това да е изопачена версия на същата магия. Мога да я използвам.“

Секунда-две преди заклинанието да подейства, Стрейндж отчетливо долови всички звуци наоколо: почукването на дъждовните капки по метала и кожата и стичането им по брезента, пръхтенето и потропването на конете, песента на англичаните и свирнята на шотландските гайди, препирането на двама уелсци за правилното тълкуване на някакъв библейски пасаж, опитите на шотландския капитан Джон Кинкейд да общува с американските диваци и да ги научи да пият чай (вероятно с идеята, че след като човек се научи да пие чай, другите навици и качества на истинския британец ще дойдат от само себе си).

После — тишина. Мъжете и конете започнаха да изчезват, отначало по пет — по шест, после по- бързо — стотици и хиляди наведнъж се изгубваха от поглед. Сред гъсто насядалите войници се появиха обширни празни места. Малко по на изток изчезна цял полк и остави празнина с размерите на „Хановер Скуеър“. Там, където само преди миг кипеше живот, разговори и движение, сега имаше само дъжд, мрак и полюшваща се ръж. Стрейндж избърса устата си, защото му прилоша. „Ха! — помисли си той. — Това ще ми даде урок занапред да не си пъхам носа в магии, предназначени за крале! Норел е прав. Някои магии не са за обикновени магьосници. Джон Ъскглас със сигурност е знаел какво да прави с това ужасно познание. Аз не знам. Да кажа ли на някого? На херцога? Той няма да ми благодари за това.“

Някой го гледаше отвисоко, някой му говореше — капитан от конната артилерия. Стрейндж виждаше, че устните на капитана се движат, но не чуваше нито звук. Той щракна с пръсти, за да развали магията. Капитанът го канеше на бренди и пура. Стрейндж потръпна и отказа.

Той прекара остатъка от нощта сам под бряста. До този момент не си бе давал сметка, че магьосничеството го отделя от останалите хора. Но сега Стрейндж бе зърнал обратната страна на нещо. Имаше смътното чувство, че светът около него остарява и най-хубавата част от съществуването — смехът, любовта и невинността — неумолимо се изнизват в миналото.

Към единадесет и половина на другия ден френските оръдия откриха огън. Артилерията на съюзниците отвърна. Прозрачният летен въздух между двете армии се изпълни с пълзящи воали горчив черен дим.

Френската атака бе насочена основно към замъка Угумон, аванпост на съюзниците в долината, чиито гори и сгради се защитаваха от 3-та пехотна гвардия, Колдстриймската гвардия, Насауския и Хановерския полк. Стрейндж извикваше видение след видение в сребърния си съд, за да наблюдава кръвопролитните схватки в горите около замъка. Хрумна му да премести дърветата, за да даде на съюзническите войници по- добра видимост за стрелба по нападателите, но този вид близък бой беше крайно неподходящ обект за магия. Стрейндж си припомни, че на война боецът може да причини по-голяма вреда, ако действа прибързано или необмислено, отколкото ако изобщо не действа. Той зачака.

Канонадата стана по-ожесточена. Британските ветерани казаха на другарите си, че никога досега не са попадали под толкова бърз и плътен обстрел. Войниците виждаха тела, разполовени, разкъсани и обезглавени от снаряди. Въздухът трепереше от отката на оръдията.

— Здраво гърмят — хладнокръвно отбеляза херцогът и заповяда на предните редици да се изтеглят зад хребета.

Когато стрелбата свърши, съюзниците вдигнаха глави и видяха френската пехота да върви напред през опушената долина: шестнадесет хиляди души маршируваха рамо до рамо в плътни колони, крещяха и набиваха крак.

Много войници се запитаха дали французите най-после не са намерили свой магьосник: френските пехотинци изглеждаха по-високи от нормалното и когато се приближиха, всички видяха, че в очите им блести почти нечовешки гняв. Но това се дължеше единствено на магията на Наполеон Бонапарт, който по- добре от всеки знаеше как да повдигне духа на войниците си така, че те да всеят ужас у врага, и как да разгърне войските, за да изглеждат непобедими.

Сега Стрейндж знаеше точно какво да направи. Виждаше се, че гъстата лепкава кал е сериозно препятствие за първите редици на французите. За да ги затрудни още повече, той започна да омагьосва класовете ръж. Направи така, че те да се увиват около краката им. Класовете бяха жилави като тел, войниците се препъваха и падаха. С повече късмет калта щеше да им попречи да се изправят и другарите им щяха да се строполят върху тях — или френската кавалерия, която се движеше зад пехотата, да ги стъпче. Но това беше тежка работа и въпреки всички усилия на Стрейндж първата му магия навреди на французите колкото стрелбата на един британски стрелец.

Един адютант дотърча с невиждана бързина, хвърли парче шевро в ръцете на Стрейндж и извика:

— Съобщение от Негово сиятелство! — и начаса изхвърча в обратна посока.

Стрейндж извика ново видение на Угумон. След последното видение войниците там бяха претърпели тежки загуби. Ранени от двете армии лежаха във всяка стая на замъка. Плевнята, постройките в двора и замъкът бяха в пламъци. Навсякъде се стелеше черен задушлив дим. Конете цвилеха, ранените мъже се опитваха да допълзят до безопасно място — но такова нямаше. Около тях бушуваше битка. В параклиса Стрейндж видя половин дузина изображения на светци по стените. Те бяха високи седем-осем фута и странно непропорционални — по всичко личеше, че стенописите са работа на ентусиазиран любител. Светците бяха с дълги кафяви бради и огромни тъжни очи. — Ще свършат работа — промърмори магьосникът.

По негова команда светците слязоха от стените. Движенията им бяха насечени като на марионетки, но притежаваха известна лекота и грация. Светците минаха между редиците от ранени и се насочиха към кладенеца в един от дворовете. Там започнаха да вадят кофи с вода и да ги изливат върху пламъците. Всичко като че ли вървеше добре, преди двама от тях (вероятно свети Петър и свети Йероним) да се запалят и да изгорят — тъй като бяха направени само от боя и магия, те горяха лесно. Стрейндж тъкмо разсъждаваше как да поправи положението, когато част от френски снаряд удари сребърния му съд и с въртеливо движение го запрати на петдесет ярда по-надясно. Докато отиде да го вземе, докато оправи вдлъбнатината, появила се в едната му страна, и извика отново видението, всички светци бяха изгорели. Ранените и конете също горяха. Нямаше други стенописи. Стрейндж почти се разплака от яд и прокле неизвестния художник за мързела му.

Какво друго можеше да направи? Какво друго знаеше? Той напрегна ума си. Знаеше, че преди много години Джон Ъскглас правел великан от гарвани — птиците се скупчвали на едно място и образували голям, лъскав, подвижен гигант, който с лекота изпълнявал всяка заповед. В други случаи Ъскглас правел слуги от пръст.

Стрейндж извика видение на кладенеца в Угумон. Накара водата в него да изригне като фонтан и преди струята да се разлее по земята, той я оформи в недодялано подобие на човек. След това заповяда на водния човек да отиде при пламъците и да се хвърли върху тях. По този начин успя да полее част от обора и да спаси трима души. Стрейндж побърза да направи още водни хора, но водата не е материя, която лесно придобива форма: след час усилена работа вече му се виеше свят и ръцете му трепереха неудържимо.

Между четири и пет часа се случи нещо съвсем неочаквано. Стрейндж вдигна глава и видя насреща си блестящата френска кавалерия. Французите яздеха в редици по петстотин и в колони по дванадесет, но пукотът на оръдията бе така оглушителен, че от кавалеристите не се чуваше и звук: те сякаш се движеха съвсем безшумно. „Не може да не си дават сметка, че пехотата на Уелингтън не е пробита — каза си Стрейндж. — Ще ги насекат на парчета.“ Зад гърба му пехотинците се подреждаха в квадрати и няколко души му извикаха да дойде на сигурно място в техния квадрат. Съветът му се стори добър и той се подчини.

От относителната сигурност на квадрата от пехотинци Стрейндж наблюдаваше приближаването на кавалерията: кирасирите блестяха с лъскавите си ризници и високи шлемове, оръжията на уланите бяха украсени с развяващи се флагчета в червено и бяло. Те като че ли не принадлежаха на скучните модерни времена, а носеха славата на отминало време — но Стрейндж бе твърдо решен да им противопостави старата слава на своята професия. В съзнанието му изплуваха образи на слугите на Джон Ъскглас — слуги