— Ако той беше дипломат, щяхме да сме във война с целия проклет свят, но предполагам, че разбира от числа и компютри — каза Рътлидж, без да крие неприязънта си към родения в Чикаго евреин и неговите новобогаташки маниери. Това, че самият Рътлидж имаше твърде скромен произход, отдавна беше забравено. Харвардското образование и дипломатическият паспорт помагаха да се забравят бързо такива неприятни неща като това, че беше израснал в бедняшки квартал и се беше хранил с остатъци.
— Не забравяй, че Уинстън го харесва, а Райън харесва Уинстън — предупреди елегантно Адлер подчинения си. Реши да не обръща внимание на жлъчния антисемитизъм на Клиф. Животът беше твърде кратък, за да се притеснява за дреболии, а освен това кариерата на Рътлидж зависеше от Скот Адлер. Той можеше и да направи пари като консултант на някоя фирма, след като напуснеше Държавния департамент, но изгонване от външното министерство едва ли щеше да покачи цената му на свободния пазар.
— Добре, Скот. Наистина ще ми бъде нужна помощ по монетарните аспекти на този търговски проблем. — Последните думи бяха казани с почтително кимване с глава. Това беше добре. Той знаеше как да превие гръб, когато се налага. Адлер дори не си даде труда да спомене пред Рътлидж, че разполага със сведения от разузнаването по случая. В този дипломат от кариерата имаше нещо, което не вдъхваше доверие на началника му.
— Как ще бъде с комуникациите?
— Посолството в Пекин има връзка със системата „Тапданс“. Снабдени са дори с новите телефони. Същото ще бъде и в самолета.
Но напоследък в това отношение във Форт Мийд имаха проблем. Появиха се трудности за осъществяването на връзката и дори и настройката чрез сателит не помогна. Като повечето дипломати Рътлидж не го беше много грижа за това. Често пъти той очакваше сведенията от разузнаването да се появят като с магическа пръчка и рядко се питаше как бе станало това, но винаги поставяше под съмнение мотивите на източника, който ги предаваше. С една дума, Клиф Рътлидж Втори беше типичен дипломат. Вярваше в твърде малко неща извън кариерата му. Неговите представи за едни по-мирни отношения между държавите бяха твърде мъгляви, както и желанието му да допринесе с личните си способности за избягването на една война.
Адлер обаче признаваше, че Рътлидж е компетентен дипломат с опит и с чувство за хумор, който знае как да представи по най-елегантен и въпреки това категоричен начин една позиция. В Държавния департамент такива като него не бяха много. Някога някой беше казал за Теодор Рузвелт: „Това е най- симпатичният джентълмен, който би могъл да ти пререже гърлото.“ Но Клиф никога не би направил подобно нещо, дори ако с това можеше да напредне в кариерата. Той вероятно се бръснеше с електрическа самобръсначка не толкова от страх да не се пореже, а да не би да се наложи да види кръв.
— Кога потегля самолетът ти? — попита Орелът своя подчинен.
Бари Уайз вече си беше приготвил багажа. Той имаше опит в тази работа, защото пътуваше толкова много, колкото пилот от международните авиолинии. Петдесет и четири годишният бивш морски пехотинец от африкански произход работеше за Си Ен Ен от самото й създаване преди повече от двадесет години и беше видял през това време какво ли не. Беше отразявал действията на контрите в Никарагуа и първите бомбардировки над Багдад. Когато разкриха масовите гробове в Югославия, той беше там. Беше предавал пряко от пътеките на смъртта в Уганда, изпитвайки едновременно желание (да благодарим на Бога, че не можеше да го осъществи) да предаде и отвратителната миризма, която все още го преследваше в сънищата му. Като професионален новинар мисията на Уайз в живота беше да предаде от мястото на събитието истината за това, което се случваше, на тези, които се интересуваха от него, и да заинтригува онези, които не ги беше много грижа. Той не изповядваше някаква конкретна професионална идеология, въпреки че вярваше дълбоко в справедливостта. За него един от начините тя да възтържествува беше да бъде представена най-точно пред съдебните заседатели, т.е. на телевизионните зрители. Той и хора като него бяха превърнали Южна Африка от расистка държава в действаща демокрация. Беше дал личния си принос и за сгромолясването на световния комунизъм. Според него истината беше най-мощното оръжие в света, ако можеш да я доставиш на обикновения зрител. За разлика от повечето свои колеги Уайз уважаваше обикновения гражданин или поне онзи, който беше достатъчно умен, за да следи репортажите му. Този гражданин искаше истината и неговата задача беше да направи всичко, което зависеше от него, за да му я достави. Често в това отношение изпитваше съмнения и непрекъснато се питаше дали се беше справил добре.
Преди да излезе, целуна жена си, както винаги обеща да донесе подаръци на децата и натовари сака си в своята голяма слабост — червения двуместен мерцедес, който подкара на юг по околовръстния път на Вашингтон и после пак на юг към военновъздушната база Андрюс. Трябваше да пристигне по-рано, защото военновъздушните сили бяха много стриктни по отношение на мерките за сигурност. Това може би се дължеше на един тъп филм, в който терористите се промъкваха покрай цялата въоръжена охрана. Въпреки че бяха от ВВС, а не морската пехота, те също носеха пушки и, изглежда, си разбираха от работата, но това не попречи на бандитите да се качат на самолета на 89-а въздушнопреносима бригада, което според Уайз беше също толкова невероятно, колкото един джебчия да се вмъкне в Овалния кабинет и да задигне портфейла на президента. Обаче военните си имаха свои правила, колкото и безсмислени да му се струваха. Помнеше ги добре още от времето, когато беше в казармата. И така, той мина през всичките контролни пунктове, където дежурните го познаваха по-добре от собствените си командири, и седна да чака пристигането на официалните лица в луксозното фоайе на ВИПА в единия край на писта нула-едно. След това се качиха на достопочтения VC-137 за безкрайния полет до Пекин. Седалките бяха удобни както в повечето самолети на международните авиокомпании, обслужването първокласно, но подобни дълги пътувания не бяха много приятни.
— Никога не съм бил там преди — каза Марк Грант, отговаряйки на въпроса на Джордж Уинстън. — Какво ще ми кажеш за този Рътлидж?
Министърът на финансите сви рамене.
— Леке от кариерата в Държавния департамент, издигнало се твърде високо в йерархията. Навремето имаше добри политически връзки, някога беше гъст с Ед Килти.
Бившият борсов агент повдигна вежди.
— Така ли? И защо Райън не го е изритал?
— Джак не е такъв — отвърна той, като се питаше дали в конкретния случай беше много разумно да държиш на принципите си.
— Джордж, той все още ли е такъв наивник?
— Може би, но държи на думата си, а мен това ме устройва. Подкрепи ни по въпроса за реформата на данъчната политика и в следващите няколко седмици тя ще мине в Конгреса.
Грант не вярваше в това, докато сам не се убеди.
— Е, да, ако лобистите в града не започнат да се хвърлят под колелата на влаковете.
Това накара другия мрачно да се усмихне.
— В такъв случай колелата им ще се смажат по-добре. Мисля си, дали да не пратим тези копелдаци в…?
„Джордж, ако вярваш в това, прекалено дълго си се мотал около президента“ — помисли си Грант, но не би могъл да го каже в този кабинет. В крайна сметка идеализмът не беше чак толкова лошо нещо.
— Ще притисна китайските копелета по въпроса за търговския баланс. Райън ще ни подкрепи ли?
— Казва, че ще го направи, и аз му вярвам, Марк.
— Ще видим. Надявам се Рътлидж да познава цифрите.
— Завършил е Харвард — отбеляза министърът на финансите.
— Знам — отвърна Грант. Той имаше свои предразсъдъци за научните заведения, а сам беше завършил Чикагския университет преди 20 години. — Какво пък толкова е Харвард, освен едно име и една привилегия?
Уинстън се засмя.
— Не всички, които идват оттам, са тъпанари.
— Ще видим, шефе. Както и да е.
Той вдигна куфара си и метна през рамо сака с компютъра.
