публикува първия том от „История и практика на английската магия“ на Стрейндж, беше изпълнен с приятни предчувствия за добра печалба. В статията, заинтригувала до такава степен читателите, се описваше как магьосникът може да съживява мъртъвци, за да извлече от тях полезни сведения. Тази ужасяваща (но крайно интересна) тема предизвика такъв шок, че се разнесоха слухове за млади дами, припаднали само при новината, че в дома им има брой на „Фамулус“125. Никой не можеше да си представи, че мистър Норел би одобрил подобна публикация, затова всички, които не го обичаха, си купиха списанието с особено удоволствие. На „Хановер Скуеър“ мистър Ласелс прочете статията на глас. — „Когато на магьосника не достигат умения и знания — а това се отнася за всички съвременни магьосници, в днешно време националният ни гений в областта на магията е плачевно западнал, — той или тя ще постъпят най-добре, ако призоват духа на някого, който приживе е бил магьосник или поне е притежавал талант за това изкуство. Защото когато самите ние се колебаем по кой път да поемем, редно е да потърсим помощ от някого, който притежава повече знания и който би могъл да ни поведе в правилната посока.“

— Той ще съсипе всичко! — извика Норел в пристъп на буен гняв. — Решил е да ме унищожи!

— Няма спор, това е много сериозно — невъзмутимо отбеляза Ласелс, — и то при положение, че след смъртта на жена си се бе заклел на сър Уолтър, че ще се откаже от магията.

— О, дори всички ние да умрем, дори половината Лондон да загине, Стрейндж винаги ще се занимава с магия — просто не би могъл да се спре. Той е в твърде голяма степен магьосник, за да се откаже от това. И магиите, които ще прави, ще бъдат зли, а аз не знам как да му попреча!

— Моля ви, успокойте се, мистър Норел — каза Ласелс. — Убеден съм, че скоро ще измислите нещо.

— Кога ще излезе книгата му?

— В обявите на Мъри пише, че първият том излиза през август.

— Първият том!

— О, да! Не знаехте ли? Книгата ще бъде в три тома. Първият том ще запознае читателите с пълната история на английската магия. Вторият том ще дава точни разяснения относно природата й, а третият ще положи основите за бъдещата практика.

Мистър Норел изстена, сведе глава и закри лицето си с ръце.

— Разбира се — добави Ласелс замислен, — макар че текстът несъмнено ще бъде много вреден, най- обезпокоителни ми се струват гравюрите…

— Гравюрите? — възкликна ужасен мистър Норел. — Какви са пък тези гравюри?

— О, Стрейндж е намерил някакъв имигрант — отвърна Ласелс, — учил при най-добрите майстори в Италия, Франция и Испания, и е платил на този човек нечувана сума пари, за да направи гравюри към книгата.

— Но какви са те? Какво изобразяват?

— Какво ли? — отвърна Ласелс с прозявка. — Нямам ни най-малка представа — той отново взе списанието и продължи да чете наум.

Мистър Норел поседя известно време в мълчание, съсредоточен в ноктите си. Накрая позвъни и помоли прислужника да повика Чайлдърмас.

На изток от лондонското Сити се намира предградието Спитълфийлдс, прочуто надлъж и нашир с прекрасната коприна, която се произвежда там. Никъде в Англия няма — и няма и да има — коприна с по- добро качество от коприната на Спитълфийлдс. В миналото там са се строели хубави къщи за търговците, предачите и бояджиите, забогатели от производството и търговията с коприна. Но макар че и днес коприната, която излиза от предачниците, е също толкова добра, колкото и преди, самият Спитълфийлдс е много западнал. Къщите са мръсни и занемарени. Заможните търговци са се преместили в Айлингтън, Клъркърнуел и (ако са наистина заможни) в енорията Мери-ле-боун на запад. Днес в Спитълфийлдс са останали простолюдието и бедните хора и навсякъде гъмжи от хлапета, крадци и други злосторници, които смущават спокойствието на гражданите.

Един особено мрачен ден, когато по мръсните улици валеше студен сив дъжд и образуваше локви в калта, по „Елдър Стрийт“ в Спитълфийлдс мина карета и спря пред висока тясна сграда. По дрехите на кочияша и лакея личеше, че собственикът на каретата е в дълбок траур. Лакеят скочи от мястото си, разтвори черен чадър и отвори вратата на Джонатан Стрейндж.

Стрейндж спря за момент, за да оправи черните си ръкавици и да огледа „Елдър Стрийт“. С изключение на две кучета, които усърдно се ровеха в купчина отпадъци, улицата беше пуста. Той обаче продължи да се оглежда, докато очите му се спряха на една къща от отсрещната страна.

Къщата беше най-обикновена — подобие на търговски склад. Три очукани стъпала водеха към масивна черна врата, над която беше надвиснал силно изпъкнал фронтон. Вратата беше облепена с пожълтели обяви и съобщения за това, че на този и този ден в тази и тази таверна ще се разпродава цялата собственост на мистър еди-кой си, ескуайър (банкрутирал).

— Джордж — обърна се Стрейндж към лакея, който държеше чадъра, — можеш ли да рисуваш?

— Моля, сър?

— Учил ли си някога рисуване? Наясно ли си с принципите му? Знаеш ли какво е преден план, заден план, перспектива и така нататък?

— Аз ли, сър? Не, сър.

— Жалко. Аз съм учил рисуване. Мога да ти нарисувам пейзаж или портрет по всички правила и без каквато и да било изразителност. Точно като произведенията на всеки друг образован аматьор. Покойната ти господарка нямаше привилегията да се учи при скъпо платени учители по рисуване, но мисля, че имаше повече талант от мен. Акварелните й портрети на деца и възрастни биха ужасили всеки моден художник. Той би намерил позите за твърде сковани, а цветовете — за твърде ярки. Но мисис Стрейндж притежаваше способността да улавя израженията на лицата и особеностите на фигурите, да вижда красота и очарование и в най-обикновеното. В рисунките й има нещо живо и мило, което… — Стрейндж млъкна и след малко продължи: — За какво говорех? А, да. Рисуването възпитава наблюдателност, която винаги е полезна. Да вземем например тази врата…

Лакеят погледна вратата.

— …Днес е студено, мрачно и дъждовно. Има малко светлина и следователно няма сенки. Нормално е да очакваме, че вратата ще бъде цялата тъмна; тази сянка не би трябвало да е там — имам предвид отчетливата сянка, която върви от ляво на дясно и хвърля мрак върху левия край на вратата. И мисля, че ще бъда прав, ако кажа, че дори ако днес беше ясно и слънчево, сянката щеше да пада от другата страна. Не, тази сянка определено е много странна. Противоестествена е.

Лакеят погледна към кочияша с молба за помощ, но кочияшът бе твърдо решен да не участва в разговора и упорито се взираше в далечината.

— Разбирам, сър — каза лакеят.

Стрейндж продължи да съзерцава вратата със същия замислен и заинтригуван вид. Накрая извика:

— Чайлдърмас! Вие ли сте?

В първия миг нищо не се случи, но после тъмната сянка, която Стрейндж намираше за противоестествена, се раздвижи. Отдели се от вратата като мокър чаршаф от дюшек и изведнъж се промени, смали се, придоби цвят и стана човек: Джон Чайлдърмас.

Той се засмя с кривата си усмивка.

— Е, сър, едва ли бих могъл да се надявам, че дълго ще остана незабелязан за вас.

Стрейндж подсмръкна.

— Очаквах да се появите още преди седмица. Какво ви забави?

— Господарят ме изпрати тук едва вчера.

— И как е господарят ви?

— Зле, сър, много зле. Постоянно го мъчат треска, главоболие и треперене на крайниците. Тези симптоми се проявяват винаги когато някой го засегне. А никой не го засяга така дълбоко като вас.

— Радвам се да го чуя.

— Впрочем, сър, исках да ви кажа, че на „Хановер Скуеър“ пристигнаха пари за вас. Заплащането ви от хазната и Адмиралтейството за последното тримесечие на 1814 година.

Стрейндж се ококори от учудване.