той все пак успя да си намери малка самостоятелна стаичка с обща баня. За компенсация взе гореща вана и едно приспивателно хапче, което придружаващият делегацията лекар му беше дал. Това щеше да му осигури 8-часов здрав сън и сутринта щеше да се почувства пригодил се към местното време. След това щеше да има голяма работна закуска, подобна на тази, каквато имат астронавтите, преди да се качат в космическата совалка, и както го изискваше американската традиция.
Номури чу за пристигането на търговската делегация от китайската телевизия, която следеше главно за да упражнява езика. Вече имаше напредък, въпреки че интонацията на китайския го влудяваше. Някога беше решил, че японският е труден, но в сравнение с китайския му се струваше направо играчка. Вгледа се в лицата, като се питаше кои ли са те. Китайският преводач му помогна, но се запъна доста при произнасянето на името „Рътлидж“. Е, и американците осакатяваха китайските имена, освен ако не са прости като Мин и Ван. Номури се развесели, когато чу как американски бизнесмен се опитва да каже нещо на един китаец. Коментаторът продължи да говори за китайската позиция на търговските преговори, за това как Америка трябва да направи отстъпки на КНР. В края на краищата, нали точно Китай беше позволил великодушно на американците да плащат за безценните китайски стоки с нищо неструващите си долари. В това отношение Китай много приличаше на Япония навремето, но новото японско правителство отвори пазарите си. Въпреки че САЩ продължаваха да имат дефицит в търговията си с Япония, въвеждането на едни по-справедливи правила в техния обмен намали американските протести, независимо че японските коли продължаваха да не се приемат с такъв ентусиазъм в Америка, както преди. Това обаче щеше да отмине. Номури беше сигурен. Ако Америка имаше някаква слабост, тя беше, че прощава и твърде бързо забравя. В това отношение той се възхищаваше на евреите. Те още не бяха забравили Германия и Хитлер. Не би и трябвало — помисли си той. Последната му мисъл, преди да заспи, беше дали новият софтуер действа в компютъра на Чаи и дали Мин изобщо го беше сложила. След това реши да провери.
Стана от леглото, включи лаптопа и… Да! Системата на Чаи не беше като софтуера на Мин, но предаваше това, което трябва. Добре, чудесно. Преводачите в Ленгли щяха да се справят някак. Той нямаше желание да го прави, само го препрати и си легна.
— По дяволите! — каза Мери Пат. Това не можеше да се чете. Но беше вторият източник на Зорге. Личеше си от начина, по който информацията беше стигнала през Интернет. Тя се запита дали Номури се престарава, или е успял да бръкне под полата и на друга важна китайска секретарка. Всъщност той не беше единственият разузнавач с по-активен сексуален живот, но това не беше и чак толкова често срещащо се явление. Тя пусна принтера, запамети файла в харддиска и извика един преводач да го преведе. След това се зачете в новата информация от Пойна птичка. Започна да пристига редовно като „Вашингтон поуст“, но беше много по-интересно. Тя се облегна в стола си и зачете превода на последните бележки на Мин от министър Фан Ган. Дано говори за търговските преговори, каза си тя и видя, че очакванията й се оправдаха. Важно е, помисли си заместник-директорката на ЦРУ. Но скоро с изненада щеше да установи колко погрешно беше това впечатление.
23.
На работа
Бекон с яйца, препечени филии, пържени картофи и колумбийско кафе. Грант беше евреин, но не спазваше еврейските правила за хранене и обичаше бекон. Всички са станали и изглеждат добре, каза си той. Раздадените им черни хапчета (така ги наричаха и очевидно бяха някаква неизвестна за него традиция) бяха подействали на всички и сега дипломатите имаха свеж вид. Забеляза, че повечето от разговорите се въртяха около мачовете от Националната баскетболна асоциация. Отборът на Лейкърс пак се държеше. Грант видя, че Рътлидж седи начело на масата и води приятелски разговор с посланик Хитч, който изглеждаше свестен мъж. В този момент влезе един разтревожен служител на посолството с плик, облепен с червени и бели ленти. Подаде го на посланик Хитч и той веднага го отвори.
Грант моментално разбра, че материалът е поверителен. Подобни неща не се виждаха често в Министерството на финансите, но все пак се появяваха от време на време. Като един от близките сътрудници на министър Уинстън той беше подложен на проверка за благонадеждност, която му даде право на специален достъп до свръхсекретни документи. Значи от Вашингтон бяха изпратили сведения от разузнаването за преговорите. Не можеше да види за какво точно се отнасяха и не знаеше дали ще разбере. Запита се дали да не настоява да му ги покажат, но това трябваше да реши Рътлидж, а той не искаше да даде възможност на това леке от Държавния департамент да му покаже кой командва парада. Отдавна се беше научил да бъде търпелив и сега му се отдаваше още една възможност да го докаже. Продължи да се храни. След малко реши да си сипе допълнително от бюфета. В Пекин обядът едва ли щеше да е много привлекателен, дори и в китайското Министерство на външните работи, където сигурно ще искат да им покажат най-екзотичните Национални блюда. Пържен пенис от панда и захаросани бамбукови корени не му бяха съвсем по вкуса. Поне чаят сигурно щеше да бъде приемлив, но и най-добрият чай не можеше да замени кафето.
— Марк? — каза Рътлидж и повика с ръка човека от Министерството на финансите.
Грант се приближи, след като напълни отново чинията си с яйца и бекон.
— Да, Клиф?
Посланик Хитч стори място на Грант да седне при тях и сервитьорът му донесе нови прибори. Когато пожелаеше, държавата можеше да накара човек да се чувства удобно. Той помоли за още пържени картофи и препечен хляб, а новото кафе му беше донесено без подканване.
— Марк, това нещо току-що пристигна от Вашингтон. Материалът е поверителен…
— Да, знам. Все едно че не съм го виждал и не ми е разрешено дори да си спомням за него. Сега мога ли да го погледна?
Рътлидж кимна и му подаде документите.
— Какво ти говорят тези цифри от валутната борса?
Грант отхапа парче бекон, но моментално престана да дъвче.
— По дяволите, толкова ли са зле? За какво ли са похарчили тези пари?
— Какво искаш да кажеш?
— Клиф, едно време д-р Самюъл Джонсън казваше: „Харчи по-малко, отколкото имаш.“ Е, китайците явно не са се вслушали в съвета му. — Грант прелисти набързо страниците. — Тук не се казва за какво са ги похарчили.
— Доколкото ми е известно, главно за военна техника — отговори посланик Хитч. — Или за неща, които могат да имат военно приложение, особено електроника. Това е както готова продукция, така и машини, с които може да се произвежда електронна техника. Предполагам, че тези неща струват скъпо.
— Сигурно — съгласи се Грант. Той зачете материала пак от самото начало. Видя, че е изпратен с кодиращата система „Тапданс“. Значи беше суперсекретен. „Тапданс“ се използваше само за най-секретни материали поради някои технически проблеми в предаването, а това означаваше, че този съдържа строго поверителни сведения на разузнаването, каза си Телескопът. После разбра причината. Някой сигурно е монтирал електронна апаратура в кабинетите на много висши китайски служители, за да се добере до това… „Господи!“
— Какво означава това, Марк?
— Означава, че са харчили по-бързо пари, отколкото са получавали, и са ги инвестирали главно за нетърговски цели. По дяволите, това значи, че са действали като идиотите, които имаме и в нашето правителство. Мислят си, че парите са нещо, което се появява с едно щракване на пръстите и можеш да ги харчиш толкова бързо, колкото пожелаеш… Щом ти потрябват още, пак щракваш с пръсти. Тези хора не живеят в реалния свят, Клиф. Нямат представа как се печелят пари и за какво служат. — Той замълча. Беше се поувлякъл. Някой от „Уолстрийт“ би го разбрал, но вероятно не и Рътлидж. — Нека да го кажа по- просто. Те знаят, че парите идват от положителното салдо, което имат в търговията със Съединените щати, и според тях този дисбаланс е нещо напълно нормално, нещо, което могат лесно да ни диктуват, защото кои сме ние в края на краищата. Мислят си, че останалият свят им е длъжник, а щом като вярват в това, преговорите с тях ще бъдат трудни.
— Защо? — попита Рътлидж.
