хората да си ги купуват отново? И отново! — той размаха пръст пред лицето на Шакълтън и го погледна лукаво. — Сигурно ще кажете, че не ме помните!

— Не, сър, няма да кажа подобно нещо. Много добре ви помня. Вие бяхте един от първите, които си купиха „История и практика на английската магия“, а след седмица се върнахте да купите още един екземпляр.

Младият мъж се ококори.

— Бях принуден да купя още един екземпляр! — кресна възмутено той. — Първият изчезна!

— Изчезна? — попита мистър Мъри озадачен. — Ако сте загубили книгата си, мистър… ъ-ъ-ъ, съжалявам, но не разбирам защо обвинявате книжаря.

— Името ми, сър, е Грийн. И не съм загубил книгата. Тя изчезна. Два пъти — мистър Грийн въздъхна дълбоко като човек, който се вижда принуден да разговаря с глупаци и слабоумни идиоти. — Занесох първата книга у дома — обясни той — и я сложих на масата върху една кутия, в която държа бръсначите и нещата си за бръснене — мистър Грийн с жестове показа как слага книгата върху кутията. — Върху книгата сложих вестника, а върху вестника — месинговия свещник и едно яйце.

— Яйце? — попита мистър Мъри.

— Твърдо сварено яйце! Но когато се обърнах — след не повече от десет минути, — вестникът беше отгоре на кутията, а книгата я нямаше! Но яйцето и свещникът си бяха на местата. Затова седмица по-късно се върнах и купих още една книга, точно както казва продавачът ви. Занесох я у дома. Оставих я на полицата над камината до „Речник по практическа хирургия“ на Купър и сложих чайника върху нея. Но стана така, че докато правех чай, съборих двете книги и те паднаха в коша, където държа дрехите за пране. В понеделник Джак Бут — слугата ми — сложи в коша мръсните чаршафи. Във вторник дойде перачката да вземе нещата за пране, но когато извади чаршафите, „Речник по практическа хирургия“ на Купър беше на дъното на коша, а „История на английската магия“ я нямаше!

Тези обяснения, които подсказваха известна ексцентричност в поддържането на домакинството на мистър Грийн, като че ли внасяха някаква яснота в случилото се.

— Не може ли да сте забравили къде сте я оставили? — попита мистър Шакълтън.

— Може би перачката я е отнесла заедно с чаршафите? — предположи мистър Мъри.

— Не, не! — отсече мистър Грийн.

— Може ли някой да я е взел да я чете? Или да я е преместил? — попита Шакълтън.

Мистър Грийн се стъписа от думите му.

— Кой? — възкликна той.

— Ами… нямам представа. Мисис Грийн? Слугата ви?

— Няма мисис Грийн! С мен не живее никой! Освен Джак Бут, а Джак Бут не знае да чете!

— Тогава някой приятел?

Мистър Грийн отрече някога да е имал приятели. Мистър Мъри въздъхна.

— Шакълтън, дай на мистър Грийн още една бройка и му върни парите за втората книга — той се обърна към мистър Грийн и каза: — Радвам се, че книгата ви е харесала и искате да си я купите отново.

— Как ще ми е харесала! — кресна мистър Грийн, по-смаян от всякога. — Нямам ни най-малка представа дали ми харесва или не! Нямах възможност да я разгърна!

След като той си тръгна, мистър Мъри се повъртя из книжарницата, пусна няколко шеги за кошове за пране и твърдо сварени яйца, но мистър Шакълтън (който обичаше да се шегува не по-малко от останалите хора) не се забавляваше. Той беше замислен и угрижен и няколко пъти повтори, че става нещо странно.

След половин час мистър Мъри стоеше в стаята си на горния етаж и разглеждаше лавиците с книги. Вдигна глава и видя Шакълтън.

— Върна се — каза книжарят.

— Кой?

— Грийн. Пак беше загубил книгата. Била в десния му джоб, но докато стигне „Грейт Полтни Стрийт“, вече я нямало. Разбира се, казах му, че в Лондон има много крадци, но трябва да признаете, че…

— Да, да! Няма значение! — прекъсна го мистър Мъри. — И моята книга я няма! Погледни! Бях я сложил тук, между „Пустословия“ на Д’Израели и „Ема“ на мис Остин. Виждаш празното място. Какво става, Шакълтън?

— Магия — отсече Шакълтън. — Мислих за това и смятам, че Грийн е прав. Направена е магия — на книгите и на нас.

— Магия! — мистър Мъри се облещи от учудване. — Да, предполагам, че е възможно. Никога досега не съм изпитвал влиянието на магия и не мисля, че занапред ще ми се иска. Много свръхестествено и неприятно. Откъде, за Бога, да знаем какво да правим, след като нещата не стават така, както би трябвало?

— Е — започна Шакълтън, — на ваше място бих поговорил с другите книжари, за да разбера дали и при тях книгите изчезват. Тогава поне ще знаем дали навсякъде е така или само при нас.

Това изглеждаше разумно. След като наредиха на разносвача да пази книжарницата, мистър Мъри и Шакълтън сложиха шапките си и излязоха във вятъра и дъжда. Най-близката книжарница беше „Едуардс и Скитъринг“ на „Пикадили“. Когато стигнаха, трябваше да отстъпят встрани, за да направят път на лакей в синя ливрея. Той изнасяше от книжарницата голяма купчина книги.

Преди Мистър Мъри да успее да си помисли, че лакеят и ливреята му се струват познати, човека вече го нямаше.

Вътре завариха мистър Едуардс да води оживен разговор с Джон Чайлдърмас. Когато Мъри и Шакълтън влязоха, мистър Едуардс се обърна и ги погледна виновно, но Чайлдърмас невъзмутимо каза:

— А, мистър Мъри! Радвам се да ви видя, сър. Това ми спестява една разходка в дъжда.

— Какво става? — попита мистър Мъри. — Какво правите?

— Какво правя ли? Мистър Норел купува книги. Това е.

— Ха! Ако господарят ви смята да осуети разпространението на книгата на мистър Стрейндж, като изкупи всички бройки, ще го разочаровам. Мистър Норел е богат човек, но накрая парите му ще свършат, а аз мога да печатам със същата бързина, с която той ще купува.

— Не — каза Чайлдърмас. — Не можете.

Мистър Мъри се обърна към мистър Едуардс.

— Робърт, Робърт! Защо им позволяваш да те тероризират така? Горкият мистър Едуардс изглеждаше много нещастен.

— Съжалявам, мистър Мъри, но всички книги изчезват. Наложи се да върна парите на повече от тридесет души. Губя много. А сега мистър Норел ми предложи да изкупи цялата складова наличност и да ми плати добре, и аз…

— Добре? — възкликна Шакълтън, неспособен да слуша повече. — Какво му е доброто, искам да знам? Кой според вас е направил така, че книгите да изчезват?

— Да! — съгласи се мистър Мъри, обърна се към Чайлдърмас и каза: — Няма да отречете, че всичко това е дело на мистър Норел, нали?

— Не, не. Тъкмо обратното, мистър Норел държи да поеме отговорността. Той е съставил цял списък от причини и с радост ще ги каже на всеки, който би го изслушал.

— И какви са тези причини? — хладно попита мистър Мъри.

— O, обичайните неща, предполагам — отвърна Чайлдърмас някак уклончиво. — Той подготвя писмо, в което ще ви обясни всичко.

— И мислите, че ще се задоволя с това? С писмено извинение?

— Извинение? Съмнявам се, че ще получите каквото и да било извинение.

— Смятам да говоря с адвоката си — заяви мистър Мъри. — Още днес следобед.

— Разбира се, направете го. Не сме очаквали друго. Но каквото и да стане, мистър Норел не би искал да загубите пари. Щом имате готовност да ми представите сметка за всичко, което сте похарчили за публикуването на книгата на мистър Стрейндж, аз съм упълномощен да ви връча чек за цялата сума.

Това беше неочаквано. Мистър Мъри се разкъсваше между желанието си да отвърне на Чайлдърмас по най-грубия начин и съзнанието, че Норел го лишава от голяма сума пари и би било редно да му ги плати.