Ланчестър106, Том Дъндел107 и много други благородни лордове и рицари, както християни, така и феи. Разбира се, тогава тук нямаше кафене. Имаше странноприемница. От масата ни се откриваше гледка към широк двор, ограден с изваяни и позлатени колони. Слугите, пажовете и оръженосците ни сновяха напред-назад и подготвяха всичко за ужасната мъст, която заминавахме да сеем сред злите си врагове! От другата страна на двора бяха оборите, където стояха не само най-хубавите коне в Англия, но и три еднорога, собственост на мой братовчед, готови да тръгнат към Светите земи, за да поразяват враговете. С нас седяха неколцина талантливи магьосници. Те по нищо не приличаха на ужасните хора, които днес се представят за такива.
Тогавашните магьосници еднакво се отличаваха както с физическа красота, така и със съвършенство в изкуството си! Птиците се спускаха от небето да чуят заповедите им. Дъждовете и реките им служеха. Северният вятър, южният вятър и така нататък съществуваха единствено за да им се подчиняват. Те разперваха ръце — и градове рухваха или израстваха наново! Каква разлика между тях и онзи отвратителен старец, който седи в прашна стаичка, мърмори и листи страниците на древна книга! — джентълменът замислено хапна от фрикасето от гребени на василиски. — Другият пък пише своя книга — добави той.
— И аз така чух, сър. Навестявали ли сте го скоро?
Джентълменът се намръши.
— Кой, аз? Не ме ли чухте преди малко да казвам, че смятам тези магьосници за най-глупавите, най- ужасните хора в Англия? Не, откакто напусна Лондон, го навестявам не повече от два-три пъти седмично. Когато пише, подостря перата си много несръчно със стар нож за пера. Аз бих се срамувал да използвам такъв изхабен, грозен и стар нож, но тези магьосници търпят всякакви гадости, от които ние с вас бихме настръхнали! Понякога така се унася в писане, че забравя да подостри перото си и тогава мастилото пръска по хартията и в кафето му, а той изобщо не обръща внимание.
Стивън се замисли над това колко е странно, че джентълменът, който живее в полуразрушена къща, заобиколен от зловещи скелети на хора, загинали в отдавна отминали битки, може да бъде толкова чувствителен към безпорядъка в домовете на другите.
— А какво мислите за темата на книгата, сър? — попита икономът. — Какво е мнението ви за нея?
— Много е странна! Магьосникът описва всички появи на представители на моя народ в тази страна. Има разкази за намесите ни в британските дела за благото на Британия и в прослава на жителите й. Той навсякъде изказва мнението, че няма нищо по-желателно от това съвременните магьосници да ни призовават и да ни молят за помощ. Проумявате ли нещо, Стивън? Аз — не. Когато исках да отведа краля на Англия в дома си и да му окажа всякакви почести, същият този магьосник ми попречи. Тогавашното му поведение имаше за цел единствено да ме обиди!
— Но аз мисля, сър — учтиво отбеляза Стивън, — че може би той не е разбрал добре кой сте и какъв сте.
— О, кой знае какво изобщо разбират тези англичани! Те разсъждават така странно! Невъзможно е да се разбере за какво мислят! Боя се, Стивън, че сам ще се убедите в това, когато станете техен крал!
— Аз наистина нямам желание да ставам крал, сър.
— Когато станете крал, ще разсъждавате другояче. Сега просто се разстройвате от мисълта, че няма да посещавате „Изгубена надежда“ и всичките си приятели. Но не се тревожете за това! И аз ще страдам, ако възкачването ви на трона стане повод за раздяла между нас. Аз обаче не виждам необходимост да живеете постоянно в Англия само защото сте неин монарх. Една седмица е най-дългият срок, който човек с изискан вкус се очаква да прекарва в такава скучна страна. Седмица е повече от достатъчно!
— Но какво ще стане със задълженията ми, сър? Струва ми се, че кралете имат много работа и колкото и да не ми се иска да ставам крал, не бих желал…
— Скъпи ми Стивън! — възкликна джентълменът с добродушно, но присмехулно задоволство. — За това са сенешалите! Те могат да се занимават с всички скучни държавни дела, докато вие сте при мен в „Изгубена надежда“ и се наслаждавате на обичайните ни забавления. Ще се връщате тук колкото да събирате данъците от англичаните и от покорените народи и да ги влагате в банка. Е, предполагам, че от време на време ще се налага да оставате в Англия, за да нарисуват портрета ви, та да може народът още повече да ви се възхищава. Понякога може великодушно да позволявате на най-красивите дами в кралството да се наредят на опашка, за да целунат ръката ви и да ви се обяснят в любов. После, след като изпълните докрай всичките си задължения, ще можете с чиста съвест да се върнете при лейди Поул и при мен! — джентълменът млъкна и потъна в необичайно дълбок размисъл. — Макар че, трябва да призная — каза той накрая, — удоволствието ми от компанията на лейди Поул вече не е толкова голямо, колкото беше някога. Има друга дама, която ми харесва много повече. Тя е умерено хубава, но недостигът на красота щедро се компенсира от живия й нрав и приятните й обноски. Освен това другата дама има едно голямо предимство пред лейди Поул. Както и двамата знаем, Стивън, колкото и често да посещава дома ми, лейди Поул винаги трябва да се връща обратно по силата на споразумението ми с магьосника. Но за другата дама не съм сключвал никакво глупаво споразумение. Отведа ли я веднъж, ще мога да я оставя завинаги при себе си!
Стивън въздъхна. Мисълта, че друга злочеста дама ще остане завинаги пленница на „Изгубена надежда“, много го натъжи. Но беше глупаво да се надява, че може по някакъв начин да го предотврати, а и това би могло да се окаже предимство за лейди Поул.
— В такъв случай — почтително заговори той — може би ще решите да освободите Нейно благородие от магията? Знам, че съпругът и приятелите й ще се радват да им я върнете.
— О, но лейди Поул ще бъде желан участник във всичките ни забавления! Хубавата жена винаги е добра компания, а не мисля, че в Англия има дами, равни по хубост на Нейно благородие. Дори във Феерия малко жени могат да се мерят с нея. Не, това, което предлагате, е абсолютно невъзможно. Но да се върнем на темата. Трябва да намерим начин да отвлечем тази дама от дома й и да я отведем в „Изгубена надежда“. Знам, Стивън, че ще ми съдействате далеч по-охотно, след като ви кажа, че заминаването на тази дама от Англия е решаваща крачка към благородната ни цел да ви направим крал. Това ще бъде тежък удар за враговете ни! Ще ги хвърли в дълбоко отчаяние! Ще предизвика спорове и несъгласия помежду им. О, да! Само хубави неща за нас и само лоши за тях! Ако не го направим, ще се провалим във възвишената си задача!
Стивън не проумяваше нищо от това. Дали джентълменът имаше предвид някоя от принцесите в замъка Уиндзор? Всички знаеха, че кралят полудя след смъртта на любимата си най-малка дъщеря. Може би джентълменът с коса като глухарче предполагаше, че загубата на поредната принцеса ще го убие или ще накара някой друг от членовете на кралското семейство да загуби разсъдъка си.
— Не, драги ми Стивън — каза джентълменът. — Въпросът е как да отвлечем дамата, без никой да забележи — най-вече магьосниците! — той помисли малко. — Сетих се! Донесете ми парче торфен дъб!
— Моля?
— Трябва да бъде дебело колкото вас и високо до ключицата ми.
— На драго сърце бих ви го донесъл, сър, но не знам какво е торфен дъб.
— Старо дърво, киснало в торфено блато в продължение на безброй векове!
— В такъв случай, сър, се боя, че няма голяма вероятност да намеря това дърво в Лондон. Тук няма торфени блата.
— Вярно, така е.
Джентълменът се облегна назад и се загледа в тавана, докато обмисляше възникналия проблем.
— Има ли друго дърво, подходящо за целите ви, сър? — попита Стивън. — На „Грейсчърч Стрийт“ има търговци на дървесина, които, смея да кажа…
— Не, не — отвърна джентълменът. — Трябва да се направи…
В този миг Стивън преживя нещо много странно: той скочи от стола си и стъпи на крака. В същия момент кафенето изчезна и на негово място се появи непрогледно тъмна, леденостудена празнота. Макар че не виждаше нищо, Стивън имаше усещането, че се намира на просторно и открито място. В ушите му свистеше зъл вятър и като че ли от всички страни го обливаше силен дъжд.
— …както трябва — продължи джентълменът с непроменен тон като преди. — Тук някъде има отлично парче торфен дъб. Мисля, че си спомням… — гласът му, който отекваше в близост до дясното ухо на Стивън, се отдалечи. — Стивън! — извика джентълменът. — Донесохте ли лизгар, рило и бивник?
