взираше във водата, докосваше повърхността, правеше странни жестове и си водеше бележки за видяното. На друга маса сред купчина книги беше разпъната карта на Англия, на която Стрейндж отбелязваше древните феини пътища, водили някога от Англия в неизвестни земи.

Имаше и други неща, които Хенри разбираше само отчасти, но определено не харесваше. Например понякога виждаше как стаите в Ашфеър придобиват странен вид, но не разбираше, че това е защото огледалата в къщата на Стрейндж еднакво отразяват светлината отпреди половин час и отпреди сто години. А сутрин, когато се будеше, и вечер, точно преди да заспи, чуваше далечно биене на камбана — печален звук като камбаната на потънал град, чийто звън се разнася по цялата океанска шир. Хенри не се замисляше за камбанния звън — всъщност дори не си спомняше за него, — но меланхолията, която звукът навяваше, му вляеше през целия ден.

Той намираше утеха от всичките си разочарования и недоволства в непрестанното сравняване на начина на живот в Грейт Хитхердън с този в Шропшир (до голяма степен в ущърб на Шропшир) и в размисли на глас по повод упоритите кабинетни занимания на Стрейндж — „сякаш няма имущество и тепърва трябва да печели парите си“. Тези забележки той адресираше главно към Арабела, но Стрейндж често беше наблизо и много скоро Арабела изпадна в неизбежното положение на помирител между двамата.

— Когато ми трябва съвет от Хенри — мърмореше Стрейндж, — ще му го поискам. Какво му влиза в работата, питам аз, къде ще построя обора си? Или как прекарвам времето си?

— Много е досадно, любов моя — съгласи се Арабела, — и нищо чудно, че се дразниш, но само помисли…

— Аз се дразня! Той е този, който постоянно се заяжда с мен!

— Ш-шт, ш-шт! Ще те чуе. Ти положи много усилия и всеки би се съгласил, че прояви ангелско търпение. Но, знаеш ли, мисля, че той го прави от добро чувство. Просто не знае как да го изрази и въпреки всичките си недостатъци много ще ни липсва, когато си замине.

По повод последното Стрейндж не изглеждаше толкова убеден, колкото на Арабела й се искаше. Затова тя добави:

— Бъди мил с Хенри! Заради мен.

— Разбира се! Разбира се! Аз съм самото търпение. Знаеш го! Има една пословица, много стара, за това как свещениците сеят жито, а магьосниците сеят ръж на едно и също поле. Смисълът е, че свещениците и магьосниците никога няма да се разберат111. Досега не съм го разбирал. Мислех, че съм в дружески отношения с лондонското духовенство. Управителят на Уестминстърското абатство и капеланът на принц-регента са много приятни хора, Но Хенри ме вбесява.

На Коледа заваля гъст и обилен сняг. Дали от пререканията през последните дни или по някаква друга причина, Арабела от сутринта се чувстваше зле, имаше главоболие и не можеше да стане от леглото. Стрейндж и Хенри бяха принудени цял ден да си правят компания един на друг. Хенри говори много за Грейт Хитхердън, а вечерта играха на екарте. Това беше игра, която и двамата обичаха и която вероятно би породила по-непринудено веселие, ако по средата на втората игра Стрейндж не обърна деветка пика, което тутакси породи у него нови идеи относно магическото значение на тази карта. Той остави играта, остави Хенри и взе картата със себе си в библиотеката, за да я изучава. Хенри остана да се развлича както намери за добре.

Стрейндж се събуди — или почти — в ранните часове на следващата сутрин. Стаята беше изпълнена със слабо сребристо сияние, което можеше да се дължи на отражението на лунната светлина в снега отвън. Стори му се, че вижда Арабела, облечена и седнала в краката му с гръб към него. Тя решеше косата си. Стрейндж й каза нещо — или поне така му се стори.

После отново заспа.

Към седем часа той се събуди с намерението да отиде в библиотеката и да поработи на спокойствие час-два преди ставането на Хенри. Стрейндж бързо стана, отиде в гардеробната си и позвъни на Джеръми Джоунс, за да дойде да го избръсне.

В осем часа прислужницата на Арабела, Джанет Хюз, почука на вратата на спалнята й. Отговор не последва и като реши, че господарката й може все още да страда от главоболие, Джанет си тръгна.

В десет часа Стрейндж и Хенри закусиха заедно. Хенри беше решил да посвети деня си на лов и не можеше да убеди Стрейндж да го придружи.

— Не, не. Имам работа, но това няма защо да те спира. В края на краищата, ти познаваш тукашните полета и гори не по-зле от мен. Мога да ти заема пушката си, а съм сигурен, че кучета ще се намерят.

Джеръми Джоунс влезе и каза, че пак е дошъл мистър Хайд. Очаквал го в коридора и искал незабавно да говори със Стрейндж.

— О, какво иска този път? — промърмори Стрейндж.

Мистър Хайд влезе запъхтян и пребледнял от тревога.

Изведнъж Хенри възкликна:

— Какво, за Бога, прави този човек? Ще излиза ли или ще влиза?

Един от множеството източници на раздразнение за Хенри в Ашфеър беше, че прислугата рядко се държеше със степента на почтителност, която според него подобаваше на такова богато домакинство. В този случай Джеръми Джоунс бе тръгнал да излиза от стаята, но на вратата се беше спрял и припряно си шепнеше с друг слуга, който стоеше в коридора.

Стрейндж погледна към вратата, въздъхна и каза:

— Хенри, наистина няма значение. Мистър Хайд, аз…

Междувременно мистър Хайд, чието вълнение се усили от чакането, извика:

— Преди час видях мисис Стрейндж на уелските хълмове! Хенри подскочи и погледна Стрейндж.

Стрейндж изгледа хладно мистър Хайд и каза:

— Няма нищо, Хенри. Наистина няма нищо.

Мистър Хайд трепна при тези думи, но благодарение на упорития си нрав успя да ги преглътне.

— Видях я при замъка Идрис и точно като миналия път мисис Стрейндж вървеше с гръб към мен и не можах да зърна лицето й. Опитах се да я проследя и да я настигна, но я изгубих от поглед. Знам, че миналия път изглеждаше като видение — илюзия, родена от собствения ми мозък в снежната виелица, — но днес е ясно и тихо и съм сигурен, че видях мисис Стрейндж — така ясно, както виждам вас, сър.

— Миналия път? — попита Хенри озадачен.

Стрейндж нетърпеливо благодари на мистър Хайд, че е бил така добър да им съобщи за това… (той не можа да намери думата, която търсеше).

— Но тъй като знам, че мисис Стрейндж е на сигурно място в дома ми, надявам се, няма да се учудите, ако…

Джеръми внезапно нахлу в стаята. Отиде право при Стрейндж, наведе се и зашепна в ухото му.

— Хайде, човече, говори! Кажи какво има! — възкликна Хенри.

Джеръми колебливо погледна към господаря си, но Стрейндж не каза нищо. Той закри устата си с ръка и очите му зашариха из стаята, сякаш бе силно развълнуван от не особено приятна новина.

Джеръми каза:

— Мисис Стрейндж не е в къщата, сър. Не знаем къде е.

Хенри заразпитва мистър Хайд за това, което бе видял на хълмовете, и едва му оставяше време да отговори, преди да зададе следващия въпрос. Джеръми Джоунс ги гледаше и се мръщеше. Междувременно Стрейндж седеше в мълчание и гледаше пред себе си. Изведнъж скочи и бързо излезе от стаята.

— Мистър Стрейндж! — извика мистър Хайд. — Къде отивате?

— Стрейндж! — провикна се Хенри.

Тъй като нищо не можеха да решат и да направят без него, те нямаха друг избор, освен да го последват. Стрейндж се изкачи по стълбите към библиотеката на първия етаж и се запъти право към големия сребърен съд, който стоеше на масата.

— Донеси вода — заповяда той на Джеръми Джоунс. Джеръми Джоунс донесе кана с вода и напълни съда.

Стрейндж произнесе една-единствена дума и стаята сякаш притъмня и се изпълни със сенки. В същия момент водата в съда стана по-тъмна и леко матова.

Притъмняването ужаси Хенри.

— Стрейндж! — извика той. — Какво правим тук? Смрачава се! Сестра ми е отвън. Не бива да оставаме