Стигнах Вала — дамата никъде не се виждаше. Започнах да снова напред-назад покрай Вала. Търсех я и крещях до прегракване: бях сигурен, че е паднала в някоя пряспа или се е спънала в купчина камъни, или е стъпила в заешка дупка. Или е била отведена нанякъде от човека, който й е навредил.

— Навредил?

— Ами, сър, предположих, че някой, който е искал да й стори зло, я е завел при Вала. Напоследък се случват какви ли не ужасни неща.

— Дамата позната ли ви беше?

— Да, сър.

— Коя е тя?

— Мисис Стрейндж.

Последва секунда мълчание.

— Но това е невъзможно — каза Стрейндж озадачен. — Мистър Хайд, ако с мисис Стрейндж се беше случило нещо от обезпокоително естество, мисля, че все някой щеше да ми съобщи. Не съм чак толкова погълнат от книгите си, че да не разбера. Съжалявам, мистър Хайд, но имате грешка. Която и да е била тази бедна жена, със сигурност не е мисис Стрейндж.

Мистър Хайд поклати глава.

— Ако ми се случи да срещна вас, сър, в Шрусбъри или Лъдлоу, може да не ви позная веднага. Но бащата на мисис Стрейндж четиридесет и седем години беше помощник-свещеник в нашата енория. Познавам мисис Стрейндж — тогава мис Удхоуп — още откакто правеше първите си стъпки в двора на църквата в Клънбъри. Дори ако не се беше обърнала да ме погледне, пак щях да я позная. Щях да разпозная фигурата й, походката й, всичко.

— Какво направихте, след като изгубихте жената от поглед?

— Препуснах и дойдох направо тук, но слугата ви не ме пусна.

— Джеръми? Човекът, с когото говорихте преди малко?

— Да. Каза, че мисис Стрейндж е жива и здрава и си е у дома. Признавам, че не му повярвах, затова обиколих къщата и надникнах във всички прозорци, и накрая я видях да седи на дивана в същата тази стая — мистър Хайд посочи въпросния диван. — Беше със светлосиня рокля, а не с черна.

— Е, в това няма нищо странно. Мисис Стрейндж никога не носи черно. Това не е цвят, който според мен подхожда на млада жена.

Мистър Хайд поклати глава и се намръщи.

— Иска ми се да ви убедя, сър, че точно това видях. Но виждам, че не мога.

— А аз искам да ви го обясня. Но не мога.

На раздяла те си стиснаха ръцете. Мистър Хайд погледна сериозно домакина си и каза:

— Никога не съм й желал злото, мистър Стрейндж. Благодарен съм, че е здрава и невредима.

Стрейндж леко се поклони.

— И намерението ни е да я запазим такава. Вратата се затвори зад гърба на мистър Хайд.

Стрейндж почака няколко секунди и отиде да потърси Джеръми.

— Защо не ми каза, че е идвал и преди?

Джеръми издаде звук, подобен на презрително сумтене.

— Мислех, че не си струва да ви занимавам с такива безсмислици, сър! Дами в черни рокли се разхождат в снежни бури!

— Надявам се да не си се държал прекалено грубо с него.

— Аз ли, сър? Не, нищо подобно!

— Може да е бил пиян. Да, предполагам, че това е причината. Сигурно с Дейвид Евънс са отпразнували успешното приключване на сделката си.

Джеръми се намръщи.

— Не мисля, сър. Дейвид Евънс е методистки свещеник.

— О! Е, да. Сигурно си прав. А и всъщност не прилича на халюцинация, предизвикана от пиянство. По- скоро е нещо, което човек би си представил, ако вземе опиум, след като е чел някой от романите на мисис Радклиф.

Стрейндж се почувства обезпокоен от посещението на мистър Хайд. Представата за Арабела — дори за илюзорна, въображаема Арабела, — изгубена в снега и бродеща по хълмовете, го смути. Той неволно си спомни за майка си, която ходеше на самотни разходки по същите тези хълмове, за да избяга от нещастието на злополучния си брак. По време на една буря тя настина, разболя се и умря.

По-късно на вечеря Стрейндж каза на Арабела:

— Днес се срещнах с Джон Хайд. Той мисли, че те е видял миналия вторник да вървиш покрай Вала в снежна буря.

— Не!

— Да.

— Горкият човек! Сигурно доста се е стъписал.

— Мисля, че да.

— Като дойде Хенри, непременно ще навестим мистър и мисис Хайд.

— Струва ми се, че възнамеряваш да навестиш всички в Шропшир, когато дойде Хенри — отбеляза Стрейндж. — Дано не останеш разочарована.

— Разочарована? Какво имаш предвид?

— Само, че времето е лошо.

— Тогава ще кажем на Харис да кара бавно и внимателно. Но той и без това ще го направи. А и Старлинг е много спокоен кон. Старлинг не се плаши от сняг и лед. Освен това, както знаеш, има хора, които Хенри е длъжен да посети — хора, които много ще се разстроят, ако не отиде да ги види. Джени и Олуън, старите слуги на баща ми. Те не говорят за нищо друго, освен за идването на Хенри. За последен път са го виждали преди пет години, а едва ли ще доживеят да го видят след още пет, горките.

— Добре! Добре! Казах само, че времето е лошо. Това е всичко.

Но не беше съвсем всичко. Стрейндж съзнаваше, че Арабела възлага големи надежди на това гостуване. Откакто се бе омъжила, тя рядко виждаше брат си. В Лондон той не идваше на „Сохо Скуеър“ толкова често, колкото й се искаше, а когато дойдеше, не оставаше толкова дълго, колкото тя се надяваше. Но това гостуване за Коледа щеше да възроди предишната им близост. Заедно те щяха да обиколят всички места от своето детство, а Хенри бе обещал, че ще остане почти месец.

Хенри пристигна и отначало като че ли най-съкровените желания на Арабела се сбъднаха. По време на първата им вечеря заедно разговорът беше много оживен. Хенри носеше много новини от Грейт Хитхердън, селото в Нотингамшир, където беше енорийски свещеник109.

Грейт Хитхердън беше голямо и богато село. В околността му живееха няколко благороднически семейства. Хенри се радваше на уважението на тамошното общество. След като надълго и нашироко разказа за приятелите си и техните балове и вечери, той заключи:

— Но не искам да мислите, че пренебрегваме благотворителната дейност.

Ние сме активна общност. Има много неща, които могат да се направят, и много хора в нужда. Завчера посетих едно бедно и болно семейство и заварих в дома им мис Уоткинс, която вече раздаваше пари и добри съвети. Мис Уоткинс е много състрадателна млада дама — тук Хенри млъкна, сякаш очакваше някой да каже нещо.

Стрейндж го погледна безизразно и после изведнъж като че ли го осени мисъл.

— Е, Хенри, моля да ме извиниш. Сигурно ни смяташ за много несъобразителни. Спомена мис Уоткинс пет пъти за десет минути и нито Бел, нито аз зададохме и един въпрос за нея. Тази вечер и двамата сме малко недосетливи — от студения уелски въздух е, мозъкът ти замръзва, — но сега, когато схванах намека ти, с радост ще те разпитам за нея колкото подробно пожелаеш. Руса ли е или тъмнокоса? Мургава или бледа? Какво предпочита — пиано или арфа? Кои са любимите й книги?

Хенри, който предположи, че Стрейндж го взема на подбив, се намръщи и реши да не казва нищо повече за дамата.

Арабела стрелна съпруга си с хладен поглед и започна да разпитва по-деликатно, в резултат на което скоро изкопчи от Хенри следните сведения: мис Уоткинс се беше преместила наскоро в Грейт Хитхердън, малкото й име беше Софрония, тя живееше с настойниците си мистър и мисис Суунфърст (нейни далечни