ЕДНА СУТРИН В ПЪРВАТА седмица на декември Джеръми почука на вратата на библиотеката в Ашфеър Хаус и каза, че мистър Хайд моли мистър Стрейндж да му отдели пет минути. Стрейндж се подразни, че го прекъсват. Откакто живееше на село, той се бе пристрастил към тишината и усамотението почти колкото Норел.

— О, добре! — промърмори той.

Като се забави само за да допише абзаца, да провери три-четири неща в биографията на Валънтайн Грейтрейкс, да попие мастилото от листа, да поправи няколко правописни грешки и отново да попие мастилото, Стрейндж незабавно се отправи към гостната.

Един джентълмен седеше сам до камината и замислено се взираше в огъня. Той беше мускулест, енергичен човек на около петдесет години, облечен в грубите дрехи и ботуши, характерни за джентълмен фермер. На масичката до него имаше чаша вино и чинийка с бисквити. Очевидно Джеръми беше решил, че гостът е седял сам достатъчно дълго и има нужда да се подкрепи.

Мистър Хайд и Джонатан Стрейндж бяха съседи от раждането си, но забележимите различия в състоянието и вкусовете не им позволяваха да бъдат повече от познати. Всъщност това беше първата им среща, откакто Стрейндж бе станал магьосник.

Те си стиснаха ръцете.

— Предполагам, сър — започна мистър Хайд, — че се чудите какво ме води у вас в такова време.

— Какво време?

— Много лошо, сър.

Стрейндж погледна през прозореца. Високите хълмове около Ашфеър бяха покрити със сняг. Всеки клон, всяка вейка се огъваше под снежния си товар. Дори въздухът сякаш беше побелял от студ и мъгла.

— Така е. Не бях забелязал. Не съм излизал от неделя.

— Прислужникът ви казва, че сте много зает с работата си. Моля да ме извините, че ви прекъсвам, но трябва да ви съобщя нещо, което не търпи отлагане.

— О! Няма нужда да ми обяснявате. А как е… — Стрейндж млъкна и се помъчи да си спомни дали мистър Хайд има жена, деца, братя, сестри или приятели, но установи, че е абсолютно неосведомен по този въпрос. — …фермата ви? — довърши той. — Доколкото си спомням, беше край Астън.

— По-близо е до Клънбъри.

— Клънбъри. Да.

— При мен всичко е наред, мистър Стрейндж, с изключение на нещо… обезпокоително, което ми се случи преди три дни. Оттогава все се питах дали да дойда и да ви го кажа. Поисках съвет от приятелите си и жена си и те всички се съгласиха, че трябва да ви разкажа какво съм видял. Преди три дни имах работа в Уелс, оттатък границата, с Дейвид Евънс — смея да предположа, че го познавате, сър.

— Виждали сме се. Никога не съм говорил с него. Форд го познава, струва ми се (Форд беше управителят на имението на Стрейндж).

— Е, сър, с Дейвид Евънс приключихме работа към два часа и аз бързах да се прибера у дома. Навсякъде лежеше дебел слой сняг и пътищата между нашия край и Ланфеър Уотърдайн бяха в много лошо състояние. Може би не знаете, сър, но къщата на Дейвид Евънс се намира на висок склон с хубав изглед на запад, и още щом излязохме навън, видяхме големи снежни облаци да пълзят към нас. Мисис Евънс, майката на Дейви, настояваше да остана да пренощувам у тях и да се прибера на другия ден, но Евънс и аз решихме, че всичко ще мине добре, ако тръгна веднага и се прибера по най-прекия път — с други думи, ако поема нагоре към Вала и премина в Англия, преди бурята да ме е настигнала108.

— Към Вала? — попита Стрейндж и се намръщи. — Пътят дотам е стръмен и труден дори през лятото, а мястото е пусто, не дай Боже да ви се случи нещо. Не мисля, че аз бих предприел подобно пътуване. Но, предполагам, вие познавате нрава на тези хълмове по-добре от мен.

— Може би вие сте по-разумен от мен, сър. Докато яздех към Вала, задуха пронизващ силен вятър, вдигна вече натрупания сняг и го завъртя във въздуха. Снегът полепна по чула на коня и по палтото ми и когато погледнах надолу, видях, че целите сме бели като склона на хълма. Като всичко наоколо. Вятърът образуваше от снега призрачни фигури и ми се струваше, че съм заобиколен от танцуващи призраци, зли духове и лоши ангели като в приказките на онази арабска дама. Горкият ми кон, който иначе не е нервно животно, постоянно се плашеше от невидими неща. Както можете да си представите, вече започвах да се разкайвам, че не съм се възползвал от гостоприемството на мисис Евънс, и изведнъж чух биене на камбана.

— На камбана? — попита Стрейндж.

— Да, сър.

— Но каква може да е била тази камбана?

— Няма откъде да се вземе, сър, на това отдалечено място. Всъщност цяло чудо е, че изобщо я чух при този вой на вятъра и пръхтенето на коня.

Стрейндж реши, че мистър Хайд е дошъл, за да получи обяснение за странното биене на камбаната, и заговори за магическото значение на камбаните: как биенето на камбани се използва като зашита срещу феи и други зли духове и как зла фея може да се сплаши със звън на църковна камбана. И в същото време се знае, че феите обичат камбанния звън, феината магия често се придружава от биене на камбана и често при появата на феи се чува камбанен звън.

— Не мога да обясня това странно противоречие — каза той. — Магьосниците теоретици от векове размишляват над него.

Мистър Хайд изслуша тази реч с много любезен и внимателен вид. Когато Стрейндж свърши, гостът каза:

— Но камбаната беше само началото, сър.

— О! — възкликна Стрейндж с лека досада. — Добре. Продължете.

— Изкачих се толкова нависоко, че видях Вала. Той върви по цялото протежение на хребета. Имаше няколко повалени дървета и разрушени части от каменна стена. Погледнах на юг и видях една дама да върви с бърза крачка покрай Вала право към мен…

— Дама!

— Видях я съвсем ясно. Косата и беше разпусната и вятърът я вдигаше и развяваше — мистър Хайд показа с ръце как косата на дамата се развявала в снежния въздух. — Мисля, че й извиках. Сигурен съм, че тя се обърна и ме погледна, но не спря, нито забави крачка. После отново извърна глава и продължи да върви покрай Вала, заобиколена от снежните привидения. Беше облечена в черна рокля. Без шал. Без палто. И това ме накара да се уплаша за нея. Помислих, че може да я е сполетяла някаква ужасна злополука. Затова пришпорих коня нагоре с най-голямата бързина, на която бедното животно беше способно. Стараех се да не изгубя дамата от поглед, но вятърът постоянно пръскаше сняг в очите ми.