Няколко дни по-късно джентълменът с коса като глухарче внезапно изяви желание да присъства на лов за вълци — нещо, което, както се оказа, не беше правил от векове.

Случайно точно по това време се провеждаше един такъв лов в Южна Швеция и той тутакси пренесе себе си и Стивън там. Стивън се намери върху дебел клон на стар дъб насред заснежена гора. От това място се откриваше идеална гледка към малка поляна, на която стърчеше дълъг дървен кол, побит в земята. На върха на кола имаше старо дървено колело, а на колелото беше вързана млада коза. Тя отчаяно блееше.

Откъм дърветата се показаха вълци със заскрежени козини и впериха гладни очи в козата. Веднага щом се появиха, из цялата гора се разнесе лай на кучета и тропот на копита от конете на ловците, които бързо се приближаваха. На поляната изскочиха хрътки: първите две се нахвърлиха върху един вълк и вкопчилите се животни се превърнаха във въртящ се, ръмжащ, скимтящ, подскачащ възел от козина, крака и зъби. Ловците се приближиха в галоп и убиха вълка. Другите вълци се спуснаха към тъмните дървета, следвани от кучетата и ездачите.

Щом забавлението се изчерпеше на едно място, с помощта на магия джентълменът с коса като глухарче пренасяше себе си и Стивън по въздуха другаде, където беше по-интересно. Така те скачаха от дърво на дърво, от хълм на скалиста издатина. Веднъж дори се озоваха навръх една църква в село с дървени къщи, където вратите и прозорците имаха причудливи форми, а покривите бяха покрити с мек сняг, който блестеше на слънцето.

Те чакаха появата на ловците в едно тихо кътче на гората, когато покрай дървото, на което седяха, мина самотен вълк. Той беше изключително красив, с изящни тъмни очи и козина с цвят на мокър камък. Животното вдигна поглед нагоре и се обърна към джентълмена на език, който наподобяваше ромолене на вода сред камъни, въздишка на вятър в голи клони и пукане на сухи листа в огнище.

Джентълменът му отговори на същия език, после безгрижно се засмя и махна с ръка.

Вълкът го изгледа с укор и побягна.

— Моли ме да го спася — обясни джентълменът.

— О, сър, не можете ли да го сторите? Не искам да виждам как тези благородни създания умират!

— Каква нежна душа сте, Стивън! — възкликна джентълменът със симпатия.

Но не спаси вълка.

Стивън не изпитваше никакво удоволствие от лова. Вярно, ловците бяха смели, а хрътките им — верни и бързи, но след като неотдавна бе изгубил Фиренце, той не беше в състояние да изпитва удоволствие от смъртта на което и да било създание, особено силно и красиво като вълка. При мисълта за Фиренце Стивън си спомни, че е пропуснал да разкаже на джентълмена с коса като глухарче за срещата си със синия мъж от пощенската кола и за пророчеството му, затова го направи сега.

— Наистина ли? — възкликна джентълменът. — Е, това е много неочаквано!

— Чували ли сте това пророчество, сър?

— Да! Знам го много добре. Всички от моя народ го знаят. Това е пророчество на… — тук джентълменът каза нещо, което Стивън не разбра118. — Сигурно сте чували английското му име — Джон Ъскглас, Кралят Гарван. Но не разбирам как това пророчество се е запазило в Англия. Не мислех, че англичаните все още се интересуват от тези неща.

— „Робът без име“ съм аз, нали, сър? Пророчеството като че ли предсказва, че ще стана крал!

— Разбира се, че ще станете крал! Аз ви го казах, а аз никога не греша. Но колкото и да сте ми скъп, Стивън, това пророчество няма нищо общо с вас. В по-голямата си част то говори за възраждането на английската магия, а това, което споменахте, всъщност дори не е пророчество. Кралят си припомня как е дошъл в трите си кралства, едното в Англия, другото във Феерия, третото в Ада. Под „роб без име“ има предвид себе си. Той е бил роб без име във Феерия, малко християнско дете, скрито в гората, намерено и доведено в нашата земя от зла фея, която го отмъкнала от Англия.

Стивън се почувства странно разочарован, макар да не знаеше защо. В края на краищата, той не искаше да бъде крал на никое кралство. Не беше англичанин, не беше и африканец. Нямаше родина. Думите на Винкулус за кратко бяха породили у него чувство за принадлежност: сякаш беше част от цяло и имаше предназначение. Но всичко това се бе оказало илюзорно.

— ПРОМЕНИЛИ СТЕ СЕ. Направо съм смаян от вида ви.

— Наистина ли? Учудвате ме. Може би съм отслабнал малко, но не забелязвам никакви други промени.

— Не, има нещо в лицето ви, в изражението ви, има… нещо.

Стрейндж се усмихна. Или по-скоро лицето му се разтегли и сър Уолтър предположи, че това е усмивка. Негово благородие не можа да си спомни как изглеждаше по-рано усмивката на Стрейндж.

— От черните дрехи е — каза магьосникът. — Приличам на останка от погребение, осъдена да снове из града и да стряска хората, напомняйки им за собствената им тленност.

Те седяха в кафене „Бедфорд“ в „Ковънт Гардън“, избрано от сър Уолтър поради факта, че в миналото двамата често се бяха веселили там и Негово благородие се надяваше, че това място ще повдигне духа на Стрейндж. Но в такава вечер дори в „Бедфорд“ не беше весело. Отвън духаше мрачен леден вятър, който подхвърляше хората насам-натам и пръскаше в очите им черни капки дъжд. Вътре помещенията бяха пълни с измокрени и начумерени господа и с опитомена кисела мъгла, която сервитьорите се опитваха да разсеят, като често изсипваха лопати въглища в огъня и поднасяха чаши с греяно вино на клиентите.

Когато влезе, сър Уолтър видя Стрейндж енергично да пише нещо в малък бележник. Негово благородие кимна към бележника и каза:

— Значи не сте изоставили магията?

Стрейндж се засмя.

Сър Уолтър предположи, че това означава „не“, което го зарадва, защото за него беше изключително важно един мъж да има професия и той вярваше, че полезното сериозно занимание може да излекува много неща, неподатливи иа никакво друго лечение. Само смехът не му хареса — нервен, горчив изблик, какъвто не беше чувал по-рано от Стрейндж.

— Питам, защото казахте… — започна сър Уолтър.

— О, казвал съм какво ли не! Понякога главата ми ражда всевъзможни странни хрумвания. Прекомерната скръб може да предизвика пристъп на лудост, подобно на всички други прекомерни неща. Честно казано, тогава не бях на себе си. Честно казано, бях почти полудял. Но както виждате, всичко това е минало.

Но — честно казано — сър Уолтър не виждаше нищо такова.

Не беше достатъчно просто да се каже, че Стрейндж се е променил. В някои отношения той си бе същият. Усмихваше се често, както и преди (макар усмивката му да не беше същата). Говореше с ироничен и небрежен тон както винаги (оставяйки у събеседника впечатлението, че почти не слуша собствените си думи). Думите и лицето му бяха такива, каквито приятелите му ги помнеха — с една разлика: притежателят им като че ли играеше роля, докато мислите и душата му бяха другаде. Той се криеше зад саркастичната си усмивка и никой не знаеше за какво мисли. Повече от всякога приличаше на магьосник. Това беше много любопитно и никой не знаеше как да го разбира, но в известен смисъл сега той изглеждаше повече като Норел.

На безименния пръст на лявата си ръка Стрейндж носеше траурен пръстен, в който имаше тънък кичур