кестенява коса, и сър Уолтър забеляза, че той постоянно го докосва и го върти на пръста си.

Поръчаха си обилна вечеря, състояща се от костенурка, четири говежди пържоли със сос от гъша мас, няколко миноги, стриди и малка салата от цвекло.

— Радвам се, че се върнах — каза Стрейндж. — И след като вече съм тук, възнамерявам да напакостя колкото мога. Норел твърде дълго държа всичко в ръцете си.

— Той изпада в пристъпи на агония при всяко споменаване на книгата ви. Постоянно разпитва хората дали знаят какво пише в нея.

— О, книгата е само началото! И впрочем тя ще бъде готова след няколко месеца. Ще издаваме ново списание. Мъри иска да започнем колкото може по-скоро. Естествено, ще бъде превъзходно издание. Ще се нарича „Фамулус“119 и ще популяризира моите виждания за магията.

— А те са много различни от тези на Норел, нали?

— Разбира се! Основната ми идея е предметът да се изучава рационално без табутата и ограниченията, които Норел налага. Убеден съм, че подобно преразглеждане на магията бързо ще отвори нови пътища за изследване. Защото, като се замислите, до какво се свежда така нареченото възраждане на английската магия? Какво толкова сме направили ние с Норел? Илюзии с облаци, дъжд, дим и прочее — най-лесните неща на света! Вдъхване на живот и реч на неживи предмети — е, уверявам ви, това е пълно шарлатанство. Изпращане на бури и гръмотевици на враговете — не мога да ви опиша колко проста е магията за разваляне на времето. Какво друго? Извикване на видения — е, това може да бъде доста впечатляващо, ако знаехме как да го правим добре, но ние не знаем. А сега сравнете тези жалки опити с магията на Ауреатите. Те са убеждавали чинарите и дъбовете в гората да тръгнат с тях на бой срещу враговете, правили са си съпруги и слуги от цветя, превръщали са се в мишки, лисици, дървета, реки и така нататък, правили са кораби от паяжина, къщи от розови храсти…

— Да, да! — прекъсна го сър Уолтър. — Разбирам, че сте нетърпелив да опитате всички разнообразни видове магия. Но макар че не ми се иска да го казвам, Норел ми се вижда прав. Тези магии са неприложими в наше време. Преобразяването в животни и тям подобни са вършили работа в миналото. От това несъмнено става интригуваща история за разказване. Но все пак, Стрейндж, едва ли бихте искали да го практикувате? На един джентълмен не приляга да променя облика си. Той не бива да прилича на нищо друго освен на това, което е. Самият вие едва ли бихте желали да се преобразите в сладкар или във фенерджия…

Стрейндж се засмя.

— Е, в такъв случай — продължи сър Уолтър — представете си колко по-лошо би било да придобиете облика на куче или на свиня120.

— Нарочно подбирате такива долни примери.

— Долни? Тогава на лъв! Бихте ли искали да се преобразите в лъв?

— Вероятно. Може би. Може би не. Но не там е въпросът! Съгласен съм, че преобразяването е магия, с която трябва да се внимава, но това не означава, че тя няма полезно приложение. Попитайте херцог Уелингтън дали би имал нещо против да превърне разузнавачите си в лисици или мишки и да ги изпрати в лагерите на французите. Уверявам ви, че Негово сиятелство няма да споделя вашите скрупули.

— Не мисля, че ще успеете да убедите Колкхаун Грант да се превърне в лисица121.

— О, Грант не би имал нищо против да стане лисица, стига да бъде лисица в униформа. Не, не, трябва да съсредоточим вниманието си върху Ауреатите. Трябва да изучим далеч по-обстойно живота и магията на Джон Ъскглас и когато…

— Тъкмо това не бива да правите. Не си го и помисляйте.

— Какво искате да кажете?

— Говоря сериозно, Стрейндж. Нямам нищо против Ауреатите като цяло. Всъщност мисля, че принципно сте прав. Англичаните много се гордеят с древната си магическа история — с Годблес, Стоукси, Пейл и останалите. Не им харесва да четат във вестниците как Норел подценява постиженията им. Но вие можете да допуснете обратната грешка. Прекомерното говорене за други крале ще породи безпокойство у правителството. Особено когато всеки момент очакваме бунт на йоанитите.

— Йоанитите? Кои са йоанитите?

— Какво? Мили Боже, Стрейндж! Не четете ли вестници?

Стрейндж като че ли малко се смути.

— Заниманията ми отнемат много време. Всъщност цялото ми време. А и впрочем, както знаете, през последния месец имах грижи от доста извънреден характер.

— Не става дума за последния месец. В северните графства вече четири години има йоанити.

— Добре, но кои са те?

— Занаятчии, които се промъкват нощем във фабриките и повреждат машините. Подпалват домовете на фабрикантите. Организират шумни митинги, на които подтикват обикновените хора към бунт, плячкосват пазарите122.

— О, хората, които повреждат машини! Да, да, сега ви разбирам. Подведохте ме с това странно име. Но какво общо имат тези хора с Краля Гарван?

— Мнозина от тях са — или поне твърдят, че са — негови последователи. Те драскат гарвана в полет по стените на всички опустошени фабрики, Водачите им носят заповеди, подписани уж от самия Джон Ъскглас, и казват, че той скоро ще заеме отново престола си в Нюкасъл.

— И правителството им вярва? — учуди се Стрейндж.

— Не, разбира се! Ние не сме толкова наивни. Това, от което се боим, е далеч по-земно — с една дума, революция. Знамето на Джон Ъскглас се вее из целия север, от Нотингам до Нюкасъл. Разбира се, ние имаме шпиони и информатори, които ни съобщават какво вършат и мислят тези хора. О, не казвам, че всички те вярват в завръщането на Джон Ъскглас. Повечето разсъждават разумно като вас и мен. Но те знаят колко популярно е името му сред народа. Роули Фишър-Дрейк, представител от Хампшир, предложи проектозакон, с който знамето с гарвана в полет да бъде обявено за незаконно. Но ние не можем да забраним на хората да развяват знамето на своя законен крал123.

Сър Уолтър въздъхна и се зае да чопли една пържола в чинията си.

— В други страни — каза той — се носят легенди за крале, които ще се завърнат в момент на крайна нужда. Само в Англия това е записано в конституцията.

Стрейндж нетърпеливо махна с вилица.

— Но всичко това е политика. Няма нищо общо с мен. Аз не се обявявам за връщане на Джон Ъскглас на престола. Единственото ми желание е да изуча — спокойно и рационално — постиженията му като магьосник. Как можем да възродим английската магия, без първо да сме разбрали какво ще възраждаме?

— Тогава изучавайте Ауреатите, но нека Джон Ъскглас остане в сянката, в която го е поставил Норел.

Стрейндж поклати глава.

— Норел е отровил съзнанието ви с хули по адрес на Джон Ъскглас. Омагьосал ви е до един.

Известно време двамата се храниха мълчаливо. После Стрейндж каза:

— Споменавал ли съм ви, че видях негов портрет в замъка Уиндзор?

— Портрет на кого?

— На Ъскглас. В една от залите имаше любопитен стенопис от някакъв италиански художник. Едуард III и Джон Ъскглас — кралят воин и кралят магьосник, седнали един до друг. Изминали са четиристотин години, откакто Джон Ъскглас е напуснал Англия, а англичаните все още не могат да решат дали трябва да го обичат или да го мразят.

— Ха! — възкликна сър Уолтър. — На север нямат никакви съмнения по този въпрос. Ако можеха, още утре биха заменили управлението на Уестминстър с неговото124.

Седмица по-късно излезе първият брой на „Фамулус“ и благодарение на сензационния характер на една от статиите в него целият тираж се разпродаде за два дни. Мистър Мъри, на когото предстоеше да