които биха могли да направят десант, а и не даваха основание да се мисли, че имат намерение да ги построят.
— Значи днес на Тихоокеанския театър като че ли всичко е спокойно? — каза Манкузо, слагайки край на брифинга.
— Така изглежда — потвърди генерал Лар.
— На какви средства разчитаме, за да държим под око нашите китайски приятели?
— Главно на такива от въздуха — отвърна шефът на разузнаването. Никога не сме имали сериозно присъствие на наши разузнавачи в КНР, поне не съм чувал за такова нещо.
— На какво се дължи това?
— Най-простото обяснение е, че за мен, както и за вас ще е трудно да останем незабелязани сред тях, а последната ми проверка показва, че повечето американски граждани от азиатски произход работят за компютърни компании.
— Във флота нямаме много такива. А в сухопътните войски?
— И там не са много, сър. Броят се на пръсти.
— Чудя се защо.
— Сър, аз съм разузнавач, а не демограф — забеляза Лар.
— Предполагам, че това ти е напълно достатъчно, Майк. Дръж ме в течение, ако има нещо интересно.
— Разбира се, сър. — Лар се отправи към вратата, за да бъде сменен от началника на оперативния отдел на Манкузо, който щеше да му докладва какво е днешното състояние на силите под негово командване, плюс това колко кораби и самолети имат повреди и се нуждаят от ремонти.
Тя продължаваше да е все така красива, въпреки че докарването й тук се беше оказало трудна работа. Таня Богданова не се беше опитала да се скрие, но в продължение на няколко дни беше недосегаема.
— Заета ли бяхте? — попита Провалов.
— Да, имах специален клиент — кимна тя утвърдително. Бяхме заедно в Санкт Петербург. Не носех мобифона си. Той не обича да ни прекъсват — обясни тя, без да й личи, че съжалява за това.
Провалов можеше да я попита каква е таксата за няколко дни в компанията й и тя сигурно щеше да му отговори, но реши, че това не го интересува толкова. Тя си оставаше едно видение и само белите крила й липсваха, за да я помисли за ангел, като изключим очите и сърцето, разбира се. Очите гледаха студено, а сърцето като че ли изобщо не съществуваше.
— Имам въпрос — каза й лейтенантът от милицията.
— Да?
— Едно име. Дали ви е известно? Клементий Иванич Суворов.
Очите леко се оживиха.
— О, да. Познавам го добре. — Не обясни подробно какво означаваше това „добре“.
— Какво можете да ми кажете за него?
— Какво искате да знаете?
— Ами, като за начало адреса му.
— Живее извън Москва.
— Под какво име?
— Той не знае, че аз го знам, но веднъж видях паспорта му. Иван Юриевич Конев.
— Как успяхте да разберете това? — попита Провалов.
— Беше заспал, разбира се, и аз му пребърках дрехите — отвърна тя така невъзмутимо, като че ли разказваше на лейтенанта от милицията откъде си купува хляб.
„Значи той те е чукал, а ти на свой ред също си му го начукала“, помисли си Провалов, но не го каза.
— Спомняте ли си адреса му?
Тя поклати глава.
— Не, но това е една от новите зони оттатък околовръстното шосе.
— Кога го видяхте за последен път?
— Седмица преди да умре Григорий Филипович — отвърна тя веднага.
Тогава на Провалов внезапно му хрумна да я попита:
— Таня, в нощта преди убийството на Григорий с кого се видяхте?
— Беше някакъв войник или нещо подобно, чакайте да помисля… Пьотр Алексеевич… не знам кой си…
— Амалрик? — попита Провалов, почти надигайки се от стола си.
— Да, нещо подобно. Имаше татуировка на ръката, тази на Спецназ, каквато имат мнозина, които са били в Афганистан. Мислеше се за голяма работа, но не беше много добър любовник — каза с пренебрежение Таня.
„Няма и да бъде“, би могъл да добави Провалов, но не го направи.
— Кой уреди срещата ви?
— Ами Клементий Иванич. Той имаше уговорка с Григорий. Очевидно се познаваха от дълго време. Григорий често изпълняваше специални поръчки за приятелите на Клементий.
Значи Суворов е уредил единият или двамата убийци да чукат курвите на човека, когото са убили на следващия ден?… Който и да беше Суворов, той имаше известно чувство за хумор… Или пък истинската цел е бил Сергей Николаич? Провалов току-що се беше добрал до важна информация, но тя не хвърли светлина върху разследвания случай. Това беше само още един факт, който допълнително усложняваше разследването, а не го улесняваше. Пак беше изправен пред две възможности: Суворов е наел двамата войници от Спецназ да убият Распутин, а след това ги е ликвидирал, за да се „подсигури“ срещу евентуални последици. Или пък ги е наел да убият Головко, след което ги е премахнал, защото са допуснали голяма грешка. Коя от двете? Трябваше да открие Суворов, за да разбере. Но сега разполагаше с име и вероятното му местонахождение. А това все пак беше нещо.
19.
Преследване
В щаба на „Рейнбоу“11 в Хиърфорд, Англия, цареше спокойствие, и то до такава степен, че Джон Кларк и Динг Чавес започнаха да проявяват признаци на нетърпение. Тренировъчният режим беше все така взискателен както и преди, но никой не се преуморяваше много и мишените — хартиените, както и електронните, незадоволителни като примери за човешка низост, не събуждаха кой знае какъв интерес. Но членовете на отряда „Рейнбоу“ не го казваха дори и помежду си, за да не ги помислят за много кръвожадни или за непрофесионалисти. За тях заучената поза беше безразличието. Практиката беше безкръвна битка, а битката кърваво учение. Отнасяйки се сериозно към тренировките, те държаха бръснача винаги добре наточен, т.е. достатъчно остър, за да обере дори мъха по бузите на едно бебе.
Съществуването на отряда се пазеше в тайна, поне дотолкова, доколкото беше възможно. Но въпреки това по някакъв начин за него беше изтекла информация. Не във Вашингтон, нито в Лондон, но на континента. Започна да се говори, че НАТО има много специален и много способен отряд за борба срещу тероризма, който вече се беше справил с няколко извънредно трудни задачи и само веднъж си беше изпатил от ирландски терористи, които обаче платиха жестока цена за своето неблагоразумие. Европейските вестници ги нарекоха „Мъжете в черно“ заради униформите на щурмоваци и поради незнание европейските вестникари ги бяха изкарали по-свирепи, отколкото ситуацията го изисква. Тази репутация стана причина при една мисия в Холандия преди седем месеца, няколко седмици след като сведенията за тях се появиха в печата, лошите момчета в едно училище да се съгласят на преговори с д-р Пол Белоу, когато разбраха, че си имат нови съседи. Стигна се до разбирателство, преди да се наложи употребата на сила, което устройваше и двете страни. Идеята за стрелба в училище, пълно с деца, не допадна много на „Мъжете в черно“.
През последните няколко месеца някои членове на отряда бяха ранени или пък бяха заменени с нови на принципа на ротацията. Един от новите беше Еторе Фалконе, бивш карабинер, изпратен в Хиърфорд както
