Колата се движеше към Донкастър по селски пътища с множество спирки, като излизаше на странноприемници и села на неочаквани и странни места. На едно място оставиха рамка за легло, на друго — плодов сладкиш; отвсякъде прибираха пакети със странни форми. Веднъж спряха пред малка къщурка, която стоеше самотна зад висок гол плет насред гората. Там една стара мома им даде поочукана кокалена клетка за птици, боядисана в черно, с малко канарче вътре. Пощальонът обясни на Стивън, че канарчето е принадлежало на много възрастна дама, която е починала, и сега той трябва да го достави на племенницата й в Селби.

Скоро след като настаниха канарчето отзад в колата, Стивън се стресна от оглушително хъркане, което най-неочаквано се разнесе отвътре. Стори му се невъзможно толкова малка птичка да издава такива силни звуци и той заключи, че в колата има друг човек, когото до този момент не е имал честта да види.

Пощальонът извади от една кошница дебел пай с месо и пита сирене. Взе голям нож, отряза парче от пая и понечи да го подаде на Стивън, но като че ли се разколеба.

— Черните хора същото като нас ли ядат? — поинтересува се той, сякаш очакваше да чуе, че може би ядат трева или лунни лъчи.

— Да — отговори Стивън.

Пощальонът му даде парчето пай и малко сирене.

— Благодаря. Другият ви спътник не желае ли да хапне нещо?

— Може. Като се събуди. Качих го в Райпън. Нямаше пари. Рекох си: „Ще има с кого да си приказвам.“ Поприказвахме, само че в Бороубридж заспа и оттогава не е ставал.

— Много отегчително от негова страна.

— Не ми пречи. Сега си приказвам с тебе.

— Трябва да е бил много уморен — започна да разсъждава Стивън на глас. — Проспа изстрела, с който довършихме коня, посещението при глупавия фермер, рамката за леглото и клетката с канарчето — всъщност всички събития от деня. Закъде пътува?

— Той ли? Заникъде. Скита от град на град. Някакъв големец в Лондон го гони и той не се свърта на едно място, инак слугата на големеца ще го стигне.

— Наистина ли?

— Той е син — отбеляза пощальонът.

— Син? — попита Стивън озадачен.

Пощальонът кимна.

— Как? Посинял от студ? Или са го били?

— Не, момко. Ти си черен, пък той е син. Брей! В колата ми има черен момък и син странник! Не съм чувал нивга за такова чудо. Ако черните момци са на късмет — тъй де, като черните котки, — да видиш черен момък и син странник на едно място ще да значи нещо. Ама какво?

— Може би наистина значи нещо — предположи Стивън, — но не за вас. Може да означава нещо за него. Или за мен.

— Не, не ще да е тъй — възрази пощальонът. — Нали на мен ми се случва! Стивън се замисли за странния цвят на непознатия човек.

— Болен ли е от нещо? — попита той.

— Може — небрежно отвърна пощальонът.

След като се нахраниха, той започна да клюма и много скоро заспа с поводите в ръце. Колата кротко продължи пътя си под предводителството на коня — животно със забележителен здрав разум и отлична преценка.

За Стивън пътуването беше изморително. Тъжното изгнание на лейди Поул и загубата на Фиренце го бяха потиснали. Той се радваше на възможността да се разсее в разговор с пощальона.

Изведнъж чу нещо като мърморене, което подсказваше, че синият човек се събужда. Отначало Стивън не можа да разбере какво казва скитникът, но после чу съвсем ясно:

— Роб без име ще стане крал в чужда земя.

Това го накара да потръпне: думите силно му напомниха за обещанието на джентълмена с коса като глухарче да го направи крал на Англия.

Стъмни се. Стивън накара коня да спре, слезе от капрата и запали трите стари лампи, които висяха на колата. Той понечи да се качи отново, когато изведнъж отзад се показа разчорлен парцалив мъж, скочи на заледената земя и застана пред него.

Парцаливият мъж разгледа Стивън на светлината от лампите.

— Тук ли сме вече? — попита с дрезгав глас.

— Къде да сме? — не разбра Стивън.

Мъжът се замисли за момент и после реши да зададе въпроса другояче:

— Къде сме? — попита той.

— Никъде. Между някакво място, наречено Ълискелф, и друго на име Торп Уилоуби, струва ми се.

Макар че сам беше попитал за това, мъжът не изглеждаше особено заинтересован от отговора. Мръсната му риза бе разкопчана до кръста и Стивън видя, че начинът, по който пощальонът беше описал мъжа, бе от крайно подвеждащо естество. Скитникът не беше син, тъй както Стивън беше черен. Той бе мършав, опърпан, накокошинеи човек, чиято кожа вероятно би следвало да бъде като на всеки друг англичанин, но беше покрита със странни сини черти, заврънкулки, точки и кръгове.

— Познавате ли Джон Чайлдърмас, слугата на магьосника? — попита мъжът.

Стивън се стъписа — подобно на всеки, на когото се случва напълно непознати хора да зададат един и същ въпрос два пъти за два дни.

— Виждал съм го. Никога не съм разговарял с него.

Скитникът се засмя и му намигна.

— Той ме търси от осем години. Още не ме е намерил. Ходих да видя къщата на господаря му в Йоркшир. Издига се насред голям парк. Де да можех да открадна нещо. Когато бях в къщата му в Лондон, изядох няколко пая.

Стивън малко се смути от новината, че се намира в компанията на самопризнат крадец, но същевременно не можеше да не изпита симпатия към човек, пожелал да ограби магьосника. В края на краищата, ако не беше мистър Норел, лейди Поул и той никога нямаше да попаднат във властта на магия. Стивън бръкна в джоба си и извади две петшилингови монети.

— Ето — каза той.

— За какво? — подозрително попита мъжът (но въпреки това взе монетите).

— Жал ми е за вас.

— Защо?

— Защото ако това, което съм чул, е вярно, вие нямате дом.

Мъжът отново се усмихна и се почеса по мръсната буза.

— А ако това, което аз съм чул, е вярно, вие нямате име!

— Какво?

— Аз имам име. Винкулус — той грабна ръката на Стивън. — Защо се дърпате?

— Не се дърпам — каза Стивън.

— Напротив, дърпахте се. Преди малко.

Стивън се поколеба.

— Кожата ви е в белези и със странен цвят. Мислех, че може би белезите ви са от някаква болест.

— Кожата ми не значи това — каза Винкулус.

— Не значи това? — повтори Стивън. — Какъв необичаен подбор на думи. И все пак е вярно — кожата може да значи много. Моята значи това, че всеки човек може да ме удари на публично място, без да се бои от последиците. Значи още, че не винаги приятелите ми искат да ги виждат с мен на улицата. Значи, че колкото и книги да прочета и колкото и езици да овладея, никога няма да бъда нещо повече от обект на любопитство — като говорещо прасе или смятащ кон.

Винкулус се усмихна.

— А моята кожа значи обратното на вашата. Значи, че вие ще се издигнете, Безименни кралю. Значи, че вашето кралство ви очаква и врагът ви ще бъде победен. Значи, че часът ви скоро ще удари. Роб без име ще сложи сребърен венец; роб без име ще стане крал в чужда земя…