роднини), обичаше да чете (макар че Хенри не знаеше точно какво), любимият й цвят беше жълтият и не понасяше ананаси.

— А как изглежда? Хубава ли е? — попита Стрейндж.

Този въпрос видимо смути Хенри.

— Мис Уоткинс не минава за първа хубавица, не. Но като я опознаеш, разбираш, че е изключителна. Хора от двата пола, които отначало изглеждат невзрачни, могат да ни се сторят дори хубави, след като ги опознаем. Начетеност, приятни обноски и кротък нрав — тези неща с по-голяма вероятност биха допринесли за щастието на един съпруг, отколкото преходната красота.

Стрейндж и Арабела останаха изненадани от това изказване. Последва мълчание и Стрейндж попита:

— А парите?

Хенри го изгледа с кротко задоволство.

— Десет хиляди фунта — каза той.

— Скъпи ми Хенри! — възкликна Стрейндж.

По-късно, когато останаха насаме, той сподели с Арабела:

— Доколкото разбирам, трябва да поздравим Хенри за находчивостта му. Изглежда, той е открил тази дама преди всички останали. Останах с впечатление, че не я засипват с предложения — може би в лицето или фигурата й има нещо, което й пречи да се радва на всеобщ възторг.

— Но аз не мисля, че причината е само в парите — каза Арабела, която искаше да защити брат си. — Струва ми се, че има и известна симпатия, Иначе Хенри изобщо не би я погледнал.

— О, предполагам — съгласи се Стрейндж, — Хенри е много добър човек. И освен това знаеш, че аз не се меся в тези неща.

— Усмихваш се — каза Арабела, — но не знам с какво право. И аз навремето бях находчива като Хенри. Не мисля, че преди мен изобщо някоя дама е мислила да се ожени за теб — с този дълъг нос и неприветлив нрав.

— Вярно — отвърна Стрейндж замислен. — Бях забравил. Това е семеен недостатък.

На следващия ден Стрейндж остана в библиотеката, а Арабела и Хенри излязоха да посетят Джени и Олуън. Но радостта от първите им няколко дни заедно не трая дълго. Арабела скоро откри, че между нея и брат й вече няма много общи неща. Хенри беше прекарал последните седем години в малко селце. Тя, от друга страна, бе живяла в Лондон, където бе станала свидетел на някои от най-важните събития за последните години. Поддържаше приятелски отношения с не един министър от кабинета. Познаваше се с премиер-министъра и няколко пъти бе танцувала с херцог Уелингтън. Беше се срещала с кралските херцози, бе правила реверанси пред принцесите и всеки път, когато отидеше в Карлтън Хаус, получаваше усмивка и добра дума от принц-регента. Колкото до широките й познанства с всички, свързани със славното възраждане на английската магия, това се разбираше от само себе си.

Но докато тя живо се интересуваше от всички новини около брат си, той не проявяваше почти никакъв интерес към нея. Описанията на лондонския живот го караха само да отвръща любезно: „А, наистина ли?“ Веднъж, докато споделяше какво й е казал херцог Уелингтън и какво му е отговорила тя, Хенри се обърна и я погледна с вдигнати вежди и невъзмутима усмивка, които като че ли ясно казваха: „Не ти вярвам.“ Това негово поведение я нарани. Арабела не смяташе, че се хвали: подобни срещи бяха част от ежедневието й в Лондон. Тя с болка осъзна, че докато неговите писма са й доставяли радост, той е намирал нейните за скучни и превзети.

Междувременно бедният Хенри имаше свои оплаквания. Като момче той се бе възхищавал от Ашфеър Хаус. Големината и разположението на къщата, а също и високопоставеното място, което собственикът й заемаше в обществото, го изпълваха с възторг. Той с нетърпение чакаше деня, когато Джонатан Стрейндж ще я наследи, за да може да идва в Ашфеър във важното качество на приятел на господаря. Сега, след като всичко това се случи, Хенри установи, че престоят в тази къща не му допада. Ашфеър отстъпваше на много къщи, които той беше виждал през последните години. Имаше почти толкова фронтони, колкото и прозорци. Стаите бяха с ниски тавани и причудливи форми. Многото поколения обитатели бяха слагали прозорци където им хрумне, без изобщо да се замислят за външния облик на къщата, а в стаите беше тъмно, защото всички прозорци до един бяха обрасли с пълзящи рози и бръшлян. Къщата беше старомодна — тя бе, както Стрейндж се изразяваше, точно онзи вид къща, в който дамите от романите обичат да се чувстват потиснати. В последно време в Грейт Хитхердън се обновяваха много къщи и се строяха елегантни нови вили за дами и господа с вкус към пасторалната атмосфера, затова — отчасти защото Хенри не беше способен да запази нещо само за себе си, а отчасти и защото възнамеряваше скоро да се жени и мислите му бяха заети с всякакви домакински подобрения — той не можа да се въздържи и даде на Стрейндж няколко съвета в тази насока. Особено го дразнеше разположението на обора, защото, както сподели със Стрейндж, „човек трябва да мине през него, за да стигне до южния край на парка и градината. Лесно би могъл да го събориш и да го построиш другаде“.

Стрейндж не му отговори, а най-неочаквано се обърна към съпругата си: — Любов моя, надявам се, че къщата ти харесва? Боя се, че никога досега не ми е хрумвало да те попитам за това. Ако кажеш, че не ти харесва, незабавно ще се преместим другаде!

Арабела се разсмя и каза, че е съвсем доволна от къщата.

— И съжалявам, Хенри, но съм доволна от разположението на обора точно както и от всичко останало.

Хенри направи втори опит:

— Е, сигурно ще се съгласиш, че ще внесеш голямо подобрение, дори само ако отсечеш онези дървета, които растат безразборно около къщата и затъмняват всички стаи. Израснали са съвсем произволно — предполагам там, където са паднали жълъдите или семената им.

— Какво? — попита Стрейндж, който през втората част от разговора седеше с поглед, сведен към книгата си.

— Дърветата — каза Хенри.

— Кои дървета?

— Онези там — отвърна Хенри и посочи група великолепни стари дъбове, ясени и букове, които растяха пред прозореца.

— В качеството си на съседи тези дървета са много примерни. Гледат си работата и никога не ми пречат. Мисля, че и аз би трябвало да им отвръщам със същото.

— Но те закриват гледката.

— Ти също, Хенри, но все още не съм те отсякъл.

Истината беше, че макар Хенри да проявяваше голямо усърдие в критиките си към земите и разположението на къщата, те не бяха истинският повод за недоволството му. Това, което наистина го смущаваше, беше, че в нея витаеше магически дух. Когато Стрейндж се захвана с магия, Хенри го прие спокойно. По онова време вестите за чудните постижения на мистър Норел едва започваха да се разпространяват из кралството. Магията изглеждаше по-скоро езотеричен дял от историята, забавление за богати безделници, и Хенри все още продължаваше да я възприема в тази светлина. Той се гордееше с благополучието на Стрейндж, с богатството му, с потеклото му, но не и с магическите му способности. Хенри винаги малко се изненадваше, когато някой го поздравяваше за родството му с втория велик магьосник на епохата.

Стрейндж далеч не отговаряше на идеала на Хенри за богат английски джентълмен. Той отдавна бе изоставил всички онези занимания, с които джентълмените в английската провинция обикновено запълват времето си. Не се интересуваше нито от земеделие, нито от лов. Съседите му излизаха да стрелят — Хенри чуваше изстрелите им из заснежените гори и полета и лая на кучетата им, — но Стрейндж никога не посягаше към пушката си. Арабела трябваше с часове да го убеждава да излезе и да се поразходи за половин час. Книгите в библиотеката, принадлежала на баща му и дядо му — творби на английски, старогръцки и латински език, които всеки джентълмен държи по рафтовете си, — бяха извадени и струпани на купчини по земята, за да направят място за книгите и тетрадките на Стрейндж110. Списания, посветени на магическата практика, като „Приятелите на английската магия“ и „Съвременен магьосник“, бяха пръснати навсякъде из къщата. На една от масите в библиотеката се мъдреше голям сребърен съд, който понякога беше пълен с вода. Стрейндж често сядаше и половин час се