реална заплаха ще е малко трудно да бъдат мотивирани войниците, но чистата радост от войниклъка не е по-различна от преживяването, което запалянковците изпитват от футбола. На истинските войници им е забавно да се потъркалят из калта с големите си играчки. В такива моменти те си задават въпроса какво ли ще е, ако всичко това е наистина. В 10-и и 11-и кавалерийски полк на 1-ва танкова дивизия имаше хора, които бяха участвали преди година в сраженията по границата със Саудитска Арабия и както навсякъде, и те разказваха на другите преживяванията си. Но неприятните спомени за тях бяха малко. Говореха повече как всичко им приличало повече на учение и наричаха тогавашните си противници „нещастни, тъпи парцалени кукли“, които не били в състояние да им окажат истинска съпротива. Малко попрекаляваха с хвалбите. В повечето случаи от една спечелена война остават само приятните спомени, особено ако тя не е продължителна. При вдигането на наздравици имената на падналите в боя се споменават с уважение и тъга, но като цяло това преживяване не оставя лоши спомени в участниците.
Не би могло да се каже, че войниците изгарят от желание да влязат в истинска битка. Просто те често се чувстват като футболисти, които тренират упорито, но остават на резервната скамейка. Все пак бяха наясно, че сражението е игра на живот и смърт, че не е футбол, но за мнозинството от тях това беше повече теоретичен въпрос. Танкистите стреляха с учебни снаряди и ако мишените се окажеха стоманени, изпитваха удоволствие, когато виждаха да хвърчат искри от попадението в целта. Но това не беше същото като да видиш кулата на противниковия танк да се накланя и от него да започнат да излизат пламъци и дим… И да си наясно, че животът на трима-четирима души вътре е угаснал като свещ, която някой петгодишен хлапак е духнал върху тортата за рождения му ден. Ветераните от Втората война в Персийския залив понякога говореха за нея като за резултатите от домашната си работа с изрази като: „Братче, това наистина беше нещо ужасно“, и толкова. Погледнато отстрани, за войниците убиването не е престъпление. Срещу тях има враг и двете страни играят една смъртоносна игра на едно и също бойно поле, която единият печели, а другият губи. „Ако не искаш да рискуваш живота си, да не си обличал униформа.“ Или пък: „Старай се повече, задник такъв, щото ние не си поплюваме.“ Това беше другата причина, поради която войниците обичаха ученията. Това не беше просто интересна и забавна тежка работа. Беше нещо като застраховка за живот, ако играта станеше истинска, а войниците, както комарджиите, обичат да имат хубави карти.
Дигс закри съвещанието и даде знак на полковник Мастърман да остане.
— Е, Дюк?
— Поогледах се наоколо. Намирам за доста добро това, което видях, сър. Гуисти е много добър и непрекъснато се оплаква, че не разполага с достатъчно време за подготовка. Това ми харесва.
— На мен също — съгласи се веднага Дигс. — Нещо друго?
— Както вече се каза, артилерията е в много добра форма и състоянието на бригадите не е лошо, като се има предвид липсата на достатъчно време за учения. Може и да не им допадат тренировките със съоръженията на казармения полигон, но въпреки това се стараят. Изостават с около двадесет процента от боеготовността на десети кавалерийски полк, когато участвахме с израелците в маневрите в пустинята Негев, а това не е никак зле. Сър, дайте ми три-четири месеца за подготовка на открито и те ще бъдат готови да се справят с всяка задача.
— Добре, Дюк. Следващата седмица ще ти подпиша чек. Имаш ли готови планове?
— Ще ви докладвам вдругиден. Правя обиколки с хеликоптер за проучване на околността, за да разбера какво можем и какво не можем да използваме. Има една немска бригада, която иска да играе ролята на агресора в съвместно учение.
— Бива ли ги?
— Твърдят, че били добри. Просто трябва сами да се уверим. Препоръчвам да им изпратим най-напред 1-ва бригада. Те са малко по-агресивни от останалите две. Полковник Лайсъл отговаря на нашите представи за командир.
— Биографията му е твърде добра. При следващото повишение сигурно ще получи първата си генералска звезда.
— Вероятно — съгласи се Мастърман. „А какво ли ще стане с моята?“ Не можеше да зададе такъв въпрос. Според него шансовете му да я получи бяха доста добри, но знае ли човек. Е, добре че поне щеше да работи с командир, когото познаваше.
— Така, покажи ми плановете си за следващото излизане на втора бригада на полето… За утре става ли?
— В общи линии да, сър. — Мастърман отдаде чест и излезе от кабинета.
— Колко силно? — попита Клиф Рътлидж.
— Току-що разговарях по телефона с президента. Той каза, че държи да получи това, което иска, и ние трябва да му го доставим.
— Това е грешка, Скот — предупреди го помощник-държавният секретар.
— Грешка или не, ние работим за президента.
— Съгласен съм, но с Пекин отдавна не сме имали неприятности за Тайван. Може би сега не е най- подходящият момент да ги притискаме прекалено силно.
— Дори и сега, когато разговаряме, Америка губи работни места заради тяхната търговска политика — подчерта Адлер. — Кога смяташ, че ще трябва да реагираме?
— Предполагам, че това ще трябва да го реши Райън, нали?
— Така постановява Конституцията.
— Значи искаш да се срещна с тях?
Държавният секретар кимна.
— Правилно си ме разбрал. В срок от четири дни, считано от днес. Изложи писмено каква ще бъде позицията ти и ми дай да я видя, преди да им я изпратим, но искам да разберат, че не се шегуваме. Търговският дефицит в обмена ни с тях трябва да бъде намален и това трябва да стане скоро. Не могат да печелят толкова много пари от нас и да ги харчат другаде.
— Но те не могат да купуват военна техника от нас — отбеляза Рътлидж.
— Че за какво им е? — попита на свой ред Адлер. — Какви външни врагове имат?
— Ще ни отговорят, че националната им сигурност си е лично тяхна работа.
— А ние ще им отговорим, че нашата икономическа сигурност пък е наша работа, а те не ни помагат в тази насока — Това означаваше да се намекне на КНР, че изглежда се готви за война… Но срещу кого и дали това ще е добре за света? Рътлидж щеше да зададе въпроса със заучена невъзмутимост. Той се изправи.
— Добре, ще им изложа нашите виждания. Няма да ми е лесно, но мисля, че това си е моя грижа. Така ли е?
— Отново си прав.
Всъщност Адлер не харесваше много Рътлидж. Той идваше от политическите среди и дължеше издигането си повече на тях, отколкото на личните си заслуги. Например беше много близък с бившия вицепрезидент Килти, но след като нещата с онзи инцидент се поуспокоиха, Клиф заличи следите от своето участие със завидна бързина. Вероятно нямаше да получи ново повишение. Беше стигнал достатъчно далеч за човек без наистина сериозни политически връзки. Беше се добрал до този пост от преподавател в колежа „Кенеди“ при Харвардския университет, след което беше станал главен четец на вечерните новини за телевизия Пи Би Ес, очаквайки да бъде забелязан от някой издигащ се политик. Това си беше чист късмет. Рътлидж отиде по-далеч, отколкото го заслужаваше, но това му донесе добра заплата и престиж като неизменна фигура в партита на висшите политически кръгове във Вашингтон (винаги беше на едно от челните места в списъка на поканените). Оттук следваше, че като напусне правителствения пост, ще увеличи доходите си като консултант на някоя голяма фирма. Адлер знаеше, че и той би могъл да постъпи така, но нямаше да го направи. Вероятно щеше да се върне като преподавател в колежа „Флечър“ при университета „Тафтс“ и ще се опита да предаде това, което беше научил, на ново поколение бъдещи дипломати. Беше твърде млад за пенсиониране, въпреки че за човек, който е бил държавен секретар, в по- нататъшния му живот тук нямаше да има много нещо за правене, така че преподавателската работа не беше съвсем лош вариант. Освен това можеше да бъде използван за консултант по някои въпроси и да пише във вестниците, където щеше да влезе в ролята на политически мъдрец.
— Добре, да се залавям за работа. — Рътлидж излезе и сви вляво по коридора към кабинета си на
