ставаха за тук. Половината от посетителите на „Княз Михаил Киевски“ бяха чужденци, а в присъствието на такива хора човек трябва да е прилично облечен. В ресторанта държаха на това. Провалов слезе от колата половин пресечка по-рано и бързо се отправи към покрития с тента вход. След като го огледа, портиерът го пусна да мине. В нова Русия на дрехите се обръщаше повече внимание, отколкото в повечето европейски държави. Можеше да извади полицейската си карта, но едва ли щеше да е разумно. Някой от персонала можеше да предупреди Конев/Суворов. Тогава внезапно му хрумна една идея. Провалов веднага влезе в тоалетната и извади мобифона си.

— Ало — каза познатият глас в слушалката.

— Мишка, ти ли си?

— Олег? — попита Рейли. — Какво мога да направя за теб?

— Знаеш ли ресторанта „Княз Михаил Киевски“?

— Да, разбира се. Защо?

— Имам нужда от помощта ти. За колко време можеш да дойдеш тук? — попита Провалов, знаейки, че Рейли живее само на два километра от мястото.

— За десет-петнадесет минути.

— Побързай тогава. Ще бъда на бара. Облечи се добре — добави милиционерът.

— Става — съгласи се Рейли, като се питаше как да обясни на жена си защо прекъсва спокойната им вечер пред телевизора.

Провалов се отправи към бара, поръча си перцовка и запали цигара. Обектът седеше през седем стола от него и също си пиеше питието самичък, може би очаквайки да се освободи маса. Заведението беше пълно с посетители. Струнен квартет изпълняваше нещо от Римски-Корсаков в далечния край на залата. За Провалов тук беше твърде скъпо, за да си позволи да идва редовно. Значи Конев/Суворов имаше пари. В това нямаше нищо чудно. Доста бивши офицери от КГБ сега благоденстваха в новата икономическа система на Русия. Те имаха широки контакти и достъп до информация, каквито нямаха повечето граждани. Имаха своя ниша на пазара в едно общество с ширеща се корупция и мрежа от свои хора, на които можеха да разчитат при различни обстоятелства и да делят печалбите си с тях, независимо дали бяха придобити законно или не.

Провалов изпи първата чаша и повика бармана да му налее още една, когато Рейли се появи.

— Олег Григориевич! — поздрави го американецът.

Не е глупак, каза си лейтенантът от руската милиция. Говореше развален руски, и то високо, за да могат всички да го чуят, което беше едно много добро прикритие при сегашната ситуация. Беше и добре облечен, за да могат всички, които го видят, да разберат, че е чужденец.

— Мишка! — отвърна на поздрава му Провалов, раздруса силно ръката му и даде знак на бармана.

— И така, кого наблюдаваме? — попита по-тихо агентът от ФБР.

— Онзи в сивия костюм през седем стола вляво.

— Видях го — отвърна веднага Рейли. — Кой е той?

— Представя се под името Конев, Иван Юриевич, но според нас трябва да е Суворов, Клементий Иванич.

— Аха — каза Рейли. — Има ли нещо друго, което можеш да ми кажеш?

— Проследихме го до тук. Прибягна до проста, но доста ефикасна маневра да се откачи, но бяхме с три коли и не можа да се измъкне.

— Браво, Олег — похвали го агентът от ФБР.

Въпреки недостатъчната подготовка и оскъдните технически средства Провалов не беше лошо ченге. Във ФБР сигурно щеше да е най-малко старши специален агент. Олег имаше добър полицейски нюх. Да проследиш човек от КГБ в Москва не беше по-лесно, отколкото да вървиш по петите на някой страдащ от параноя престъпник в нюйоркския квартал Куинс. Рейли отпи от перцовката и се извърна малко встрани на стола си. От далечната страна на обекта седеше чернокоса хубавица в елегантна черна рокля. На Рейли му заприлича на скъпа проститутка, излязла на работа. И нейните очи оглежда заведението така внимателно, както и неговите. Разликата беше, че Рейли беше мъж, който се заглежда в една хубава жена или поне се преструваше, че го прави, в което нямаше нищо необичайно. Всъщност той наблюдаваше не нея, а мъжа. Беше около петдесетгодишен, без отличителни белези, какъвто би трябвало да е един шпионин. Изглежда, че чакаше да се освободи маса, държеше чаша в ръка и гледаше внимателно в огледалото на бара — добър начин да следи дали някой не го наблюдава. Разбира се, той не обърна внимание на американеца и приятеля му. Едва ли един американски бизнесмен би проявил някакъв интерес към него. Освен това американецът гледаше курвата от лявата му страна. По тази причина очите на обекта изобщо не се спряха на мъжете вдясно нито директно, нито през огледалото. Бива си го Олег, помисли си Рейли, използва ме за камуфлаж и го наблюдава индиректно.

— Научи ли нещо друго напоследък? — попита агентът от ФБР. Провалов му разказа какво беше научил от проститутката и какво се беше случило в нощта преди убийствата. — Ама че нахалство. Но още не си сигурен кой е бил мишената?

— Не — призна Провалов и отпи от втората чаша. Трябваше да внимава с алкохола, за да не направи някоя грешка. Преследваният беше твърде ловък и опасен, за да си позволи каквито и да било рискове. Винаги можеше да го извика на разпит, но знаеше, че от това няма да излезе нищо. Към престъпници като този трябваше да се пристъпва много внимателно като към министър. Провалов си позволи за миг да погледне внимателно профила на човека в огледалото, който беше виновен за смъртта на няколко души. Защо около главите на подобни хора няма черен ореол? Защо изглеждат съвсем обикновено?

— Знаем ли нещо друго за този помияр?

Руснакът харесваше тази американска дума. Той поклати глава.

— Не, Мишка. Все още не сме проверили дали има досие в СВР.

— Опасявате се да не би да има свои хора там ли? — попита американецът. Олег кимна. — Това е основателна причина.

Беше много вероятно. Офицерите от КГБ сигурно се държаха здраво един за друг. Като нищо можеше да има някой останал на работа в старата сграда, например човек от личния състав, който да ги уведомява, ако полицията прояви интерес към нечие досие.

„Мамка му“ — каза си американецът. „Значи ти, кучи сине, чукаш курвите на човека, преди да го затриеш.“ В това хладнокръвие имаше нещо твърде зловещо, като във филмите за мафията. Но в истинския живот членовете на Коза ностра нямаха куража за подобно нещо. Въпреки страховитата си репутация мафиотите нямаха подготовката на един разузнавач и в сравнение с него бяха като котка и тигър в джунглата. Той продължи да наблюдава внимателно обекта. Момичето откъм далечната му страна го разсейваше, но не чак толкова.

— Олег!

— Да, Михаил?

— Той гледа към някой, който е встрани от оркестъра. Погледът му непрекъснато се връща към това място. Не оглежда цялата зала както отначало.

Обектът наистина се взираше внимателно във всеки новопристигащ в ресторанта, но очите му все по- често гледаха към един ъгъл на огледалото. Вероятно беше решил, че никой в ресторанта не представлява опасност за него. Е, помисли си Рейли, дори подготовката си има граници и рано или късно собственият ти опит работи против теб. Робуваш на досегашната си практика и правиш предположения, които могат да станат причина да те хванат. В случая Суворов беше убеден, че не би могъл да го наблюдава някакъв американец. В края на краищата не беше сторил нищо на никой американец в Москва, а и изобщо през цялата си кариера. Освен това се намираше на приятелска, а не на чужда територия. Както винаги, по пътя до тук беше взел мерки за елиминиране на евентуални преследвачи, но беше предположил, че може да бъде следен само от една кола. Е, и умниците понякога грешат. Как беше? Разликата между гения и глупака е, че геният знае границите на своите възможности. Суворов се считаше за гений… Но кого гледа той? Рейли се извърна още малко в стола си и огледа внимателно въпросната част на залата.

— Какво виждаш, Мишка?

— Много хора, Олег Григориевич, главно руснаци, но има и няколко добре облечени чужденци. Виждам и китайци. Двама са. Приличат на дипломати и вечерят с двама руснаци, които, изглежда, са държавни служители. — На масата цари доста сърдечна атмосфера, помисли си Рейли.