Стивън излезе на двора, където чакаше конят му. Той понечи да сложи ръкавиците си, когато зад гърба му се разнесе глас: — Извинете!

Зад него стоеше мистър Сегундус, колеблив и стеснителен както винаги.

— Може ли да ви попитам нещо? Каква е магията, която огражда вас и Нейно благородие? — той вдигна ръка, сякаш искаше да докосне Стивън по лицето. — На устата ви има червено-бяла роза. На нейната също. Какво означава това?

Стивън допря ръка до устата си. Нямаше нищо. Но изведнъж неудържимо му се прииска да разкаже на мистър Сегундус всичко — за своето омагьосване и за омагьосването на двете жени. Представи си как мистър Сегундус го разбира, как се оказва изключителен магьосник — по-велик от Стрейндж и Норел — и намира начин да се противопостави на джентълмена с коса като глухарче. Но това бяха краткотрайни фантазии. Само след секунда природната недоверчивост на Стивън към англичаните — или особено към английските магьосници — надделя.

— Не ви разбирам — побърза да отговори той, качи се на коня си и препусна, без да каже и дума повече.

Този ден пътищата бяха ужасни. Калта бе замръзнала на бразди и гребени, твърди като желязо. Полята бяха покрити с дебел слой бял скреж, а в ледената мъгла картината ставаше още по-мрачна.

Кобилата на Стивън му беше подарък от джентълмена с коса като глухарче. Тя бе млечнобяла, без нито едно черно косъмче. Освен това беше бърза, силна и толкова привързана към господаря си, колкото кон може да бъде привързан към човек. Стивън я беше нарекъл Фиренце и се съмняваше дори принц-регентът или херцог Уелингтън да имат по-хубав кон от този. Една от особеностите на странния му омагьосан живот се състоеше в това, че където и да отидеше, никой не обръщаше внимание на необяснимия факт, че чернокож прислужник язди най-хубавия кон в кралството.

На около двадесет мили южно от Стеъркрос Хол Стивън влезе в малко селце. Пътят рязко свиваше встрани и минаваше между голяма изискана къща с градина отдясно и ред полуразрушени конюшни отляво. Точно когато подмина входа на къщата, внезапно отвътре се показа файтон и за малко да се блъсне в него. Кочияшът се огледа, за да види какво е подплашило конете и ги е накарало да спрат. Като съзря чернокожия мъж, той посегна да го плесне с камшика си. Не уцели Стивън, но удари Фиренце точно над дясното око. От болка и изненада тя отстъпи назад и се подхлъзна на заледения път.

В един миг като че ли всичко се завъртя. Когато най-после се опомни, Стивън видя, че лежи на земята. Фиренце беше паднала. Той бе изхвърчал встрани, но левият му крак се беше заплел в стремето и се бе извъртял по крайно неприятен начин — Стивън беше сигурен, че е счупен. Той освободи стъпалото си и известно време поседя неподвижно, зашеметен от болка. Стори му се, че по лицето му се стичат капки влага, дланите му бяха ожулени от падането. Опита се да стане и с облекчение установи, че може: кракът му беше наранен, но не счупен.

Фиренце лежеше, пръхтеше и бясно въртеше очи. Стивън се учуди, че тя не се опитва да се изправи и дори не рита с крака. По цялото и тяло пробягваха неволни тръпки, но иначе кобилата не помръдваше. Краката й бяха неподвижни и стърчаха под странни ъгли. Тогава той осъзна, че Фиренце не може да се движи: гръбнакът й беше счупен.

Стивън погледна към богатата къща с надеждата, че някой ще излезе и ще му помогне. За миг на един от прозорците се показа жена. Пред погледа му за кратко се мярнаха изискани дрехи и студено, надменно изражение. След като установи, че в сблъсъка не е пострадал никой и нищо от имуществото й, жената се скри и Стивън повече не я видя.

Той коленичи край Фиренце и я погали по главата и врата. Извади от дисагите пистолет, кесия с барут, шомпол и патрон. Напълни и зареди пистолета. После стана и запъна ударника.

Но откри, че не може да продължи. Фиренце му беше добър приятел — не можеше да я убие. Стивън вече беше съвсем отчаен, когато по пътя зад него се разнесе тропот. От завоя се показа кола, теглена от едър, тромав, послушен на вид кон. Беше пощенска кола и в нея седеше самият пощальон, висок здравеняк с кръгло лице, облечен в старо палто. Когато видя Стивън, той дръпна юздите на коня.

— Ей, момко! Как е?

Стивън махна с пистолета към Фиренце. Пощальонът слезе от колата и се приближи.

— Хубаво животно — нежно каза той, тупна Стивън по рамото и съчувствено го облъхна с миризма на кисело зеле. — Ех, момко! Вече не можеш му помогна.

Погледът му се премести от лицето на Стивън към пистолета. Човекът посегна и внимателно насочи дулото към треперещата глава на Фиренце. Като видя, че Стивън не стреля, каза:

— Да го довърша ли аз, момче?

Стивън кимна.

Пощальонът взе пистолета. Стивън извърна глава. Последва изстрел — зловещ тътен, последван от оглушително грачене и плясък на криле — всички птици наоколо едновременно се вдигнаха в небето. Стивън погледна към Фиренце. Тя мръдна веднъж и после застина.

— Благодаря — каза той.

Чу как пощальонът се отдалечи и реши, че си е тръгнал, но след малко човекът се върна, побутна го и му подаде черна бутилка.

Стивън отпи. Беше джин от най-долнопробно качество. Той се закашля.

Макар че дрехите и ботушите на Стивън струваха колкото две пощенски коли, пощальонът възприе към него отношение на добродушно превъзходство, с каквото белите обикновено се отнасят към чернокожите. Той обмисли положението и каза на Стивън, че първо трябва да се отърват от трупа.

— Добичето е скъпо, живо или умряло. Господарят ти ще се ядоса, ако друг прибере коня и парите.

— Кобилата не беше на господаря ми — каза Стивън. — Беше моя.

— Ей! — извика пощальонът. — Я гледай!

Един гарван беше кацнал на млечнобелия хълбок на Фиренце.

— Не! — кресна Стивън и се втурна да пропъди птицата. Но пощальонът го спря.

— Недей, момко! Недей! На хубаво е. Не помня да съм виждал по-хубава поличба!

— Хубава? — попита Стивън. — Какво говорите?

— Туй е поличбата на стария крал! Кога гарван каца на бяло. Знамето на стария Джон!117

Пощальонът каза, че знае едно място наблизо, където срещу заплащане ще помогнат на Стивън да се освободи от трупа на Фиренце. Стивън се покатери на капрата и човекът го откара до близка ферма.

Фермерът никога не беше срещал чернокож мъж и много се стъписа, когато завари подобно невиждано същество в двора си. Въпреки всички уверения в обратното той така и не можеше да повярва, че Стивън говори английски. Тъй като съчувстваше на смутения фермер, пощальонът стоеше до Стивън и любезно повтаряше всичко, което икономът казваше, за да може фермерът да го разбере по-добре. Но това не помагаше. Фермерът изобщо не ги слушаше, само зяпаше Стивън и правеше забележки по негов адрес на един от работниците си, който стоеше наблизо също толкова слисан. Чудеше се дали черното се изтрива, когато Стивън пипа разни неща, и изказваше множество други догадки от още по-натрапчиво и неприятно естество. Всички подробни обяснения на Стивън относно преместването на трупа на Фиренце бяха напразни до момента, в който жената на фермера се върна от близкия пазар. Тя беше съвсем друга натура. Според нея всеки добре облечен мъж със скъп кон (жив или мъртъв) беше джентълмен, пък бил той какъвто цвят му се иска. Жената каза на Стивън за един човек, който прибира мъртвите коне от фермата и използва месото за храна за котки, а костите и червата продава за лепило. Тя му каза колко ще плати този човек за трупа и обеща сама да се погрижи за всичко при условие, че задържи една трета от парите. Стивън се съгласи.

Двамата с пощальона излязоха от фермата.

— Благодаря ви — каза Стивън. — Без вашата помощ щеше да ми бъде много по-трудно. Разбира се, ще ви платя за усилията. Но се боя, че ще трябва да ви обезпокоя по още един въпрос. Нямам с какво да се прибера у дома. Ще ви бъда много задължен, ако ме откарате до следващата пощенска станция.

— Не! — възпротиви се пощальонът. — Скрий кесията, момко, ще те закарам чак в Донкастър и нищо няма да ти взема.

В интерес на истината Стивън предпочиташе да стигне до следващата пощенска станция, но пощальонът беше толкова доволен от компанията му, че изглеждаше по-учтиво и по-редно да пътува с него.