димящата разбита кола. Това означаваше, че за него опасността все още не беше отминала и го караше да си мисли, че може да е следващият.
Още по-лошото беше, че неговият преследвач може да е един от собствените му хора, някой бивш офицер от КГБ с връзки в Спецназ и ако той беше свързан с китайците…
… Но защо им трябва на китайците да го убиват? И защо те биха искали да извършат такова престъпление на чужда територия? В това нямаше логика.
Логика наистина нямаше, но като дългогодишен разузнавач Головко отдавна не хранеше илюзии, че всичко на този свят трябва да изглежда логично. Той знаеше само, че му е нужна повече информация и поне се намираше на такова място, което му позволяваше да я намери. Може и да не беше толкова всемогъщ, колкото едно време, но все пак разполагаше с достатъчно власт, която да използва за собствените си цели — каза си Головко.
Вероятно.
Той избягваше да ходи много често в министерството. Това беше обикновена предпазна мярка, и то доста разумна. След като веднъж си вербувал някой за агент, не е нужно да се мотаеш около него или нея, за да не го компрометираш. Това беше едно от нещата, които ги бяха учили във Фермата. Ако провалиш някой от агентите си, после ще имаш проблеми със съня, защото ЦРУ обикновено действаше в страни, където предупрежденията се правеха с пистолет, нож или с юмрук. А може и с нещо също толкова лошо и толкова неприятно, което една полицейска държава би измислила. Това нещо, както му бяха казали неговите инструктори, можеше да се окаже твърде неприятно. Особено в случай като този, когато той беше в интимна връзка с въпросната агентка, а ако скъсаше с нея, можеше да сложи край на нейното сътрудничество. Обаче от Ленгли му бяха казали, че то е изключително добро и искат да продължи. Щеше да е трудно дори за някой технически гений от Калифорния да изтрие програмата, която той й беше дал да сложи в компютъра си, но същият ефект можеше да се постигне с изтриването на целия харддиск и с наслагването на нови файлове върху старите, защото онова безценно малко файлче беше скрито в софтуерната система и един презапис щеше да я разруши със същата сигурност, както и земетресението в Сан Франциско.
По тази причина той не искаше да идва често тук, но освен че беше шпионин, беше и бизнесмен и клиентът го повика. Едно момиче през две бюра от това на Мин имаше проблем с компютъра, а той беше представителят на „Нипон електрик“ за министерството.
Проблемът се оказа незначителен — не може да се очаква от жените да разбират много от компютри. Това беше все едно да загубиш някое четиригодишно дете в оръжеен магазин — помисли си той, но не смееше да каже такова нещо на глас в тези времена на еманципация дори тук. За щастие Мин не се виждаше наоколо, когато той влезе. Отиде при бюрото с компютърния проблем и го разреши за около три минути, като обясни грешката на секретарката колкото може по-просто, за да го разбере. Така тя се превърна в експерта на канцеларията при подобни проблеми в бъдеще. С усмивка и вежлив японски поклон той се отправи към вратата, но в този момент вратата на вътрешния кабинет се отвори и Мин излезе с министър Фан зад нея, който гледаше някакви документи.
— Здравейте, Номури сан — каза тя изненадана, а Фан каза само „Чаи“ и даде знак на друго момиче да го последва в кабинета. Не показа дали беше забелязал Номури, просто се прибра вътре.
— Здравейте, другарко Мин — каза на английски американецът. — Компютърът ви работи ли добре? — попита той.
— Да, благодаря.
— Радвам се. Е, ако имате някакви проблеми, ето ви визитната ми картичка.
— Благодаря. Настанихте ли се добре в Пекин? — попита тя любезно.
— Да, благодаря.
— Трябва да опитате китайската кухня и да не се придържате само към японската храна, въпреки че да си призная, напоследък много ми харесва японската наденица — каза му тя на всеослушание, без да й мигне окото.
Сърцето на Честър Номури не само подскочи, ами му се стори, че спря за цели десет секунди.
— А, да — успя да каже той, след като едва си пое дъх. — Те са много вкусни.
Мин само кимна, отиде при бюрото си и се съсредоточи в работата си. Номури се поклони любезно на всички в офиса и си тръгна. Но когато излезе в коридора, веднага се отправи към мъжката тоалетна, за да се облекчи.
„Боже Господи!“ Това беше един от проблемите с агентите. Понякога ставаха толкова неадекватни, като наркоман, усетил внезапно наркотика в кръвта си. Тогава те дърпат дракона за опашката, просто за да изпитат тръпката от риска, забравяйки, че опашката на дракона е много по-близо до устата му, отколкото изглежда. Беше глупаво да се излага на опасност. Той вдигна ципа на панталона си и си каза, че не беше нарушил никакви правила и се беше държал съвсем естествено при нейната закачлива забележка. Но трябваше да я предупреди да не се опитва да танцува по минно поле. Човек не знае къде ще си сложи крака и когато разбере, че е стъпил не там, където трябва, ставаше болезнено.
И в този момент внезапно разбра каква беше причината. Мин беше влюбена в него, затова си беше позволила тази волност. Иначе защо би го направила? Заради самата игра? Дали гледаше на всичко това като на игра? Не. От нея не ставаше проститутка. Вярно, че в сексуално отношение беше много добра, може би прекалено добра, каза си Номури, отправяйки се към асансьора. След като беше казала това, сигурно тази вечер щеше да го посети. На път за вкъщи трябваше да мине в магазина за напитки, за да купи още от онова ужасно японско уиски по 30 долара литъра. Един трудещ се човек не би могъл да си позволи да се напие тук освен с местните питиета, които бяха направо отвратителни. Но Мин беше изложила на показ тяхната връзка, рискувайки живота си пред министъра и нейните колежки, и това беше много по- обезпокоително за Номури от нейната шегичка за онази му работа и привързаността й към нея.
„Господи! Нещата започват да стават прекалено сериозни“ — помисли си той. Но какво можеше да направи? Беше я прелъстил, направи я шпионин, а тя се беше увлякла по него вероятно защото беше по- млад от онзи дърт мръсник, за когото работеше, и на нея й беше много по-приятно. Е, той се справяше доста добре със секса и това повдигаше мъжкото му самочувствие и въпреки че беше чужденец в друга страна, все пак трябваше по някакъв начин да задоволява и тези си потребности. А с нея това беше по-безопасно за задачата му, отколкото да се захване с някоя проститутка от бар. Същевременно той не искаше и да си помисли за някакво по-сериозно обвързване в реалния си живот…
… Но къде беше чертата между едното и другото? Като се изключи, разбира се, фактът, че докато тя беше увлечена по него, нейният компютър щеше да продължава да изпраща за другия свят записките, които тя правеше…
Пак се налагаше да го правят след края на редовното работно време. Благодарение на единайсетчасовата разлика във времето материалите бяха готови на бюрата на американските държавници скоро след закуска. За Мери Патриша Фоли утрините не бяха толкова напрегнати както преди. Най-малката й дъщеря още не беше постъпила в колеж, но предпочиташе сама да си приготвя овесената каша и вече ходеше сама на училище, което даваше възможност на майка й да поспи сутрин още двадесет и пет минути. Двадесетте години, прекарани като оперативен разузнавач и майка, бяха напълно достатъчни да я побъркат, но на нея този живот всъщност й харесваше. Това се отнасяше особено за годините, прекарани в Москва, където си вършеше работата право в утробата на звяра и по едно време успя да причини на копелето сериозна язва, спомни си тя с усмивка.
Съпругът й можеше да каже същото за себе си. Те бяха първата съпружеска двойка, издигнала се толкова високо в Ленгли. Ходеха заедно сутрин на работа със собствената си кола, а не със „служебната“, която им се полагаше. С водеща кола отпред и следваща ги отзад, при това и двете пълни с въоръжени хора, за всеки терорист, който имаше малко ум в главата си, те щяха да бъдат предпочитана цел от купчина рубини. Така можеха да разговарят по пътя, а колата им всяка седмица биваше проверявана за монтирани подслушвателни устройства.
Обикновено паркираха на запазеното за тях място в подземния етаж на старата сграда на Управлението. След това отиваха до асансьора, който по някакъв необясним начин винаги ги очакваше, за да се качат до седмия етаж.
