народнодемократична република с нейния провалил се експеримент. Около 1960 година Китай също преживя убийствен глад и си взе известна поука. Китайците го използваха и като отправна точка за своята „културна революция“, трупайки политически дивиденти от своето самоналожено нещастие.

Те искаха страната им да стане велика. Всъщност вече я считаха за такава, но признаваха, че останалите държави не гледат на нея така, затова се налагаше да търсят начини да коригират тази глупава преценка на останалия свят за тях. Обаче за такова нещо бяха нужни пари, те от своя страна означаваха индустрия, която се нуждаеше от капиталисти. Бяха стигнали до това заключение преди глупавите Съвети, които се простираха на север и на запад. Съветският съюз се сгромоляса, но КНР оцеля.

Или поне те така си мислеха. Поглеждаха навън, когато си даваха труда да го направят — към външния свят, който имаха претенции, че разбират и когото смятаха, че превъзхождат само заради цвета на кожата и езика си. Идеологията оставаше на втори план в тяхната самооценка — истинската любов идва отвътре. Те очакваха хората да се отнасят към тях с респект и предишните им дипломатически отношения със заобикалящия ги свят не бяха променили много този възглед.

Но точно заради това страдаха от собствените си илюзии. През 1971 година Хенри Кисинджър пристигна в Китай по настояване на президента Ричард Никсън не толкова защото се беше убедил в необходимостта от установяване на нормални отношения с най-многолюдната страна в света, а защото искаше да използва КНР като тояга, с която да принуди Съветския съюз да преклони глава. Всъщност Никсън сложи началото на един дълъг процес, който далеч надхвърляше възможностите дори на Запада и западните политици не се надяваха китайците да схванат това. При подобни идеи хората само показваха различните си етнически предразсъдъци. Егоцентризмът на ръководителя на един тоталитарен режим е толкова голям, че той не мисли по-далеч от времето, което му остава да живее, а, общо взето, човешкият живот навсякъде по света има горе-долу еднаква продължителност. По тази проста причина всички съсредоточават вниманието си върху програми, които могат да бъдат завършени в обозримото бъдеще или малко отвъд него. Всички бяха събаряли статуи на предишни лидери и не си правеха илюзии, че техните няма да бъдат сполетени от същата съдба. Едва когато се изправеха пред лицето на смъртта, се замисляха какво са направили. Мао направо беше признал пред Хенри Кисинджър, че единственото нещо, което беше успял да постигне, е да промени живота на селяните в радиус от няколко километра около Пекин.

Но хората в тази зала все още бяха доста далеч от предсмъртния си час, за да мислят по този начин. Те бяха господари на тази земя и определяха правилата, с които другите трябваше да се съобразяват. Думите им имаха силата на закон, прищевките им се изпълняваха с готовност. Хората гледаха на тях така, както навремето са се отнасяли към императорите и принцовете. Те имаха всичко, което би могъл да пожелае човек. Най-вече разполагаха с власт. Тази обширна и древна земя се управляваше съобразно техните желания. Тяхната комунистическа идеология беше само магията, която определяше формата на техните желания, т.е. правилата на играта, която беше решено да се играе още преди години. Главното беше властта. С едно драсване на писалката те можеха да дарят живот и да го отнемат. По-скоро диктувайки на личната си секретарка, предаваха решението си на онези, които трябваше да натиснат спусъка.

Ху беше човек, в когото всичко беше средно — ръст, тегло, очи и лице… а според някои и интелект. Рътлидж беше запознат с всичко това от предварителните сведения за него. Истинската власт беше другаде. Ху беше нещо като представителна фигура, избран отчасти заради външния си вид, заради това, че можеше да говори, заради способността си да възприеме от време на време по някоя идея на другите от Политбюро и да се преструва на убеден. Като холивудска звезда той не трябваше да е непременно умен, за да играе ролята на умник.

— Другарю премиер — поздрави го Рътлидж, подавайки му ръка, която китаецът пое.

— Господин Рътлидж — отговори на поздрава Ху на поносим английски. За по сложни изречения имаше преводач. — Добре дошли в Пекин.

— За мен е удоволствие и чест да посетя отново вашата древна страна — каза американският дипломат, демонстрирайки, според китайския лидер, уважение и покорство.

— Винаги е приятно да посрещнеш приятел — продължи Ху, както го бяха инструктирали.

Рътлидж беше посещавал Китай и преди в качеството си на официално лице, но никога като ръководител на делегация. Беше известен на китайското Министерство на външните работи като дипломат от кариерата като самите тях — просто един експерт, но с висок ранг.

Шефът на Политбюро вдигна чашата си.

— Пия за едни успешни и откровени преговори.

Рътлидж се усмихна и също вдигна чашата си.

— И аз, сър.

Фотоапаратите и телевизионните камери заработиха. Журналистите ги заобиколиха. Фоторепортерите и телевизионните оператори правеха главно така наречените „пробни“ кадри, както всеки аматьор постъпва, за да изпробва техниката си. Нарочно снимаха залата в по-широк план, за да покажат на зрителите цветовете, даваха по-отблизо столовете, на които щяха да седнат участниците, и в още по-едър план как главните действащи лица отпиват от чашите си и се усмихват един на друг. Това беше така наречената „Ролка-Б“, която трябваше да покаже на зрителите как изглежда един голям, официален и вероятно не много приятен коктейл. Истинските новини от събитието щяха да дойдат от хора като Бари Уайз и другите журналисти, които щяха да разкажат на зрителя онова, което кадрите не можеха.

След това картината щеше да се премести в телевизионното студио на Си Ен Ен във Вашингтон, където други журналисти щяха да говорят какво са успели да научат и какво не и щяха да изкажат своите лични, дълбокомислени мнения какъв трябва или не трябва да бъде следваният от САЩ курс. Президентът Райън щеше да види всичко това на закуска, докато четеше вестниците и подбраните изрезки от правителствената служба „Ранобудно птиче“. Още на закуска Джак Райън щеше да направи своя коментар пред жена си, която пък от своя страна щеше да го разкаже на колегите си от института „Джон Хопкинс“, а те съответно на своите половинки, но нямаше да отиде по-далеч. По този начин често пъти си оставаше загадка какво мислеше президентът.

Партито приключи в предварително уречения час и американците се отправиха към посолството със служебните си коли.

— И така, ще кажете ли нещо повече, което не е за публикуване? — Бари попита Рътлидж, когато седнаха на задната седалка в черния линкълн.

— Всъщност нямам какво много да кажа — отвърна помощник-държавният секретар. — Ние ще ги изслушаме, те ще изслушат нас и оттам ще започне цялата работа.

— Искат да влязат в МВФ. Ще успеят ли?

— Аз не решавам тези неща, Бари, и ти го знаеш. — Рътлидж беше твърде уморен от дългото пътуване със самолета, за да води по-сериозен разговор в момента. В това състояние не искаше да рискува и да се разпростира много. Предполагаше, че Уайз го знае. А репортерът разчиташе точно на това.

— И за какво ще разговаряте?

— Бихме искали китайците да отворят повече пазарите си и да се спрем по-подробно на някои проблеми, като например патентите и нарушенията на авторските права, от които се оплакват американските бизнесмени.

— Проблемът с компютърната компания „Дел“ ли имате предвид?

Рътлидж кимна.

— Да, той е един от тях. — След това се прозя. — Извинявай, пътуването беше доста дълго. Знаеш как е.

— И аз бях в същия самолет — намекна Бари Уайз.

— Може би ти го понасяш по-добре от мен. Можем ли да отложим разговора с един ден?

— Щом казвате — съгласи се репортерът на Си Ен Ен.

Не харесваше много този надут задник, но той беше източник на информация, а за Уайз това беше професия. Добре че пътуването беше кратко. Официалната делегация слезе от колите пред посолството, а те откараха журналистите до техните хотели.

В посолството имаше достатъчно място за настаняване на цялата официална делегация, главно за да бъдат сигурни, че всичко, което кажат нейните членове, няма да бъде записано от монтираните във всяка хотелска стая в града микрофони. Това не означаваше непременно, че условията бяха много луксозни, въпреки че за Рътлидж имаше определена хубава стая. Тук протоколът изигра лоша шега на Марк Грант, но