но за него дипломацията беше напълно непозната област. Това не бяха инвеститорите от банковия свят, които по принцип можеха да бъдат любезни колкото една акула. Ще те нахранят и напоят, преди да се опитат да ти отхапят онази работа. Те обаче никога не криеха, че са си акули. С тези хора той не беше много сигурен. Грант не беше свикал с толкова много любезност и внимание, но припомняйки си предварително получените инструкции, се питаше дали гостоприемството е само прелюдия към необикновено враждебна атмосфера, когато истинските преговори започнеха. Ако между тези две неща трябваше да има някакъв баланс, то втората част сигурно щеше да е крайно неприятна.

— Значи вие не сте от Държавния департамент? — попита китаецът.

— Не. Работя в Министерството на финансите. Пряко подчинен съм на министър Уинстън.

— Значи се занимавате с търговия?

„Малкото копеленце очевидно е информирано…“ Това трябваше да се очаква. На такова правителствено равнище никой не разчиташе на случайността. Всеки от тях сигурно беше много добре информиран и беше чел сведенията на разузнаването на американците. Онези от Държавния департамент, които бяха включени в делегацията, бяха сторили същото. Но не и Грант, защото той не беше пряк участник и му беше казано само онова, което трябваше да знае. Това му даваше известно предимство пред китаеца, определен да се грижи за него. Не беше служител на Държавния департамент и затова на него не би трябвало да се гледа като на важна фигура, но същевременно беше личен представител на много влиятелен член на американското правителство, един от най-близките му помощници, а това повдигаше много акциите му. Можеше дори да е главният съветник на Рътлидж. Това според китайците можеше да означава, че точно този Грант беше човекът, който действително щеше да води преговорите, а не официално натовареният с тази задача дипломат. Те сами често прибягваха до подобна практика. На Грант му хрумна, че той може да ги поразиграва малко, но как да го направи?

— О, да. Аз съм бил капиталист през целия си живот — каза той, решил да се държи естествено и да разговаря с домакина си като с нормално човешко същество, а не като с някой проклет комунистически дипломат. — Министър Уинстън също е такъв. Такъв е и президентът ни.

— Той не беше ли преди всичко разузнавач? Поне на мен така са ми казвали.

Сега беше моментът.

— Предполагам, че до известна степен това е вярно, но мисля, че по душа е най-вече бизнесмен. След като изкара мандата си, той и Джордж вероятно ще започнат бизнес заедно и сигурно ще направят големи пари. — Това е почти вярно, помисли си Грант, спомняйки си, че най-хубавите лъжи са точно такива.

— А и вие работите от години с министър Уинстън, нали? — Това беше казано по-скоро декларативно, отколкото като въпрос, помисли си Грант. Как да отговори? До каква степен бяха осведомени за него? И дали той беше абсолютно неизвестен за китайските комунисти? Ако последното беше вярно, дали нямаше да може да се възползва от това по някакъв начин? Грант многозначително се усмихна.

— Е, да, с Джордж понаправихме малко пари заедно. Когато Джак го извика в правителството, Джордж реши, че има нужда от мен да му помагам в реализирането на неговата политика, особено по въпроса за данъците. Там беше пълна каша и Джордж ми даде зелена улица по този въпрос. И знаете ли какво? Всичко това може съвсем скоро да се промени. Изглежда, че Конгресът ще направи това, което искаме от него, а няма да е никак зле да накараме тези идиоти да направят каквото желаем — отбеляза Грант, заглеждайки се прекалено съсредоточено върху една фигурка от слонова кост, поставена върху дървена полица. Някой майстор с много остър нож беше прекарал доста време, за да я направи както трябва… „И така, господин китаец, сега изглеждам ли ви достатъчно важен?“ За този човек можеше да се каже едно нещо със сигурност. От него би излязъл много добър играч на покер. Очите му не казваха нищо, абсолютно нищо. Грант пак погледна надолу към китаеца. — Моля да ме извините, но като че ли доста се разприказвах.

Домакинът му се усмихна.

— Че какво друго може да се прави тук? Защо мислите, че всички са си взели нещо за пиене? — попита той с известна закачлива нотка в гласа, което накара Грант да се замисли кой всъщност командва парада тук…

— Предполагам — каза той предпазливо и продължи нататък, придружен от нисшия служител. Да не би пък той да беше човекът, който всъщност ще да води преговорите?

От своя страна Рътлидж се опитваше да разбере дали противниковата страна знае какви са неговите инструкции. В медиите нарочно беше подхвърлена известна информация, но Адлер го направи така изкусно, че дори внимателен наблюдател, като например посланикът на КНР във Вашингтон, щеше да се чуди от кого точно идва тя и каква е целта й. Администрацията на Райън вероятно улеснява доста пресата, помисли си Рътлидж, защото министрите в правителството получават указанията си главно от началника на канцеларията на президента Арни ван Дам, който беше много опитен политик. В новото правителство нямаше несигурни политически фигури, които имаха нужда да ухажват медиите за свои собствени политически цели. Райън беше избрал преди всичко хора без такива стремежи, което беше голямо постижение. Повечето от тях бяха компетентни в своите сфери, които като него искаха да напуснат Вашингтон, оставайки верни на себе си, и да се върнат към предишния си живот веднага след като изпълнят дълга си. На Рътлидж като дипломат от кариерата му се струваше невъзможно да се състави подобен тип правителство. Според него причината за това беше в онзи откачен японски пилот, който изби толкова много вашингтонски политици с налудничавата си постъпка.

Точно в този момент в залата се появи с официалния си антураж Ху Кунпяо. Ху беше генерален секретар на Комунистическата партия на КНР и председател на китайското Политбюро, въпреки че местните медии го наричаха „премиер“, което не отговаряше точно на длъжността му, но се приемаше от дипломатическия корпус. Той беше на седемдесет и една години, от второто поколение китайски ръководители. Оцелелите от Големия поход отдавна бяха измрели. Някои висши държавни служители имаха претенции, че са участвали в него, но проверката установи, че ако е било така, те трябва да са сучели от гърдите на майките си по онова време, и такива хора не се вземаха на сериозно. Не, сегашното поколение китайски политически лидери беше съставено главно от синове и племенници на родоначалниците. Те бяха израснали сред охолство и привилегии, но никога не забравяха факта, че техните позиции не бяха най- сигурните. От една страна, те бяха децата на другите политици, които искаха да се издигнат повече от бащите си и се представяха за по католици от местния комунистически папа. Когато бяха размахвали малките си червени книжки по време на „културната революция“, те вече бяха на възраст. А преди това бяха държали устите си затворени и ушите наострени по време на неуспялата, но твърде хищническа кампания на „Стоте цветя“ в края на 50-те години, която ликвидира много интелектуалци, успели да се скрият в първите десет години от управлението на Мао. Те бяха подлъгани да излязат на открито от интереса, който Мао прояви към техните идеи, и се оставиха да бъдат подмамени, като сами подложиха вратовете си за брадвата, която щеше да се стовари върху тях няколко години по-късно с бруталната канибалистка „културна революция“.

Сегашните членове на Политбюро бяха оцелели по два начина. Първо, те бяха подсигурени от бащите си и техните постове. И, второ, бяха много грижливо предупредени какво могат да говорят и какво не. Така че през цялото време бяха изключително предпазливи, заявявайки на висок глас, че идеите на председателя Мао са това, от което действително се нуждае Китай, докато идеите на другите, въпреки че може би са интересни в по-тесен интелектуален смисъл, засега са опасни, защото отвличат вниманието на работниците и селяните от Истинския път на Мао. И така, когато брадвата се стовари, причината за това беше пак Малката червена книжка. Те бяха сред първите, които я носеха и показваха на другите, спасявайки се по този начин. Разбира се, някои от тях все пак бяха принесени в жертва, но по-умните оцеляха и сега седяха в Политбюро. Това беше брутален Дарвинов процес, през който те бяха преминали благодарение на това, че бяха малко по-умни от другите. Сега, когато бяха на върха на извоюваната от тях власт благодарение на ума и предпазливостта си, беше време да се порадват на спечеленото.

Новото поколение ръководители приемаха комунизма също така ревностно, както другите хора вярваха в Бога, защото не бяха научени на нищо друго и не бяха подлагали на изпитание интелектуалните си способности в търсене на нова вяра или дори в откриване на отговори на въпросите, на които марксизмът не можа да отговори. Разчиташе се повече на примирението, отколкото на ентусиазма. Хора с ограничен интелектуален кръгозор, те никога не дръзваха да погледнат извън него, защото се страхуваха от това, което можеха да видят. През последните двадесет години бяха принудени да позволят на капитализма да се развие в тяхната страна, защото тя се нуждаеше от пари, за да стане нещо по-могъщо от Корейската