ЩАСТИЕТО КАТО ЧЕ ЛИ все не искаше да се усмихне на мистър Сегундус. Той бе дошъл да живее в Йорк с намерението да се наслаждава на компанията и разговорите с множеството градски магьосници. Но едва пристигнал в града, всички останали магьосници бяха лишени от правото да упражняват професията си по силата на договор с мистър Норел и мистър Сегундус остана сам. Оскъдните му средства се стопиха и през есента на 1815 година той бе принуден да си търси работа.

— И не може да се очаква — сподели с въздишка мистър Сегундус на мистър Хънифут, — че ще печеля много. Какво умея да върша?

Мистър Хънифут не можеше да остави приятеля си в беда. — Пишете на мистър Стрейндж! — посъветва го той. — Той може би се нуждае от секретар.

Нищо не би доставило по-голямо удоволствие на мистър Сегундус от това да работи за Джонатан Стрейндж, но вродената му скромност не му позволяваше да предложи услугите си. За него бе недопустимо да се изтъква по този начин. Мистър Стрейндж щеше да се чуди как да му отговори. Можеше дори да помисли, че мистър Сегундус се смята за равен с него!

Мистър и мисис Хънифут увериха приятеля си, че ако мистър Стрейндж не одобри идеята, ще му го каже направо, така че няма нищо лошо в това да попита. Но мистър Сегундус беше неумолим.

Следващото предложение обаче му допадна повече.

— Защо не разпитате из града за момчета, които биха искали да учат магия? — попита мистър Хънифут. Той имаше внуци на пет и на седем години — възраст, подходяща за започване на обучение, и тази тема живо го занимаваше.

Така мистър Сегундус стана учител по магия. Освен на момчета той преподаваше и на няколко малки госпожици, чието обучение традиционно се състоеше от френски език, немски език и музика, но които се увличаха по теория на магията. Скоро го наеха да дава уроци и на по-големите им братя, мнозина от които мечтаеха да станат магьосници. За младите мъже със склонност към учение, които не желаеха да се посветят на църквата или на правото, магията бе много привлекателен предмет, особено след триумфа на Стрейндж по бойните полета на Европа. В края на краищата, времето, когато духовниците се проявяваха на бойното поле, бе отдавна отминало, а адвокатите не бяха стъпвали на война.

През ранната есен на 1815 година мистър Сегундус получи поръчка от бащата на един от учениците си. Този джентълмен, чието име беше Палмър, бе дочул за продажбата на една къща в северния край на графството. Мистър Палмър нямаше намерение да я купува, но приятел му беше казал, че в нея има библиотека, която си струва да се разгледа. Самият мистър Палмър бе твърде зает, за да отиде да я види. И макар да се доверяваше на слугите си за много други неща, образоваността не беше сред качествата им, затова той помоли мистър Сегундус да отиде вместо него, за да провери колко книги има в библиотеката, какво е състоянието им и дали си струва да се купят.

Стеъркрос Хол беше най-голямата сграда в село, което иначе се състоеше от няколко каменни къщурки и ферми. Самото село Стеъркрос се намираше на много затънтено място, заобиколено от всички страни от кафяви пусти тресавища. Високи дървета го пазеха от бури и ветрове, но същевременно го правеха да изглежда мрачно и зловещо. Навсякъде в селото се издигаха порутени каменни зидове и порутени каменни обори. Беше много тихо: човек се чувстваше така, сякаш се намира накрай света.

Файтонът мина по стар и утъпкан мост за коне над дълбок ручей с буйно течаща вода. По повърхността на тъмната, почти черна вода бързо се носеха яркожълти листа, които чертаеха фигури в движението си. На мистър Сегундус се стори, че фигурите приличат на магически писмена. „Както и много други неща“ — каза си той.

Самата къща представляваше ниска, продълговата, неугледна сграда, направена от същия тъмен камък като останалите къщи в селото. Запуснатите градини и дворове бяха покрити с плътни килими от есенни листа. Трудно можеше да се намери човек, който би купил подобна къща. Тя беше твърде голяма за ферма, но и твърде мрачна и отдалечена за семеен дом. Можеше да послужи за дом на енорийски свещеник, само че в селото нямаше църква. Би могла да се използва за странноприемница, но старият коларски път, минавал някога през селото, отдавна беше обрасъл с растителност и от него бе останал единствено мостът.

Никой не отвори на мистър Сегундус. Той забеляза, че предната врата е открехната. Струваше му се неучтиво просто да влезе, но след няколко минути безрезултатно тропане по вратата размисли.

Къщите, подобно на хората, са склонни към известна ексцентричност, когато прекарват твърде много време в самота: тази къща беше архитектурен еквивалент на стар джентълмен в опърпан халат и износени чехли, който става и си ляга по необичайно време и който води дълги разговори с приятели, невидими за другите хора. Докато обикаляше в търсене на някого, който да го приеме, мистър Сегундус се озова в стая, пълна с порцеланови форми за сирене, наредени една върху друга. В друга стая имаше купчини чудновати червени дрехи, каквито той не бе виждал никога досега — нещо средно между работни дрехи и свещенически раса. В кухнята почти не се виждаха обичайните кухненски съдове, но имаше череп на алигатор в стъклен сандък: черепът се усмихваше широко и крайно самодоволно, макар че мистър Сегундус недоумяваше защо. Имаше една стая, до която можеше да се стигне само по странна поредица от стъпала и стълбища. В нея висяха картини, очевидно подбрани от възторжен любител на батални сцени: те изобразяваха битки между мъже, битки между момчета, боеве с петли, бикоборство, боеве с кучета, битки между кентаври и дори поразителна сцена на схватка между бръмбари. В друга стая нямаше нищо освен къщичка за кукли, сложена на маса по средата. Къщичката за кукли представляваше точно копие на истинската къща, с изключение на това, че в къщичката няколко красиво облечени кукли се радваха на мирно и практично съжителство; те правеха кукленски сладкиши и кукленски хляб, развличаха приятелите си с миниатюрен клавесин, изграеха на казино с мънички карти, учеха миниатюрни деца и вечеряха с печени пуйки с големината на нокътя на палеца на мистър Сегундус. Този живот бе в странен контраст с мрачната безмълвна действителност.

Мистър Сегундус остана с впечатлението, че е надзърнал във всички стаи, но така и не бе открил библиотеката и все още не беше срещнал нито един човек. Той се приближи към малка врата, скрита зад едно стълбище. Зад нея имаше малка стаичка — почти с големината на килер. Мъж в зацапан бял сюртук седеше с крака на масата, пиеше бренди и се взираше в тавана. След известно убеждаване той се съгласи да заведе госта в библиотеката.

Първите десет книги, които мистър Сегундус разгърна, не бяха нищо особено — проповеди и нравоучения от миналия век или животоописания на хора, от които никой не се интересуваше. Следващите петдесет бяха почти същите. Той започна да мисли, че работата му скоро ще приключи. Но неочаквано се натъкна на много интересни и необичайни трудове по геология, философия и медицина. Това му вдъхна оптимизъм.

Мистър Сегундус се труди напрегнато в продължение на два-три часа. По едно време му се стори, че чува към къщата да се приближава файтон, но не обърна внимание. Внезапно изпита силен глад. Не знаеше дали в къщата ще му предложат обяд, а най-близката странноприемница беше далеч. Мистър Сегундус отиде да потърси мързеливия мъж в малката стаичка, за да го попита какво може да се намери за хапване. Той тутакси се изгуби в лабиринта от стаи и коридори. Започна да отваря всички врати наред, като се чувстваше все по-гладен и все по-ядосан на мързеливия прислужник.

Изведнъж мистър Сегундус се озова в старомоден салон с тъмна дъбова ламперия и камина с размерите на малка триумфална арка. Пред него на големия перваз на прозореца седеше красива млада дама и се взираше в дърветата и високите голи хълмове отвън. Той тъкмо забеляза, че кутрето на лявата и ръка липсва, когато дамата изчезна — или може би е по-правилно да се каже, че се промени. На перваза сега седеше значително по-възрастна и по-едра жена — приблизително на възрастта на мистър Сегундус, — облечена във виолетова копринена рокля, с индийски шал на раменете и малко кученце в скута. Тази дама