— Сега сигурно закусват — каза Адлер, седнал с чаша коняк „Хенеси“ в ръка в Източния салон.

Приемът мина добре, макар че Джак и Кети Райън намираха подобни прояви за твърде отегчителни, но те бяха също такава неотменна част от задълженията на президента, както и годишното му послание „За състоянието на Съюза“. Е, поне вечерята беше добра. Едно от нещата, на които човек може да разчита в Белия дом, беше качествената храна, а дошлите на приема бяха все хора от вашингтонския елит. Макар Райън да не го оценяваше, но дори и в това отношение имаше известно подобрение. Някога Конгресът беше пълен до голяма степен с хора, чиято амбиция в живота беше „да служат на обществото“ — фраза, чийто благороден смисъл бе преиначен от тези, за които 130 000 долара бяха крезовска заплата (това беше далеч по-малко, отколкото можеше да спечели един току-що завършил колежа младеж от правене на софтуерни програми за някоя фирма за компютърни игри и неимоверно по-далеч от това, което можеше да се изкара на „Уолстрийт“) и чиято истинска цел беше да налагат волята си върху законите на страната. Сега много от тях благодарение на речите, които президентът беше произнесъл из цялата страна, бяха хора, които действително „служеха“ на обществото, като вършеха полезна работа, и на които им беше писнало от машинациите на правителството. Те бяха решили да си вземат няколко години отпуск, за да поправят развалината, в която се беше превърнал официален Вашингтон, преди да се върнат отново към предишния си продуктивен живот. Първата дама прекара по-голямата част от вечерта в разговор с един млад сенатор от щата Индиана, който в реалния живот беше хирург педиатър с добра репутация. Неговите сегашни усилия бяха съсредоточени в коригиране на правителствените програми за здравеопазване, преди да са избили прекалено много граждани, на които искаха да помогнат. Най-голямата му задача беше да убеди и медиите, че един лекар може би е толкова наясно как да подобри положението на болните, колкото и лобистите във Вашингтон. През по-голямата част от вечерта той непрекъснато повтаряше това на Хирурга, т.е. на президентшата.

— Информацията, която получихме от Мери Пат, би трябвало да помогне на Рътлидж.

— Радвам се, че Грант е там, за да му я разтълкува. Клиф доста ще се поозори, докато ние спим, почивайки си от храната и алкохола, Джак.

— Дали е подходящ за тази работа? Знам, че беше гъст с Ед Килти, а това не говори много добре за характера му.

— Клиф е добър специалист — отвърна Адлер, след като отпи от коняка. — Освен това има ясни инструкции какво да прави, а и едно страхотно добро разузнаване, което му помага. Това ми прилича на онези сведения, които Джонатан Ярдли ни даде по време на преговорите във Вашингтон за морските граници. Не може да се каже, че гледаме право в картите им, но разбираме какъв е начинът им на мислене, а това е почти същото. Така че според мен той е подходящ за тази работа, иначе не бих го изпратил.

— А как е посланикът ни там? — попита президентът на САЩ.

— Карл Хитч ли? Супер е. Истински професионалист, Джак. Скоро трябва да се пенсионира, но той е като добър архитект по вътрешно оформление. Не може да ти проектира къща, но когато си свърши работата, в кухнята ти всичко ще е както трябва. Ценя такива качества у един дипломат. Освен това проектирането на къщата е твоя работа, г-н президент.

— Да — каза Райън. Той даде знак на една сервитьорка да донесе вода с лед. Тази вечер беше пил доста и Кети пак започна да го мъмри. „Лошо е да имаш жена доктор“, помисли си Джак. — Да, Скот, но към кого да се обърна за съвет, когато не знам какво правя.

— Е, и аз не знам — отвърна Орелът. — Може би трябва да гледаш малко по-леко на нещата. Опитай да направиш сеанс и да извикаш духовете на Том Джеферсън и Джордж Вашингтон. — Той се засмя и довърши коняка си. — Джак, бъди спокоен за себе си и си върши проклетата работа. Справяш се добре. Повярвай ми.

— Мразя тази работа — каза Фехтовачът и приятелски се усмихна на държавния си секретар.

— Знам, може би точно затова се справяш толкова добре. Да ни пази Господ от някой, който има претенции да служи много на обществото. Я виж мен. Да не мислиш, че съм искал да ставам държавен секретар? Много по-добре ми беше, когато обядвах в кафетерията с моите приятели и псувахме онези копелета в правителството. А сега, мамка му, те си седят там и говорят същите неща за мен. Не е честно, Джак. Аз съм трудещ се човек.

— Кажи ми какво да правя?

— Погледни нещата от друг ъгъл. Когато започнеш да си пишеш мемоарите, ще имаш едно предимство пред издателя си. Как ти се струва „Случайният президент“? — предложи Адлер работно заглавие.

— Скот, когато пийнеш, ставаш много смешен. Предпочитам да се занимавам с голф.

— Кой каза магическата дума? — попита вицепрезидентът Джексън, включвайки в разговора.

— Този непрекъснато ме побеждава — оплака се Райън на държавния секретар. — Понякога ми идва да се самоубия. Сега пък какво ти пречи?

— Малко играя, Джак. Вече не повече от 6–7 пъти месечно.

— Тогава стани професионалист и иди в професионалната лига.

— Както и да е. Това е баща ми. Самолетът му закъсня и той пропусна официалната част — обясни Роби.

— Преподобни Джексън, най-после се срещнахме. — Джак пое ръката на възрастния черен пастор. Когато беше официалната церемония по встъпването в длъжност, той беше в болница с камъни в бъбреците, което сигурно е било по-малко приятно от самата церемония.

— Роби ми е разправял много хубави неща за вас.

— Синът ви е летец-изтребител и много преувеличава.

Пасторът се засмя.

— А, знам, г-н президент, знам.

— Как ви се стори храната? — попита Райън.

Хошая Джексън беше прехвърлил доста седемдесетте, нисък като сина си и понапълнял с годините, но от него се излъчваше достолепие, характерно за негрите в свещенически дрехи.

— Прекалено питателна за стар човек като мен, г-н президент, но въпреки това я изядох.

— Не се безпокой, Джак. Татко не пие — каза Котаракът. На ревера на смокинга му имаше миниатюрни златни криле — знакът на пилотите от военноморските сили. Роби никога нямаше да престане да се чувства летец-изтребител.