от гарвани, слуги от пръст. Зад френските конници калта започна да се надига и да клокочи. Тя се оформи в гигантски ръце, ръцете се протегнаха и започнаха да събарят хора и коне. Онези, които паднаха, бяха стъпкани от другарите си. Върху останалите се изсипа огън от мускетите на съюзническата пехота. Стрейндж наблюдаваше безстрастно.

След като французите бяха отблъснати, той се върна към сребърния си съд.

— Вие ли сте магьосникът? — попита някой.

Стрейндж се обърна и с учудване забеляза дребничък, закръглен, добродушен мъж в цивилни дрехи, който му се усмихваше.

— Кой, за Бога, сте вие?

— Казвам се Пинк — обясни мъжът. — Аз съм търговски пътник, работя за „Превъзходните копчета на Уелбек“ в Бирмингам. Нося ви съобщения от херцога.

Целият опръскан с кал и по-уморен от когато и да било през живота си, Стрейндж не можа веднага да проумее чутото.

— Къде са всичките адютанти на херцога?

— Той каза, че са мъртви.

— Какво? Хадли-Брайт е мъртъв? А полковник Канинг?

— Уви — усмихна се мистър Пинк, — не мога да ви дам точни сведения. Вчера пристигнах от Антверпен, за да присъствам на битката, и когато видях херцога, аз се възползвах от възможността да му се представя и между другото да спомена отличните качества на „Превъзходните копчета на Уелбек“. Той поиска от мен в качеството на лична услуга да дойда и да ви кажа, че пруската армия се движи насам и е стигнала до Парижката гора, но Негово сиятелство каза, че дяволски се измъчват… — мистър Пинк се усмихна и примигна, като се чу да изрича такъв войнишки израз — дяволски се измъчват по тесните пътеки и в тази кал, затова ще бъдете ли така добър да направите път между гората и бойното поле?

— Разбира се — отвърна Стрейндж и избърса калта от лицето си.

— Ще предам на Негово сиятелство. Мъжът помълча и попита:

— Мислите ли, че Негово сиятелство би желал да поръча копчета при нас?

— Не виждам причина да не го направи. Като всеки мъж и той обича копчетата.

— Разбирате ли, тогава бихме могли да напишем във всичките си обяви „доставчик на копчета за Негово сиятелство херцог Уелингтън“ — мистър Пинк грейна. — Е, аз ще тръгвам!

— Да, да. Вървете.

Стрейндж направи път за прусаците, но по-късно, когато си припомняше този ден, той бе склонен да мисли, че е сънувал мистър Пинк от „Превъзходните копчета на Уелбек“104.

Събитията като че ли се повтаряха. Френската кавалерия нападаше отново и отново и Стрейндж всеки път се криеше в квадрата на пехотата. Отново и отново конниците се нахвърляха като вълни върху стените на квадрата.

Отново и отново Стрейндж призоваваше чудовищни ръце от пръст, които ги поваляха на земята. Щом кавалерията се изтеглеше, започваше канонадата, магьосникът се връщаше при сребърното си блюдо и правеше хора от вода, които изпращаше да гасят пламъците и да помагат на умиращите в разрушения, отчаян Угумон. Всичко се повтаряше пак и пак, отново и отново: никой не можеше да си представи, че битката някога ще свърши. Стрейндж започна да се чуди дали не е така от началото на света.

„Все някога трябва да свършат куршумите на мускетите и снарядите на оръдията — мислеше си той. — И какво ще правим тогава? Ще се промушваме със саби и байонети? И ако всички умрем, всички до един, за кого ще казват, че е спечелил?“

Димът се отдръпна и разкри застинали моменти, подобно на сцени от призрачен театър: във фермата Ла Е Сент французите се катереха по планина от трупове на свои другари, за да прескочат стената и да избият германците, които я защитават.

Веднъж Стрейндж се озова извън квадрата по време на френска атака. Изведнъж точно пред него изникна огромен френски кирасир на също толкова огромен кон. Първата му мисъл беше да се запита дали конникът знае кой стои пред него (Стрейндж бе чувал да казват, че цялата френска армия мрази английския магьосник с ожесточена латинска страст). Втората му мисъл беше, че е оставил пистолетите си в квадрата на пехотата.

Кирасирът вдигна сабята си. Без да се замисли, Стрейндж замърмори Animam Evocare105 на Стоукси. Нещо подобно на пчела излетя от гърдите на кирасира и кацна на дланта на Стрейндж. Но не беше пчела: беше мънисто от перленосиня светлина. Втора светлинка излетя от коня на кирасира. Конят изцвили и се изправи на задните си крака. Кирасирът гледаше стъписан.

Стрейндж вдигна другата си ръка, за да заличи коня и конника от лицето на земята. Изведнъж се спря.

„Може ли магьосник да убие човек с магия?“ — попита херцогът.

И той отговори:

„Магьосник би могъл, но джентълмен — никога.“

Докато се колебаеше, един офицер от британската кавалерия — от Шотландския грейски полк — изскочи изневиделица и разсече главата на кирасира от брадата нагоре. Човекът падна като дърво. Шотландският офицер отмина.

Стрейндж не помнеше какво е правил след това. Предполагаше, че се е скитал замаян по полето. Колко дълго — не знаеше.

Той се опомни от победоносните викове наоколо. Вдигна глава и видя Уелингтън, яхнал Копенхаген. Херцогът размахваше шапка — знак за съюзниците да преминат в настъпление. Но димът се виеше на толкова плътни кълба, че само войниците, застанали в непосредствена близост до херцога, можаха да споделят този победоносен миг.

Стрейндж прошепна една дума и в кълбата дим се образува малка пролука. Тънък лъч вечерна светлина озари Уелингтън. Всички войници, които стояха на хребета, се обърнаха към него. Виковете се усилиха.

„Ето — помисли си Стрейндж, — това е истинското предназначение на английската магия.“

Той тръгна през бойното поле след войниците и отстъпващите французи. Сред мъртвите и умиращите лежаха разпилени големите ръце, които беше създал от пръст. Те изглеждаха застинали в жестове на гняв и ужас, сякаш самата земя се измъчваше. Когато се изравни с френските оръдия, нанесли такива поражения на съюзническата армия, Стрейндж направи последна магия. Той призова още ръце от пръст. Ръцете сграбчиха оръдията и ги завлякоха под земята.

В странноприемницата „Бел Алианс“, която се намираше в далечния край на бойното поле, Стрейндж завари херцога в компанията на пруския генерал Блюхер. Уелингтън кимна и каза:

— Елате да вечеряте с нас.

Принц Блюхер топло стисна ръката на магьосника и изрече множество неща на немски (от които Стрейндж не разбра и дума). После посочи корема си, където се намираше въображаемото слонче, и направи угрижена физиономия, сякаш искаше да каже: „Какво може да се направи?“

Стрейндж излезе навън и почти се сблъска с капитан Хадли-Брайт.

— Казаха ми, че сте мъртъв! — извика магьосникът.

— И аз мислех същото за вас! — отвърна Хадли-Брайт.

Последва мълчание. И двамата изпитваха леко неудобство. Полето, осеяно с тела на мъртви и ранени, се простираше докъдето поглед стига. В този момент дори простият факт, че бяха живи, им се струваше някак неджентълменски.

— Кой друг е оцелял? Знаете ли? — попита Хадли-Брайт.

Стрейндж поклати глава.

— Не.

Те се разделиха.

Същата нощ в щаба на Уелингтън във Ватерлоо наредиха маса за четиридесет-петдесет души. Но когато удари часът за вечеря, дойдоха само трима: херцогът, генерал Алава (испанското аташе) и Стрейндж. Всеки път, щом вратата се отвореше, херцогът обръщаше глава да види дали е някой от приятелите му, останал цял и невредим, но никой не идваше.

Много от местата на тази маса бяха отредени за джентълмени, които бяха или мъртви, или умираха: