въпреки предупрежденията на войниците, че във всеки момент могат да го застрелят.

Той прилежно изреждаше заклинания от три-четири часа, когато се случи нещо. На бойното поле внезапно нападение на френски артилеристи заплаши да обкръжи херцога и офицерите му. Джентълмените се видяха принудени да се обърнат и да препуснат презглава назад към редиците на съюзниците. В първите редици беше 92-ри пехотен полк. — 92-ри! — извика херцогът. — Залегни!

Шотландците веднага залегнаха. Стрейндж вдигна глава от рова и видя херцога, яхнал Копенхаген101, да прелита над главите им. Негово сиятелство се озова от другата страна здрав и невредим и изглеждаше по-скоро въодушевен, отколкото разтревожен от приключението си. Той се огледа, за да види какво правят войниците. Погледът му се спря на Стрейндж.

— Мистър Стрейндж! Какво правите? Когато ми потрябват зрелища от Воксхол Гардънс, ще ви кажа!102 Французите са виждали достатъчно такива неща в Испания и ни най-малко не се стряскат. Но това е съвсем ново за белгийците, холандците и германците от моята армия. Току-що видях един от драконите ви да заплашва рота войници от Брунзуик в онази гора ей-там. Четирима от тях припаднаха. Няма да стане така, мистър Стрейндж! Няма да стане! — и херцогът препусна в галоп.

Стрейндж го проследи с поглед и понечи да се оплаче от неблагодарността му на своите приятели шотландците, но установи, че в момента те са твърде заети: французите ги обстрелваха с оръдия и се нахвърляха върху тях със саби. Затова той взе картата си, изпълзя от рова и се насочи към кръстопътя, където военният секретар на херцога — лорд Фицрой Съмърсет — се оглеждаше с видимо безпокойство.

— Милорд — заговори го Стрейндж, — трябва да ви попитам нещо. Как върви битката?

Съмърсет въздъхна.

— Всичко ще завърши добре. Не се съмнявам. Но половината армия още не е пристигнала. Почти нямаме кавалерия. Знам, че веднага изпратихте заповедите до всички дивизии, но някои просто са много далеч. Ако французите получат подкрепления преди нас, тогава… — той сви рамене.

— А ако френските подкрепления пристигнат, от каква посока ще дойдат? От юг, предполагам?

— От юг и югозапад.

Стрейндж не се върна на бойното поле. Вместо това влезе във фермата зад британската фронтова линия. Фермата беше изоставена. Вратите зееха, пердетата се издуваха на отворените прозорци, в прахоляка на двора лежаха захвърлени коса и мотика. Във вмирисания на мляко полумрак на мандрата той намери котка с новородени котета. Всеки път, когато проехтяваше оръдеен изстрел (а това се случваше често), котката потръпваше. Стрейндж й донесе вода и й каза няколко успокоителни думи. После седна на студените каменни плочи и разгърна пред себе си картата.

Той започна да размества пътищата, пътеките и селата, разположени на югоизток от бойното поле. Първо премести две села. После направи така, че всички пътища, които вървяха от изток на запад, да вървят от север на юг. Изчака десет минути и върна всичко на мястото си. След това завъртя всички гори около бойното поле така, че да гледат на обратно. После накара всички ручеи да потекат в обратна посока. Часове наред Стрейндж променяше пейзажа. Това беше сложна и прецизна работа, също толкова скучна, колкото всичко, което бе правил с Норел. В шест и половина чу тръбите на съюзниците да свирят настъпление. В осем стана и разкърши схванатите си ръце и крака.

— Е — каза той на котката, — нямам представа дали това е помогнало с нещо или не103.

Над нивите се стелеше черен дим. Гарваните и враните, тези унили посетители на всички бойни полета, се тълпяха със стотици. Стрейндж намери шотландските си приятели в окаяно състояние. Те бяха отвоювали една къща край пътя, но в битката бяха изгубили половината от войниците и двадесети пет от общо тридесет и шестимата си офицери, включително и полковника — човек, когото мнозина от тях обичаха като баща. Неколцина ветерани с посивели коси седяха посърнали и ридаеха.

Предполагаше се, че французите са се върнали във Фран — града, от който бяха дошли същата сутрин. Стрейндж попита няколко души дали това означава, че съюзниците са спечелили, но никой като че ли не разполагаше с точни сведения по този въпрос.

Той прекара нощта в Женап, село на три мили по пътя за Брюксел, По време на закуската се появи капитан Хадли-Брайт с новини: съюзническата пруска армия бе понесла тежки загуби предишния ден.

— Победени ли са? — попита Стрейндж.

— Не, но са отстъпили и херцогът смята, че ние трябва да направим същото. Негово сиятелство е избрал място за битка и прусаците ще ни чакат там. Мястото се нарича Ватерлоо.

— Ватерлоо? Какво смешно име! — отбеляза Стрейндж.

— Странно е, нали? Не можах да го намеря на картата.

— О! — възкликна магьосникът. — В Испания постоянно ставаха такива неща! Сигурно човекът, който ви е казал името, е сгрешил. Бъдете сигурен, няма такова място!

Малко след дванадесет те възседнаха конете си и се приготвиха да последват армията, когато пристигна съобщение от Уелингтън: ескадрон от френски улани се приближаваше към съюзниците, дали мистър Стрейндж би могъл да направи нещо, за да ги спре? Стрейндж не искаше отново да го обвинят, че прави магии от Воксхол Гардънс, затова поиска съвет от Хадли-Брайт.

— Какво кавалерията мрази най-много?

Хадли-Брайт се замисли.

— Кал — отвърна той.

— Кал? Наистина ли? Да, предполагам, че сте прав. Е, няма по-просто и по-изпитано средство от магията за промяна на времето!

Небето притъмня. Появи се мастиленосин буреносен облак, голям колкото Белгия и толкова плътен и тежък, че опърпаните му краища сякаш опираха във върховете на дърветата. Блесна светкавица и светът за миг стана ослепително бял. Последва оглушителен гръм и в следващия миг дъждът плисна на такива ручеи, че земята заклокочи и засъска.

За броени минути всички околни полета се превърнаха в тресавища. Френските улани вече не можеха да се насладят на любимия си спорт — бързата и ловка езда — и ариергардът на Уелингтън успя да се измъкне.

Час по-късно Стрейндж и Хадли-Брайт с изненада установиха, че наистина има място, наречено Ватерлоо, и че те вече са пристигнали там. Херцогът седеше на коня си в проливния дъжд и бодро гледаше мръсните войници, коне и каруци.

— Превъзходна кал, Мерлин! — весело се провикна той. — Лепкава и хлъзгава. Французите никак няма да се зарадват. Още дъжд, моля! Виждате ли дървото там, където пътят се спуска стръмно надолу?

— Бряста ли, Ваше сиятелство?

— Същия. Ще ви бъда много задължен, ако утре по време на битката стоите там. И аз ще бъда там през повечето време, но не постоянно. Момчетата ми ще ви доставят инструкции.

Същата вечер дивизиите на съюзническата армия заеха позиции по дължината на един нисък хребет южно от Ватерлоо. Над тях небето гърмеше и дъждът се лееше като из ведро. От време на време при бряста идваха делегации от мокри до кости войници и молеха Стрейндж да спре дъжда, но той само поклащаше глава и казваше:

— Когато херцогът ми нареди да го спра, ще го спра.

Но ветераните от войната на Пиренейския полуостров одобрително отбелязваха, че дъждът винаги помага на англичаните в битка. Те казваха на другарите си:

— Разбирате ли, за нас няма нищо по-сладко и познато, докато другите много се измъчват от дъжда. В нощите преди битките при Фуентес, Саламанка и Витория пак валя (това бяха едни от най-победоносните битки на Уелингтън на Пиренейския полуостров).

Под прикритието на чадъра си Стрейндж размишляваше над предстоящата битка. След края на войната на Пиренеите той се бе заел да изучава магията, използвана от Ауреатите по време на война. За нея се знаеше твърде малко: имаше слухове — нищо повече — за заклинание, използвано от Джон Ъскглас преди всяко влизане в бой. С това заклинание се предричаше изходът от настоящи събития. Точно преди падането на нощта Стрейндж бе осенен от вдъхновение. „Няма начин да разбера какво е правил Ъскглас — каза си той, — но разполагам със заклинанието за предсказване на предстоящи събития на Пейл. Много е възможно