— СИГУРНО СТЕ ПРЕМРЪЗНАЛИ до кости! — извика мисис Еъртън и взе ръцете на Арабела в своите. — О, скъпа! Студена сте като мъртвец!

Друга дама се втурна да донесе от гостната шал на мисис Стрейндж. Върна се със син индийски кашмирен шал с фини златисто-розови ресни по краищата, но когато мисис Еъртън го наметна на раменете на Арабела, черната рокля сякаш уби цялата му красота.

Арабела стоеше със скръстени ръце и оглеждаше всички със спокойно, безразлично изражение. Тя не си направи труда да отговори на нито един от загрижените им въпроси. Не изглеждаше нито изненадана, нито смутена от това, че ги вижда в дома си.

— Къде, за Бога, се изгуби? — попита Стрейндж.

— Разхождах се — каза тя. Гласът й прозвуча съвсем спокойно.

— Разхождала си се! Арабела, да не си полудяла? В три фута сняг! Къде беше?

— В тъмните гори — отвърна Арабела, — сред заспалите ми братя и сестри. Из високите блата сред благоуханните призраци на отдавна мъртвите ми братя и сестри. Под сивото небе сред сънищата и шепота на братята и сестрите ми, които тепърва ще дойдат.

Стрейндж я изгледа втренчено.

— Какво?

Никой не се учуди, че след този неделикатен разпит тя не каза нищо повече, и поне една от присъстващите дами реши, че грубостта на съпруга й я е подтикнала да дава такива странни отговори и след това да замълчи.

Мисис Еъртън обхвана с ръка талията на Арабела и грижливо я обърна с лице към стълбите.

— Мисис Стрейндж е уморена — решително заяви тя. — Елате, скъпа, нека се качим горе да…

— О, не! — отсече Стрейндж. — Още не! Бих искал да знам откъде се е взела тази рокля. Моля да ме извините, мисис Еъртън, но аз съм твърдо решен да…

Той тръгна към тях, но изведнъж спря и стъписано се загледа в пода. После внимателно отстъпи встрани от нещо.

— Джеръми! Откъде се появи тази вода? Там, където стоеше мисис Стрейндж.

Джеръми Джоунс поднесе свещник към подножието на стълбището. На земята имаше голяма локва. После той и Стрейндж огледаха тавана и стените. Другите слуги също се заинтересуваха, а след тях и джентълмените.

Докато мъжете се занимаваха с локвата, мисис Еъртън и дамите тихо отведоха Арабела.

Коридорът на Ашфеър беше старомоден като всичко останало в къщата. Той бе облицован с ламперия от бряст, боядисан в млечнобяло. Подът беше покрит с гладки каменни плочи. Един от слугите предположи, че водата може да се е процедила през камъните, затова отиде да донесе железен прът, за да провери дали някоя от плочите не е хлабава. Но не успя да ги помръдне. Нямаше и следи от капеща вода. Някой друг подхвърли, че е възможно двете кучета на капитан Еъртън да са донесли водата. Кучетата бяха обстойно огледани. Козината им беше съвсем суха. След това разгледаха самата вода.

— Черна е и съдържа ситни частици от нещо — отбеляза Стрейндж.

— Прилича на мъх — каза Джеръми Джоунс.

Те продължиха да недоумяват и възклицават, докато липсата на всякакъв напредък ги накара да изоставят начинанието си. Скоро след това джентълмените си тръгнаха, като взеха със себе си и съпругите си.

В пет часа Джанет Хюз се качи в спалнята на господарката си и я намери в леглото. Арабела дори не си беше направила труда да съблече черната рокля. Когато Джанет я попита дали се чувства зле, тя отвърна, че ръцете я болят. Джанет помогна на господарката си да се съблече и отиде да съобщи на Стрейндж.

На втория ден Арабела се оплака от болка, която започваше от върха на главата и обхващаше цялата дясна половина от тялото й до стъпалата (или поне така предположиха, след като я чуха да казва, че я боли „от короната до върховете на корените“). Това достатъчно разтревожи Стрейндж, за да повика мистър Нютън, лекаря към църквата на Стретън. Същия следобед мистър Нютън пристигна в Клън, но освен болката не намери нищо обезпокоително и безгрижно си тръгна, като каза на Стрейндж, че след ден-два ще намине пак.

На третия ден тя издъхна.