— Флора! — извика доктор Грейстийл на дъщеря си и рязко поклати глава. Той беше решил, че кутийката може да е подарък, който Стрейндж възнамерява да поднесе на Флора. Това не му допадаше, но доктор Грейстийл не се считаше за достатъчно компетентен по въпросите на поведението, което мъж като Стрейндж — мъж от модното висше общество — може да си позволи да демонстрира.
Заровил глава в писмото, Стрейндж не видя и не чу нищо от този разговор. Той взе кутийката и я отвори.
— Има ли нещо вътре, мистър Стрейндж? — попита леля Грейстийл.
Стрейндж бързо затвори кутийката.
— Не, мадам, няма нищо.
Той прибра кутийката в джоба си, веднага повика Франк и му поиска чаша вода.
Стрейндж си тръгна от Грейстийл почти веднага след вечеря и отиде право в кафенето на ъгъла на „Кале де ла Кортезия“. Първото надзъртане в кутийката го беше потресло и той изпитваше силно желание да бъде сред хора, когато я отвори отново.
Сервитьорът му донесе чаша бренди. Стрейндж отпи една глътка и отвори кутийката.
Отначало си помисли, че джентълменът фея му е изпратил имитация на малък бял пръст, направен от восък или друг подобен материал и съвсем като истински. Беше толкова блед, толкова обезкръвен, че беше почти зелен с едва доловим оттенък на розово по кожата около нокътя. Стрейндж се запита защо някой би вложил толкова труд, за да създаде нещо толкова ужасно.
Но в мига, в който го докосна, разбра, че това не е восък. Пръстът беше леденостуден, но кожата се движеше по същия начин като кожата на собствените му пръсти, а под нея се напипваха и личаха мускулните влакна. Нямаше съмнение, че това е човешки пръст. По размера можеше да се съди, че пръстът е на дете или на жена с малки ръце.
„Но защо магьосникът му е дал пръст? — питаше се Стрейндж. — Може би това е собственото му кутре? Не виждам обаче как е възможно, освен ако магьосникът е дете или жена.“
Той си спомни, че е чувал нещо за някакъв пръст, но в момента не можеше да си спомни какво точно. И макар да не помнеше какво беше чувал, Стрейндж си спомни кой му го бе казал: Дролайт. „Това обяснява защо не съм обърнал внимание на казаното. Но защо Дролайт ще говори за магия? Той знае малко и още по-малко се интересува.“ Стрейндж отпи от брендито си.
„Мислех, че ако призова фея, тя ще ми обясни всичко и няма да има повече загадки. Но ето че загадките се увеличиха с още една!“
Той започна да си припомня различни истории за великите английски магьосници и техните слуги феи. Мартин Пейл и слугите му Майстора Уичърли, Майстора Фалоутот и всички останали. Томас Годблес и Дик Вторник, Мерод и Коулман Грей и най-известната двойка — Ралф Стоукси и Кол Том Блу.
Когато Стоукси срещнал за пръв път Кол Том Блу, бъдещият слуга бил див и своенравен — последният от народа на феите, който би се съюзил с английски магьосник. Стоукси го последвал в двореца му във Феерия147, там се направил на невидим, разгледал го и открил много интересни неща148.
Стрейндж не беше толкова наивен да вярва, че легендата във вида, в който е достигнала до децата и магиоисториците, е точно описание на действителни събития. „Но все пак е възможно в нея да има частица истина — каза си той. — Може би Стоукси е успял да проникне в двореца на Кол Том Блу и с това да му докаже, че е достоен за уважение магьосник. Няма причина и аз да не сторя същото. В края на краищата този джентълмен фея не знае нищо за способностите и постиженията ми. Ако му направя неочаквано посещение, ще му покажа какво умея.“
Стрейндж се замисли за мъгливия снежен ден в Уиндзор, когато подмамени от магията на джентълмена, двамата с краля едва не попаднаха във Феерия. Спомни си за гората и за малките светлинки, които подсказваха, че там има старинна къща. Кралските пътища със сигурност можеха да го отведат там, но освен че беше дал обещание на Арабела, той нямаше желание да търси джентълмена с магии, които вече е правил. Искаше да използва нова и смайваща магия. Искаше при следващата си среща с джентълмена фея да изпитва увереността и въодушевлението, които пораждаше у него всяка нова магия.
„Феерия никога не е далеч — мислеше си той — и има хиляди начини да се отиде там. Със сигурност ще намеря поне един.“
Стрейндж знаеше заклинание за прокарване на път между две същества, произволно назовани от магьосника. Това беше старо заклинание, само на една крачка от магията на феите. Пътищата, които можеха да се направят по този начин, несъмнено пресичаха границите между световете. Стрейндж никога досега не беше използвал заклинанието и нямаше представа как ще изглежда полученият път, нито как ще го извърви. Все пак вярваше, че може да успее. Той промърмори под носа си магическите думи, махна няколко пъти с ръце и назова себе си и джентълмена като двете същества, които пътят трябва да свърже.
Нещо се раздвижи, както ставаше понякога при действието на магия. Сякаш невидима врата се отвори и после се затвори зад гърба му. Или сякаш всички сгради в града се бяха завъртели и сега гледаха на друга страна. Магията като че ли бе подействала — нещо със сигурност се беше случило, — но Стрейндж не виждаше резултат. Той се замисли как да постъпи.
„Може би всичко е въпрос на възприятие, а аз знам как да променя това. Неприятно е. Бях решил занапред да не го правя, но един път повече няма да ми навреди.“
Стрейндж бръкна във вътрешния джоб на сюртука си и извади тинктурата на лудостта. Сервитьорът му донесе чаша вода и магьосникът внимателно отмери една малка капка. После изпи водата.
Огледа се и за пръв път забеляза сноп искряща светлина, който тръгваше от краката му, прекосяваше плочките на пода и водеше навън. Приличаше на онези линии светлина, които се появяваха на повърхността на водата в сребърен леген. Стрейндж установи, че ако гледа право в снопа светлина, не го вижда. Но ако го гледа с крайчеца на окото си, го различава съвсем ясно.
Той плати на сервитьора и излезе на улицата.
— Е — каза, — това е наистина забележително.
55
ВТОРИЯТ ЩЕ ВИДИ НАЙ-СКЪПОТО СИ ВЪВ ВРАЖЕСКИ РЪЦЕ
Нощта на 2 срещу 3 декември 1816 година
СЯКАШ ЗЛОЧЕСТАТА СЪДБА, открай време надвиснала над Венеция, най-после я беше споходила: но вместо да потъне във вода, градът беше потънал в дървета. Тъмни призрачни дървета запълваха уличките и площадите и заприщваха каналите. Стените не бяха преграда за тях. Клоните им минаваха през камък и стъкло. Корените им потъваха дълбоко под паважа. Статуите и колоните бяха обрасли с бръшлян. Изведнъж — поне за възприятията на Стрейндж — бе станало много по-тихо и по-тъмно. Тънки филизи имел се увиваха около лампите и свещите, а гъстата плетеница от клони закриваше луната.
Въпреки това никой от жителите на Венеция като че ли не забелязваше промяната. Стрейндж беше чел много за това как хората могат да бъдат безгрижно слепи за магията, която действа около тях, но никога досега не беше виждал пример за това. Млад пекар крепеше поднос с хляб на главата си. Пред погледа на Стрейндж момчето грижливо заобиколи всички дървета, без да ги вижда, и си проправи път между стърчащите клони, които можеха да му избодат очите. Мъж и жена, облечени за маскен бал или за „Ридото“, слизаха под ръка по „Салицада Сан Мойзе“ в пелерини и маски и си шушукаха, допрели глави. На пътя им се издигаше огромно дърво. Те съвсем непринудено се разделиха, заобиколиха дървото от двете му страни и отново продължиха пътя си, хванати под ръка.
Стрейндж проследи снопа светлина, който слизаше по една уличка към пристанището. Там, където градът свършваше, дърветата продължаваха и светлата ивица се точеше между тях.
Идеята да влезе в морето не му допадаше. Във Венеция няма полегат бряг, който плавно се спуска във водата: каменният град свършва с пристанището и тутакси започва Адриатическо море. Стрейндж нямаше представа колко дълбоко е тук, но беше почти сигурен, че може да се удави. Оставаше му само да се надява, че искрящата пътека, която го бе превела невредим през гората, ще му попречи да се удави.
И в същото време се ласкаеше от мисълта колко по-подходящ е за това приключение от Норел. „Нищо не би могло да го накара да влезе в морето. Той не би допуснал да се намокри. Кай беше казал, че
