хора, които искаха чрез политиката да заемат важни държавни служби, докато Адлер беше дипломат от кариерата още от завършването на Факултета по международно право и дипломация при университета „Тофс Флечър“ преди двадесет и шест години. Хората, които бяха работили с него, го считаха за много способен дипломат, а за тези, с които беше играл карти (преди важни срещи и преговори Адлер обичаше да играе покер), той беше кучи син с голям късмет.

Кабинетът му на седмия етаж в Държавния департамент беше просторен и удобен. Зад бюрото му имаше масичка с обичайните фотографии в рамки на съпругата, децата и родителите. Когато седеше зад бюрото, не обичаше да носи сако, защото не се чувстваше удобно в него. С този си навик вбесяваше някои висши бюрократи в Държавния департамент, които гледаха на този факт като на неподобаваща безцеремонност. Разбира се, когато имаше важни срещи с чуждестранни знаменитости, слагаше сакото, но не смяташе, че се налага да търпи това неудобство по време на вътрешни съвещания.

Това напълно устрои Джордж Уинстън, който веднага след като влезе, метна сакото си на облегалката на стола. Като него Скот Адлер беше работяга и с такива хора Уинстън се чувстваше най-добре. Може и да е скапан дипломат от кариерата, но кучият му син се отнасяше сериозно към работата си, а това беше нещо, което не би могъл да каже за много хора в собственото си министерство. Правеше всичко, което бе по силите му, за да изгони търтеите, но не беше лесно, защото законите в защита на държавния служител превръщаха уволнението на мързеливците в доста непосилна задача.

— Чете ли китайските материали? — попита Адлер, веднага след като оставиха подноса с обяда на масата.

— Да, Скот. Страхотно нещо, приятел — каза Търговецът на Орела.

— Тогава добре дошъл в клуба. Информацията, която получаваме от разузнаването, може да се окаже доста интересна. — Министерството на външните работи имаше своя шпионска служба, която се наричаше „Разузнаване и изследвания“. Макар и да не конкурираше ЦРУ и другите тайни служби, тя успяваше да измъкне по някой и друг нешлифован диамант от гъстата дипломатическа кал. — И какво мислиш за нашите малки жълти приятели?

Уинстън се сдържа да не изръмжи.

— Братче, мисля дори да се откажа от проклетата им кухня.

— Сравнени с тях, най-големите ни крадци приличат на майка Тереза. Те са едни безсъвестни копелдаци, Джордж, това е безспорно. — С тези думи Адлер веднага се хареса още повече на Уинстън. Човек, който можеше да говори така, явно имаше истински заложби. Сега беше негов ред да демонстрира професионално хладнокръвие, за да контрира работническата невъздържаност на Адлер.

— Мислиш ли, че го правят от идеологически съображения?

— Напълно, е, може би примесено с малко корупция, но помни, че за тях политическата вярност им дава право да живеят по-комфортно и изобщо не считат това за корупция. Просто вземат дължимото от селяните, а и думата „селянин“ там още не е излязла от употреба.

— С други думи, имаме работа с херцози и графове, така ли?

Държавният секретар кимна.

— В повечето случаи, да. Те имат неимоверно развито чувство за собствената си значимост. Не са свикнали под никаква форма да чуват думата „не“ и като последица от това не винаги знаят как да постъпят, когато я чуят от хора като мен. Затова на преговори често изпадат в неизгодна позиция, особено в случаите, когато ги попритиснем. Не го правим често, но миналата година, след като беше свален онзи самолет „Еърбъс“, аз малко се поизсилих, а после дойде и дипломатическото признаване на Китайската република Тайван. Това наистина накара онези в Пекин да провесят носове, въпреки че тайванското правителство не е обявявало официално независимостта на острова от Китай.

— Какво? — този факт беше убягнал от вниманието на министъра на финансите.

— Да, тайванците играят играта разумно, без да се изсипват. Всъщност те никога не са си позволявали да обидят с нещо континентален Китай. Въпреки че имат посолства из целия свят, на практика никога не са се обявявали официално за независима държава. Подобно нещо би вбесило Пекин. Може би за Тайпе това би било проява на некоректно поведение. Същевременно с тях имаме уговорка Пекин да е наясно с положението. Ако някой започне да тормози Тайван, Седми американски флот ще пристигне в района, за да следи отблизо обстановката, и ние няма да позволим пряка военна заплаха срещу правителството на Република Китай. КНР няма силен военноморски флот, който да застрашава нашите момчета, така че всичките декларации са празни приказки. — Адлер вдигна очи от сандвича си. — Само разлайват кучетата.

— Добре. Тази сутрин закусвах с Джак и говорихме за търговските преговори.

— И Джак иска да ги попритиснем малко, нали? — попита държавният секретар. Не беше много изненадан. Райън винаги беше предпочитал откритата игра, а това не беше често срещана практика в междудържавните отношения.

— Отгатна — каза Уинстън и отхапа от сандвича.

Хората от работнически произход имат едно хубаво качество, знаят какво е свестен обяд, каза си министърът на финансите. Беше му втръснало да му поднасят префърцунена френска кухня. На обяд човек трябва да хапне парче месо между две филии хляб. Френската кухня не е лоша, но става повече за вечеря.

— Колко силно?

— Трябва да получим това, което искаме. Трябва да ги накараме да разберат, че те имат далеч по- голяма нужда от нас, отколкото ние от тях.

— Това е рисковано, Джордж. Ами ако не пожелаят да се вслушат в предупреждението ни?

— Тогава ще почукаме по-силно на вратата, а може и направо върху главите им. Скот, тази сутрин и ти си чел онзи документ.

— Да — потвърди държавният секретар.

— Хората, които те се опитват да измамят и да оставят без работа, са американски граждани.

— Знам. Обаче помни, че не можем да диктуваме условия на една суверенна държава. В този свят не се постъпва така.

— Е добре, но можем да им кажем, че и те не могат да ни налагат своите виждания за търговията между нас.

— Джордж, по тези въпроси Америка от дълго време проявява голяма снизходителност.

— Може би, но проектът за реформа на търговските ни отношения е вече закон…

— Да, знам. Но знам също, че това ни вкара и в една истинска война — припомни на госта си държавният секретар.

— Ние я спечелихме. Аз пък помня и това. Може би и други си го спомнят. Скот, имаме огромен дефицит в търговията с китайците. Президентът каза, че на това нещо трябва да се сложи край. Аз, представи си, съм съгласен с него. Щом като ние купуваме от тях, и те трябва да купуват от нас, в противен случай ще внасяме пръчици за хранене и плюшени мечета от другаде.

— Това може да ни коства загуба на работни места — предупреди Адлер. — Те знаят как да изиграят тази карта. Ще анулират някои договори с нас и ще престанат да купуват нашата вече готова продукция, а тогава някои хора ще изгубят работата си.

— Обаче ако успеем, ще започнат да купуват от нас повече готова продукция и нашите фабрики ще могат да приемат на работа повече работници. Играй, за да спечелиш, Джордж — посъветва го Уинстън.

— Непрекъснато го правя, но това не ти е бейзбол, в който има правила и огради. Прилича по-скоро на ветроходно състезание в мъгла. Не винаги можеш да видиш противника си и дори къде е финишът.

— Тогава ще ти купя радар. Какво ще кажеш да ти дам един от моите хора, за да ти помага?

— Кой?

— Марк Грант. Той е моят компютърен магьосник. На него техническите, т.е. финансовите въпроси са му много ясни.

Адлер се замисли. Държавният департамент винаги е бил слаб в тази област. Не бяха много бизнесмените, които правеха кариера в дипломацията, а да се учиш на бизнес от книги не беше същото, като да имаш практика в тази област. Този факт се подценяваше от много „професионалисти“ в Държавния департамент.