заради неговата сигурност, така и в помощ на НАТО. Една приятна пролетна вечер Фалконе се разхождаше по улиците на сицилианската столица Палермо заедно с жена си и малкия си син, когато пред очите им започна стрелба. Трима престъпници откриха огън с автомати по един пешеходец, жена му и полицая, който ги охраняваше. Фалконе измъкна мигновено своята берета и простреля и тримата в главите от разстояние десет метра. Реакцията му беше твърде закъсняла, за да спаси жертвите, но достатъчно навременна, за да си навлече гнева на местния мафиотски бос, двама от синовете на който бяха участвали в нападението. Фалконе се отнесе към заплахата с презрение, но някои по-разсъдливи хора в Рим надделяха. Италианското правителство не искаше да започне кървава вендета между мафията и полицията. Затова Фалконе беше изпратен в Хиърфорд и стана първият италиански член на „Рейнбоу“. Той бързо се наложи като най-добрия стрелец, когото някога бяха виждали.
— Мамка му — процеди през зъби Джон Кларк, след като изкара и петата поредица от десет изстрела. Този пак го беше победил! Викаха му Голямата птица. Еторе, т.е. Хектор, беше висок метър и деветдесет и пет и мършав като баскетболист. Габаритите му не бяха подходящи за боец от антитерористичен отряд, но как стреляше, кучият му син!
— Благодаря, генерале — каза италианецът, прибирайки банкнотата от пет лири, която беше облогът за разрешаване на тази кръвна вражда.
Джон не можеше да реши спора в истинска схватка, но Голямата птица му беше натрил носа с попаденията си върху хартия. Този лапач на спагети беше повалил трима въоръжени мъже с пистолета си и го беше направил в присъствието на жена си и детето си. Той не беше само надарен стрелец, а и много хладнокръвен. А жена му Ана-Мария се славеше като страхотна готвачка. Фалконе беше успял да го победи с една точка от петдесет изстрела, а Джон се беше готвил упорито цяла седмица за това състезание.
— Еторе, къде, по дяволите, си се учил да стреляш? — попита Рейнбоу шест.
— В полицейската школа, генерал Кларк. Преди изобщо не бях стрелял с пистолет, но имах добър инструктор и бързо схващам — каза сержантът и добродушно се усмихна. Той изобщо не се перчеше с таланта си, а това правеше нещата още по-изнервящи.
— Предполагам, че е така — каза Кларк, прибра пистолета си в кобура и напусна стрелковата линия.
— И вас ли, сър? — попита началникът на стрелбището Дейв Уудс, когато Кларк се отправи към вратата.
— Значи не съм единственият? — попита Рейнбоу шест.
Уудс вдигна очи от сандвича си.
— По дяволите, на това момче му откриха кредит в кръчмата „Зеления дракон“, защото ме победи! — каза ядосан той. Старши сержант Уудс сигурно беше научил на всичко, което знаеше, този нов Уайът Ърп. В кръчмата на отряда „Рейнбоу“ сигурно беше показал на новака как се пие английска черна бира. Нямаше да е лесно да бъде победен Фалконе. Да надстреляш човек, който в повечето случаи нямаше никакъв пропуск, не беше проста работа.
— Е, добре, старши сержант, значи ще си правим компания — каза Кларк, потупа го по рамото и се отправи към вратата, клатейки глава. Зад него Фалконе изстрелваше нова поредица. Явно, че му харесваше да е първи и се стараеше да запази тази позиция. От дълго време никой не беше успял да го победи. На Джон това не му харесваше, но което си е справедливо, си е справедливо, а и Фалконе беше спечелил по правилата.
Дали това не беше още един признак, че е започнал да се отпуска? Е, разбира се, той не можеше да бяга толкова бързо, колкото по-младите от отряда „Рейнбоу“, и това също го тревожеше. Джон Кларк още не се считаше стар. Не се считаше и за дядо, но по този въпрос не му бяха оставили голям избор. Дъщеря му и Динг го бяха дарили с внук, а той не можеше да им каже да си вземат обратно подаръка. Пазеше се да не напълнява, въпреки че това често изискваше, както и в днешния ден, да прескочи обяда, а и беше загубил пет банкноти от по една лира на стрелбището.
— Е, как е, Джон? — попита Алистър Стенли, когато Кларк влезе в служебната сграда.
— Момчето си го бива, Ал — отвърна Джон и сложи пистолета си в чекмеджето на бюрото.
— Сериозно. Миналата седмица спечели от мен пет лири.
Другият изскърца със зъби.
— Значи явлението започва да става масово. — Джон се отпусна на въртящия се стол като торба. — Добре, да е дошло нещо, докато бях навън да пилея пари?
— Само това от Москва. Не би трябвало да го изпращат на нас — каза Стенли на шефа си и му подаде факса.
— Искат какво? — попита в кабинета си на седмия етаж Ед Фоли.
— Да им помогнем да обучат някои свои хора — повтори пред съпруга си Мери Пат. Оригиналният текст беше доста налудничав, за да бъде повторен.
— Та ние да не сме благотворително дружество? — ядоса се директорът на ЦРУ.
— Сергей Николаевич счита, че му дължим една услуга. А ти знаеш, че…
Той кимна в знак на съгласие.
— Да, може би има основание. Обаче ще трябва да се допитаме до началството.
— Джак има много да се смее — помисли си заместник-директорката, отговаряща за Оперативната дирекция.
— Мамка му! — изруга Райън в Овалния кабинет, когато Елън Съмтър му подаде факса от Ленгли. После я погледна и каза:
— О, извинявай, Елън.
Тя му се усмихна като майка на непослушното си синче.
— Да, господин президент. — Дали имаш една…?
Госпожа Съмтър носеше дрехи с големи полегати джобове. Извади от левия кутия цигари „Вирджиния слимс“ и я поднесе на президента, който си взе една и я запали с газовата запалка, която също беше мушната в кутията.
— Как ти се струва, а?
— Вие познавате този човек, нали? — попита госпожа Съмтър.
— Головко ли? Да — Райън се усмихна малко накриво, като си припомни пистолета, насочен в лицето му, докато самолетът VC-137 се носеше по пистата на московското летище „Шереметиево“ преди много години. Сега можеше да се усмихва, но тогава не му беше никак до смях. — Е, да, със Сергей сме стари приятели.
Като секретарка на президента Елън Съмтър знаеше много неща, включително и това, че президентът Райън пуши от време на време, но имаше и работи, за които не знаеше нищо и никога нямаше да узнае. Беше доста умна, за да не бъде любопитна, но и достатъчно разсъдлива да не пита за тях.
— Щом вие го казвате, господин президент.
— Благодаря, Елън. — Райън се облегна назад в стола и пое дълбоко дим от тънката цигара. Защо когато се почувстваше напрегнат, прибягваше до тези проклети неща, които го караха да кашля? Хубавото беше, че и леко го замайваха. „Това означава, че не съм истински пушач“, каза си президентът на Съединените щати. Отново прочете факса. Беше две страници. Едната с оригиналния текст от Сергей Николаич до Ленгли — нищо чудно, той знаеше прекия номер на факса на Мери Пат и искаше да изтъкне този факт, а другата препоръката на директора на ЦРУ Едуард Фоли.
Като се изключат разните официалности, работата беше проста. Не беше нужно Головко да обяснява защо Америка трябваше да се съгласи с молбата му. Семейство Фоли и Джак Райън знаеха, че КГБ беше помогнал на ЦРУ и на американското правителство в две много секретни и важни мисии, а фактът, че и двете бяха в полза на руските интереси, нямаше значение. Така Райън нямаше алтернатива. Той вдигна телефона и натисна бутона за пряка връзка.
— Фоли — чу се мъжки глас в другия край на линията.
— Райън — каза на свой ред Джак. Чу как онзи се изправи в креслото. — Получих факса.
— Е и? — попита директорът на ЦРУ.
— А какво друго, по дяволите, можем да направим?
