седмия етаж.
„От това може да се извлекат дивиденти“, помисли си Рътлидж, въпреки че поводът не беше от най- добрите. За него Райън не се покриваше напълно с представата за президент. Той си мисли, че в международните отношения може да насочва пистолет към главите на хората и да поставя условия, вместо да търси диалог с тях. Предпочитаният от Рътлидж път беше по-дълъг, но по-сигурен. Трябва да дадеш нещо, за да получиш. Е, наистина от КНР не беше останало много нещо за вземане след дипломатическото признаване на Тайван от Америка. Не беше трудно да се разбере причината, поради която го бяха направили, но въпреки това си беше грешка. Това ядоса КНР, а не можеш да поставяш един глупав „принцип“ пред международните политически реалности. В дипломацията, както и в политиката — друга област, в която Райън беше много бос, човек трябва да бъде практичен. В КНР живеят един милиард души и ти трябва да се съобразяваш с това. Тайван имаше демократично избрано правителство и т.н., но въпреки това си оставаше една откъснала се от Китай провинция, а това го превръщаше във вътрешен въпрос. Онази гражданска война се беше водила преди петдесет и една години, но в Азия не забравяха лесно подобни неща.
„Хм“, помисли си той, когато сядаше зад бюрото, „искаме да получим това, което ни е нужно, и ще го получим…“ Рътлидж извади един бележник и се облегна назад, за да нахвърли някои бележки. Тази политика може и да е погрешна, може и да е тъпа и той да не е съгласен с нея, но това беше политика, и ако искаше да се издигне още нагоре, т.е. до някой друг кабинет на същия етаж — на заместник-държавния секретар, трябваше да представи тази политика по най-добрия начин. Прилича много на адвокатската работа, помисли си Рътлидж. Непрекъснато пледират за някакви глупости. Но това не ги прави наемници, а професионалисти. Той също беше професионалист.
Освен това никога не бяха успели да го хванат. Можеше да признае едно нещо на Ед Килти. Не беше казал на никого как Рътлидж се беше опитал да му помогне да стане президент. Може и да беше проявил двуличие към своя президент, но беше останал лоялен към хората си, нещо, което би трябвало да се очаква от един политик. И Райън колкото и да е хитър, не беше успял да го хване в нищо. „И така, господин президент“, каза си Рътлидж, „може и да се мислите за много умен, но съм ви нужен, за да формулирам политиката ви вместо вас. Ха!“
— Това е една приятна новост, другарю министър — отбеляза при влизането си Бондаренко. Головко го покани да седне и му наля малка чаша водка — горивото за руските делови срещи. Генерал-лейтенантът отпи задължителната малка глътка и изрази благодарността си за гостоприемството. Той идваше тук най- често след края на работното време, но този път беше повикан официално веднага след обяд. Ако не бяха сърдечните му отношения с главния шпионин на Русия, в предишните времена подобна покана в главната квартира на КГБ би го притеснила и би го накарала бързо да посети тоалетната.
— И така, Генадий Йосифович, разговарях за теб и за идеите ти с президента Грушевой. Ти доста дълго остана с три генералски звезди. Президентът и аз сме на мнение, че е време да получиш още една, както и ново назначение.
— Така ли? — Бондаренко не се изненада много, но веднага застана нащрек. Не винаги беше приятно други да решават каква ще бъде кариерата ти, дори и когато те харесват.
— Да. От следващия понеделник ставаш генерал-полковник Бондаренко и скоро след това ще заминеш, за да оглавиш командването на Далекоизточния военен окръг.
Това накара генерала да повдигне вежди. Тази беше наградата, за която беше мечтал от известно време.
— Мога ли да попитам защо ме изпращате там?
— Споделям опасенията ти от нашите жълти съседи. Запознах се с някои доклади на военното разузнаване за продължаващите маневри на китайската армия, въпреки че ако трябва да бъда откровен, сведенията, които получаваме от нашето разузнаване в Пекин, не са на нивото, което бихме искали. Затова Едуард Петрович и аз сме на мнение, че източната ни отбрана може би се нуждае от известно укрепване. Това се превръща в твоя задача, Генадий. Свърши си работата добре и могат да ти се случат някои други хубави неща.
Това може да означава само едно нещо, помисли си Бондаренко, въпреки че лицето му остана безизразно като на покерджия. След четирите генералски звезди следваше само една голяма звезда — маршалската, и това беше най-високият чин, до който един военен в Русия можеше да стигне. Получи ли я, можеше да стане командващ на цялата армия или министър на отбраната, или пък да се пенсионира и да пише мемоарите си.
— Има някои хора, които бих искал да взема със себе си в Хабаровск, някои полковници от моя оперативен щаб — каза генералът, след като помисли малко.
— Разбира се, това е твое право. Кажи ми какво би искал да направиш там?
— Наистина ли искате да знаете? — попита новият генерал с четири звезди.
При тези думи Головко широко се усмихна.
— Разбирам, че искаш да възстановиш руската армия според твоите представи, Генадий.
— Не според моите, другарю министър. Искам тя да стане отново такава боеспособна армия, каквато имахме през 1945 година. Има представи и представи — за някои изобщо не си струва да се мисли, а за други не бих и мечтал. Според вас ние към кои представи трябва да се стремим?
— Какво ще ни струва това?
— Сергей Николаич, аз не съм икономист, нито счетоводител, но мога да ви кажа, че ще ни струва по- малко, ако го направим, отколкото ако не го направим. — Бондаренко си каза, че сега ще има по-голям достъп до сведенията на разузнаването. Сигурно щеше да е по-добре, ако Русия изразходваше същите средства, каквито харчеха американците за така наречените Национални технически средства — стратегическите шпионски спътници, каквито Съветският съюз имаше някога. Той обаче щеше да получи само това, което имаше в наличност, и може би щеше да убеди военновъздушните сили да извършат няколко специални разузнавателни полета…
— Ще уведомя за това президента Грушевой. — Въпреки че нещата едва ли щяха да се променят много. Хазната все още беше празна, макар до няколко години това може би щеше да се промени.
— Дали откриването на новите находища в Сибир ще направи възможно отпускането на малко повече средства за нас?
Головко кимна.
— Да, но ще трябва да минат няколко години. Търпение, Генадий.
Генералът допи водката си.
— Аз мога да бъда търпелив, но за китайците не знам.
Головко трябваше да се съгласи с опасенията на госта си.
— Да, сега те правят повече военни маневри, отколкото преди. — Това, което някога беше един от редките поводи за безпокойство, беше станало редовна практика и Головко, като много други, беше започнал да свиква, погълнат от проблемите на ежедневието. — Но от дипломатическа гледна точка няма причини за безпокойство. Отношенията между нашите две страни са сърдечни.
— Другарю министър, аз не съм дипломат, нито разузнавач, но съм изучавал историята. Спомням си, че отношенията ни с Хитлер бяха сърдечни до 23 юни 1941 година. Съветските влакове пътуваха на Запад, за да доставят петрол и пшеница за фашистите. Това ме кара да мисля, че дипломатическите отношения не винаги са показателни за намеренията на дадена страна.
— Това е вярно, поради тази причина имаме и разузнаване.
— Вероятно вие също си спомняте, че в миналото Китайската народна република гледаше със завист на минералните богатства в Сибир. Тази завист сигурно се е засилила след съобщенията за откриването на нови залежи. Вярно е, че ние не сме оповестявали това официално, но предполагам, че китайците имат своите разузнавачи в самата Москва.
— Не е изключено — призна Головко. Той не добави, че тези източници вероятно са ревностни комунисти от някогашна Русия, хора, които съжаляваха за падането на предишната политическа система и може би виждаха в Китай средството, чрез което да върнат страната към истинската вярност на марксизма- ленинизма, разнообразена тук-там с идеите на Мао. Навремето и двамата членуваха в комунистическата партия — Бондаренко, защото издигането в съветската армия правеше това абсолютно задължително, а
