

— Необичайно е. Не помня досега да се е случвало.

Вратата на книжарницата се отвори и влезе млад мъж. Той беше нисък на ръст и с крехко телосложение. Имаше правилни черти и, честно казано, можеше да мине за красив, ако не бяха маниерите му. Мъжът беше от онези хора, чиито идеи са твърде напористи, за да се задържат в главата, и изригват навън за ужас на околните. Той си говореше сам и изражението на лицето му постоянно се менеше. В рамките на една секунда човекът изглеждаше изненадан, обиден, решителен и гневен — емоции, вероятно предизвикани от оживени разговори, водени с въображаеми хора в главата му.

Магазините — особено лондонските магазини — са предпочитано място за всякакви безумци, затова мистър Мъри и Шакълтън тутакси застанаха нащрек. Подозренията им съвсем не се разсеяха, когато младият мъж изгледа Шакълтън с блеснали сини очи и кресна:

— Така ли се отнасяте с клиентите си? Това ли е прехвалената ви любезност?

Той се обърна към мистър Мъри със следните думи:

— Един съвет от мен, сър: не купувайте книги от тук! Тези хора лъжат и крадат!

— Лъжат и крадат? — учуди се мистър Мъри. — Не, имате грешка, сър. Сигурен съм, че можем да ви убедим в обратното.

— Ха! — възкликна младият мъж и измери мистър Мъри с поглед, с който искаше да покаже, че е разбрал, че мистър Мъри не е такъв, за какъвто го е смятал.

— Аз съм собственикът — побърза да обясни мистър Мъри. — Тук не ограбваме никого. Кажете ми какъв е проблемът и аз ще се радвам да ви услужа с каквото мога. Убеден съм, че е станало недоразумение.

Но любезните думи на мистър Мъри ни най-малко не успокоиха младия мъж. Той закрещя:

— Нима ще отречете, сър, че това учреждение ползва услугите на един мошеник и измамник — магьосник на име Стрейндж?

Мистър Мъри понечи да каже, че Стрейндж е един от авторите му, но мъжът не пожела да го изслуша.

— Отричате ли, сър, че мистър Стрейндж е направил магия на книгите си, за да могат те да изчезват и