— Е, как сме с боеготовността? — попита генерал Дигс събралите се офицери.

— Може и по-добре — призна полковникът, командващ 1-ва бригада. — Напоследък не ни достигат средства за обучение. Техниката и войниците са налице и прекарваме много време на полигона, обаче не е като да нагазиш в калта с танковете и бронетранспортьорите.

Генералът кимна в знак на съгласие.

— За мен това също е проблем — обади се подполковник Анжело Гуисти, командващ 1-ви ескадрон на 4-ти бронетанков кавалерийски полк. В сухопътните войски той беше известен като Еднокракият кон заради знака 1-ви/4-ти, който носеха на пагоните си войниците и офицерите от тази част. Това беше разузнаването на дивизията и неговият командир докладваше директно на командващия генерал на 1-ва танкова дивизия вместо на командващия бригадата. — Не мога да изведа хората си на учение навън, а обучението в района на казармата не си е работа. Местните фермери недоволстват, когато минаваме през нивите им и сме принудени да правим разузнаване по пътища с твърдо покритие. Обаче, сър, тези неща не стават така и това ме тревожи.

Не можеше да се отрече фактът, че по-големият потърпевш от пресичането на една нива с бронирана техника беше житото. Въпреки че след всяко тактическо формирование на американската армия вървеше джип, чиито пътници веднага вадеха голямата чекова книжка, за да заплащат нанесените щети, германците бяха грижливи стопани и за тях доларите на янките не винаги бяха адекватна компенсация за разровените ниви. Когато Червената армия беше от другата страна на оградата и заплашваше със смърт и унищожение Западна Германия, беше по-лесно, но сега Германия беше суверенна държава, а руснаците вече бяха далеч, от другата страна на Полша, и не представляваха такава голяма заплаха както преди. Все още имаше няколко места, където можеха да се извършват учения на големи формации, но за тях имаше толкова много предварителни заявки, като за танц с най-красивата дама на бала. Така че Еднокракият кон трябваше да прекарва повечето време на полигона в казармата.

— Добре — каза Дигс. — Добрата новина е, че за нас са предвидени допълнителни средства в новия федерален бюджет. Ще имаме много повече средства за боева подготовка и до дванадесет дни ще можем вече да ги използваме. Имате ли някакви планове как бихме могли да ги похарчим, полковник Мастърман?

— Мисля, че ще мога да ви предложа нещо, генерале. Можем ли да имаме същите изисквания към бойната подготовка, както през 1983 година?

В разгара на студената война Седма армия беше най-добре подготвената армия в света и това беше доказано не в Германия, а в Ирак по най-красноречив начин. През 1983 година отпускането на повече средства даде първите реални резултати и това беше признато както от агентите на КГБ, така и от тези на руското военно разузнаване, ГРУ, които до този момент си мислеха, че Червената армия има шансове да победи НАТО. През 1984 година дори най-големите оптимисти сред руските офицери вече не разчитаха на това. Събралите се офицери знаеха, че ако успеят да възстановят някогашния режим на подготовка, техните войници ще бъдат доволни, защото въпреки че маневрите са тежка работа, те бяха постъпили в армията за това. Войникът се чувства добре най-вече на учение.

— Полковник Мастърман, отговорът на вашия въпрос е да. А сега да се върнем на първия ми въпрос. Как сме с боеготовността?

— Около осемдесет и пет процента — каза командващият 2-ра бригада. — За артилерията може би около 90 процента…

— Благодаря ви, полковник, съгласен съм с вас — обади се командващият артилерията на дивизията.

— Но всички знаем как си живеят топчиите — подкачи го командващият 2-ра бригада.

— А авиацията? — попита Дигс.

— Сър, на моите хора им трябват три седмици, за да бъдат стопроцентово готови. За щастие ние не тъпчем житото на никого, когато тренираме горе в небето. Моето единствено оплакване е, че за хората ми е твърде лесно да следят танкове, които се движат по пътища, и едни по-реалистични условия не биха им навредили. Обаче, сър, моите летци ще се справят с всеки, който се изправи срещу тях, особено тези на хеликоптерите „Апачи“.

Екипажите на тези хеликоптери се ползваха с репутацията на твърде кръвожадни бойци. Това им създаде проблеми в Югославия преди няколко години и разтревожи много хора, което принуди командването на военновъздушните сили да вземе бързи мерки.

— Добре, разбирам, че сте в сравнително добра форма, но нямате нищо против да понаточим още малко острието на сабята, нали? — попита Дигс и офицерите закимаха с глави в отговор.

По време на пътуването през океана беше изчел досиетата на всичките си старши офицери. Сред тях нямаше лентяи. Сухопътните имаха по-малко проблеми от другите родове войски в задържането на способни хора на служба. Авиокомпаниите не се опитваха да отнемат командири на танкове от 1-ва бронетанкова дивизия, въпреки че никога не се отказваха да откраднат от военновъздушните сили някой летец- изтребител. Вярно е, че в полицията търсеха много опитни пехотинци, а в неговата дивизия те бяха само около хиляда и петстотин. Това беше единствената структурна слабост на бронетанковата дивизия — твърде малко хора с пушки и щикове. В американския й вариант имаше отлична организация, когато ставаше дума за завземане на чужди територии, т.е. за привличането на някой, от когото наистина имаше нужда. Тя обаче не беше достатъчно екипирана за отстояване на вече заети позиции. В армията на Съединените щати никога не бе имало завоевателен дух. В нея от край време се държеше много на свободата, така че тези, които я напущаха, запазваха благодарността си към нея и не си отиваха с враждебни чувства. По традиция старшите офицери в сухопътните войски рядко ги напущаха и не мислеха за други възможности. Сега Виетнам беше останал твърде далеч в миналото. Дори Дигс беше твърде млад, за да помни този конфликт, и макар да му бяха казвали колко голям късметлия е, че не е участвал в него, това беше нещо, за което той почти никога не мислеше. Виетнам не беше неговата война и той не искаше да знае как действа леката пехота в джунглата. Той беше кавалерист и неговата представа за битка бяха танковете и пехотните машини „Брадли“ на открит фронт.

— Добре, господа. През следващите дни ще искам да разговарям поотделно с всеки от вас. След това ще трябва да се запозная с частите, които командвате. Ще видите, че с мен се работи сравнително лесно. — С това имаше предвид, че не е като някои други генерали, които крещят. И той като останалите изискваше добра работа, но според него да откъснеш на някого главата пред другите не беше най-добрият начин да го постигнеш. — Освен това ми е известно, че сте опитни бойци. В срок от шест месеца, а може би и за по-малко, искам тази дивизия да бъде в състояние да се справи с всичко, което срещне по пътя си. Абсолютно с всичко.

„Че какво ли ще е то“, помисли си полковник Мастърман, „германците ли?“ При тоталната липса на