— Нима Норел възнамерява да ми ги даде? Мислех, че съм ги загубил безвъзвратно.

Чайлдърмас се усмихна.

— Мистър Норел изобщо не знае за тях. Да ви ги донеса ли довечера?

— Разбира се. Няма да съм у дома, но ги дайте на Джеръми. Кажете ми, Чайлдърмас, любопитен съм: Норел знае ли, че можете да се правите на невидим и да се превръщате в сянка?

— О, понаучил съм това-онова. Двадесет и шест години служа на мистър Норел. Щях да съм голям глупак, ако не бях научил нищо.

— Да, разбира се. Но аз ви питам друго. Норел знае ли?

— Не, сър. Подозира, но предпочита да не знае. Магьосник, който прекарва живота си в стая, пълна с книги, се нуждае от някого, който да ходи насам-натам вместо него. Не всичко може да се научи от сребърен леген с вода. Знаете го.

— Хм. Добре, да вървим, човече! Да видим това, за което са ви изпратили!

Къщата изглеждаше доста занемарена, сякаш беше изоставена. Прозорците и стените бяха много мръсни, всички капаци затворени. Стрейндж и Чайлдърмас изчакаха на улицата, докато лакеят почука на вратата. Стрейндж стоеше под чадъра си, а Чайлдърмас не обръщаше никакво внимание на дъжда, който валеше на главата му.

Известно време нищо не се случи, а после нещо накара лакея да погледне надолу и да започне разговор с някого, когото никой друг не виждаше. Който и да беше събеседникът, лакеят на Стрейндж очевидно не се отнасяше с особена почтителност към него: позата му с ръце на хълбоците и строгият му тон издаваха крайно нетърпение.

Накрая вратата се отвори и на прага застана малко, мръсно и изплашено слугинче. Джонатан Стрейндж, Чайлдърмас и лакеят на влизане последователно изгледаха момичето, а то, бедното, изгуби ума и дума, непривикнало толкова важни на вид мъже да го гледат.

Стрейндж не си направи труда да се представи — надали слугинчето щеше да изтича да съобщи за него. Той каза на Чайлдърмас да го последва, втурна се нагоре по стълбището и направо влезе в една от стаите. Там в мъждивата светлина от няколко свещи, които горяха в подобие на мъгла — защото къщата като че ли имаше собствен климат, — седяха гравьорът мосю Минервоа и помощникът му мосю Форкалкие.

Мосю Минервоа беше дребничък и слаб човечец. Имаше дълга коса, тъмна, лъскава и мека като кафява коприна. Тя се спускаше до раменете и падаше на лицето му всеки път, щом се надвесеше над работата си, което той правеше почти през цялото време. Очите му също бяха забележителни — големи, меки и кафяви — и издаваха южняшкия му произход. Видът на мосю Форкалкие рязко контрастираше с красивите черти на наставника му. Той имаше костеливо лице с дълбоки хлътнали очи, бръсната глава, покрита с къса русолява четина. При целия си мъртвешки и кокалест вид мосю Форкалкие беше много приветлив човек.

Те бяха бежанци от Франция, но границата между бежанец и враг бе твърде смътна за жителите на Спитълфийлдс. Мосю Минервоа и мосю Форкалкие бяха известни навсякъде като френски шпиони. Те много страдаха от несправедливата си репутация: основното забавление на местните банди от хлапета беше да причакват двамата французи и да ги бият или да ги замерват с кал — оръжие, което в Спитълфийлдс се намираше в изобилие. В други дни съседите на французите изразяваха чувствата си към тях с обиди и подвиквания или с отказ да им продадат неща, от които гравьорите имаха нужда. Стрейндж оказа помощ в преговорите между мосю Минервоа и наемодателя му и в уговарянето на последния да прояви по-голямо разбиране към характера и положението на мосю Минервоа, както и в изпращането на Джеръми Джоунс по всички околни кръчми със задачата да пие джин с жителите на Спитълфийлд и да оповести навсякъде, че двамата французи са протежета на единия от двамата английски магьосници — „и — добави Стрейндж, като размаха показалец под носа на Джеръми, — ако ти кажат, че Норел е по-големият магьосник, не спори с тях, само им кажи, че аз съм по-избухлив и по-загрижен за добруването на приятелите си“. Мосю Минервоа и мосю Форкалкие бяха признателни на Стрейндж за усилията му, но в окаяното положение, в което се намираха, техен най-близък приятел беше брендито и те го приемаха редовно по всяко време на деня.

Французите не излизаха от къщата на „Елдър Стрийт“. Капаците на прозорците им бяха затворени ден и нощ — преграда срещу негостоприемството на Спитълфийлдс. Те живееха и работеха на свещи и отдавна не ползваха часовници. Изненадаха се, като видяха Стрейндж и Чайлдърмас, защото бяха останали с впечатлението, че е нощ. Имаха една прислужница — малкото ококорено момиче, което беше сираче, не ги разбираше и се страхуваше от тях и чието име те не знаеха. Но двамата мъже бяха добри към него по свой небрежен и надменен начин, бяха му дали отделна стая с пухен дюшек и ленени чаршафи, така че за сирачето тъмната къща бе същински рай. Основните задължения на момичето бяха да им купува храна, бренди и опиум, като повечето храна оставаше за него. Освен това то носеше и топлеше вода за баните и бръсненето им, тъй като и двамата бяха доста суетни. Но те бяха напълно безразлични към мръсотията и безпорядъка в къщата, което също беше добре за сирачето, защото то разбираше от домакинстване колкото от староеврейски езици.

Всички повърхности бяха осеяни с листа дебела хартия и мастилени петна. Имаше калаени съдове със стари останки от сирене и глинени гърнета, пълни с моливи и парчета въглен. Имаше съсухрена глава целина, съжителствала твърде дълго и твърде свободно с въглищата, не за свое добро. Навсякъде по ламперията и потъмнелите мръсни тапети бяха забодени гравюри и рисунки: сред тях имаше и един особено сполучлив портрет на Стрейндж.

В мръсния малък двор зад къщата имаше ябълка, расла като селско дърво, преди сивият Лондон да дойде и да погълне цялата хубава зеленина около него. Някога в пристъп на внезапно усърдие незнаен обитател на къщата беше набрал всички ябълки от дървото и ги бе наредил по первазите, където те бяха прекарали години, превръщайки се първо в стари ябълки, после в подути трупове на ябълки и накрая в жалки призраци на ябълки. Навсякъде стоеше упорита миризма — смесица от ухания на мастило, хартия, въглища, бренди, опиум, гнили ябълки, свещи, кафе, всичко това примесено с уникалния мирис на двама мъже, работещи денонощно в затворена къща, където при никакви обстоятелства не се отварят прозорците.

В интерес на истината Минервоа и Форкалкие често забравяха, че на земята има такива места като Спитълфийлдс или Франция. Дни наред те живееха в малката вселена на гравюрите за книгата на Стрейндж — а те бяха наистина много странни.

Тези гравюри изобразяваха дълги коридори, изградени повече от сенки, отколкото от нещо друго. Тъмни отвори в стените подсказваха наличието на други коридори, което навеждаше на мисълта за лабиринт или нещо подобно. На някои гравюри бяха изобразени широки стълбища, които водеха надолу към тъмни подземни канали. Имаше и пейзажи от просторно мрачно блато, през което се виеше запустял път. Зрителят като че ли гледаше към блатото от много високо. В далечината на пътя имаше сянка — не повече от щрих върху светлия път, твърде далеч, за да се види дали е мъж, жена, дете или изобщо човек, но по някакъв начин присъствието й на това безлюдно място пораждаше особена тревога.

На една картина се виждаше нещо като самотен мост, който се простираше над огромна и мъглива пустош — може би дори небе. Макар че мостът беше със същия масивен градеж като коридорите и каналите, от двете му страни се спускаха тесни вити стълби, прилепени към солидните му подпори, и тези стълби изглеждаха крехки, построени далеч по-несръчно от моста, като много от тях водеха през облаците Бог знае накъде.

Стрейндж се надвеси над странните илюстрации подобно на Минервоа и съсредоточено се зае да разпитва, да критикува и да дава предложения. Той и двамата гравьори си говореха на френски. За голямо учудване на магьосника Чайлдърмас ги разбираше отлично и дори задаваше по някой въпрос на Минервоа на същия език. За съжаление френският на Чайлдърмас бе толкова повлиян от йоркширското му произношение, че Минервоа не го разбираше и дори попита Стрейндж дали спътникът му не е холандец.

— Разбира се — каза Стрейндж на Чайлдърмас, — нарисували са пейзажите твърде италиански, твърде подобни на творбите на Паладий и Пиранези, но това е неизбежно — такава е школата им. Знаете, че човек не може да избяга от школата си. Като магьосник аз никога няма да бъда докрай Стрейндж — или поне само Стрейндж, — у мен има твърде много от Норел.

— Значи това сте видели на Кралските пътища? — попита Чайлдърмас.