— Мрак, злочестина и самота! — възкликна злорадо джентълменът. — Ето какво му изпратих и то ще го измъчва през следващите сто години! О! Колко е паднал духом! Аз спечелих! Спечелих! — той запляска с ръце и очите му засвяткаха.

В стаята на Стрейндж в енорията „Санта Мария Дзобениго“ горяха три свещи — една на писалището, една на малкия боядисан шкаф и една в стенния свещник до вратата. Страничен наблюдател би си помислил, че това са единствените светлинки в целия свят. През прозореца на стаята се виждаше единствено нощ и тишина. Стрейндж — небръснат, със зачервени очи и разчорлена коса — правеше магии.

Стивън го гледаше със смесица от съжаление и ужас.

— И все пак не е толкова самотен, колкото би ми се искало — отбеляза джентълменът с обиден тон. — Има компания.

Така беше. Дребен чернокос мъж в скъпи дрехи стоеше облегнат на малкия боядисан шкаф и наблюдаваше Стрейндж с видим интерес и задоволство. От време на време изваждаше малък бележник и си записваше нещо в него.

— Това е лорд Байрон — каза Стивън.

— И кой е той?

— Много порочен джентълмен, сър. Поет. Скарал се е с жена си и е съблазнил сестра си.

— Наистина ли? Може би трябва да го убия.

— О, не правете това, сър! Вярно е, че греховете му са големи и той е на практика прогонен от Англия, но все пак…

— О, не ме интересува какви престъпления е извършил срещу другите хора! Интересуват ме престъпленията му срещу мен! Мястото му не е тук. Ах, Стивън, Стивън! Не ме гледайте с такъв ужас. Какво ви е грижа за един порочен англичанин? Ще ви кажа какво ще направя: в знак на голямата обич, която изпитвам към вас, няма да го убия сега. Ще му дам още — о! — пет години живот! Но след това той трябва да умре!162

— Благодаря ви, сър — каза Стивън с искрена признателност. — Вие сте самата щедрост.

Изведнъж Стрейндж вдигна глава и извика:

— Знам, че си тук! Можеш да се криеш от мен колкото си искаш, но вече е късно! Знам, че си тук!

— С кого говорите? — попита Байрон. Стрейндж се намръщи. — Наблюдават ме. Шпионират ме!

— Наистина ли? И знаете ли кой?

— Една фея и един иконом!

— Иконом, значи? — Негова светлост се засмя. — Е, може да се каже, че джуджетата и гоблините са забавни, но икономите са ужасни!

— Какво? — попита Стрейндж.

Джентълменът с коса като глухарче се огледа тревожно из стаята.

— Стивън! Виждате ли някъде кутийката ми?

— Кутийка ли, сър?

— Да, да! Знаете за какво говоря! За кутийката с кутрето на скъпата ни лейди Поул!

— Не я виждам, сър. Но вече няма значение, нали? След като победихте магьосника…

— O, ето я! — извика джентълменът. — Виждате ли? Бяхте сложили ръката си на масата и неволно я бяхте скрили от погледа ми.

Стивън отмести ръката си. След кратко мълчание отбеляза: — Не я взехте, сър.

Джентълменът не обърна внимание на думите му, а тутакси се впусна да обижда магьосника и се хвали с победата си над него.

„Кутийката вече не е негова! — помисли си Стивън с възторжен трепет. — Той не може да я вземе! Сега тя принадлежи на магьосника! Може би магьосникът ще я използва, за да освободи лейди Поул!“

Стивън гледаше в очакване магьосникът да направи нещо. Но след половин час бе принуден да признае, че няма голяма надежда. Стрейндж крачеше из стаята, мърмореше заклинания под носа си и изглеждаше съвсем умопобъркан, лорд Байрон го питаше какво прави и отговорите на магьосника бяха безумни и неразбираеми (точно по вкуса на лорд Байрон). А колкото до кутийката, Стрейндж дори не я поглеждаше. Доколкото Стивън можеше да съди, магьосникът съвсем бе забравил за нея.

— ДОБРЕ СТЕ НАПРАВИЛИ, че сте дошли при мен, мистър Удхоуп. Изучих много внимателно венецианската кореспонденция на мистър Стрейндж и освен явния ужас, който съвсем основателно сте отбелязали, в тези писма има много неща, невидими за лаиците. Мисля, че мога да кажа без всякаква суета, че в настоящия момент аз съм единственият човек в Англия, способен да ги разбере.

Беше късен следобед, три дни преди Коледа. В библиотеката на „Хановер Скуеър“ свещите и лампите още не бяха запалени. Беше онова особено време от деня, когато небето е светло и изпъстрено с цветове, но всички улици са мрачни. На масата имаше ваза с цветя, които на отслабващата светлина изглеждаха черни.

Мистър Норел седеше до прозореца с писмата на Стрейндж в ръце. Ласелс седеше край огъня и хладно се взираше в Хенри Удхоуп.

— Признавам, че откакто започнах да получавам тези писма, съм доста объркан — сподели Удхоуп на мистър Норел. — Отначало не знаех към кого да се обърна за помощ. Честно казано, не се интересувам от магия. Не съм следил модните спорове на тази тема. Но всички казват, че вие сте най-великият английски магьосник, а и някога бяхте учител на мистър Стрейндж. Ще ви бъда много признателен, сър, за всеки съвет, който можете да ми дадете.

Мистър Норел кимна.

— Не бива да вините мистър Стрейндж — каза той. — Професията на магьосника е рискована. Няма друга професия, която до такава степен да излага човек на опасните последици от суетата. В сравнение с нея политиката и правото са направо безобидни. Трябва да разберете, мистър Удхоуп, че аз положих големи усилия да го задържа при себе си, да го напътствам. Но неговият гений, който буди възхищение у всички ни, подвежда здравия му разум. Тези писма показват, че той се е заблудил много повече, отколкото бих могъл да предположа.

— Заблудил? Значи не вярвате в налудничавите му уверения, че сестра ми е жива?

— Не вярвам на нито една дума, сър, на нито една дума. Всичко това е плод на злополучното му въображение.

— Ах! — Хенри Удхоуп замълча, сякаш се мъчеше да прецени съотношението между разочарование и облекчение, които изпитваше. Накрая каза: — А какво е това странно твърдение, че времето е спряло? Разбирате ли нещо, сър?

Ласелс отвърна:

— Приятели в Италия ни съобщиха, че от няколко седмици мистър Стрейндж е заобиколен от неизменна тъмнина. Дали го е направил преднамерено или това е последица от неуспешна магия — не знаем. Възможно е също така да е засегнал някоя природна сила и тъмнината да е резултатът. Едно е сигурно: че