предимно от Западна Европа и понякога от Израел. Америка продаваше в тази част на света оръжия само на ренегатите от Тайван, които, разбира се, плащаха за тях в брой. Те бяха за китайския комунистически режим като ужилване от комар. Покупките не бяха големи и не представляваха сериозна заплаха, но бяха досадни и го караха непрекъснато да се чеше, а от това с течение на времето сърбежът се засилваше. В континентален Китай живееха над един милиард души — хиляда милиона, а на острова оттатък пролива по- малко от 30 милиона. Така наречената Република Китай използваше добре хората си и произвеждаше повече от една четвърт от стоките и услугите, които Китайската народна република успяваше да произведе за година с четиридесет пъти повече работници и селяни. Но въпреки че континентален Китай се стремеше към също толкова стоки и услуги, както и към парите, които се печелеха от тях, той не приемаше политическата и икономическата система, която правеше това възможно. Разбира се, неговата политическа система беше по-съвършена, защото идеологията му беше по-добра. Самият Мао го беше казал.

Нито тези двама членове на китайското Политбюро, нито останалите се замисляха върху съществуващите обективни реалности. Те бяха толкова сигурни във вярванията си, колкото някой западен свещеник във вярата си. Дори не отчитаха очевидния факт, че частичните успехи на Китайската народна република се дължаха на капиталистическите прийоми, възприети от предишни ръководители, и то въпреки протестите на някои министри и политици. Сегашното ръководство продължаваше да отказва каквото и да било политическо влияние на хората, които обогатяваха страната, уверено, че това положение ще се запази завинаги и че на тези бизнесмени и индустриалци ще им е достатъчно само да могат да печелят пари и да живеят сравнително добре, докато те, политиците, ще продължат да решават проблемите на страната. В края на краищата, оръжията и войниците им принадлежаха, а властта продължаваше да зависи точно от тях.

— Сигурен ли си в това? — попита Фан Ган.

— Да, другарю. Съвсем сигурен. Държим се добре с янките, нали? Напоследък не сме размахвали саби срещу тайванските бандити.

— А какво ще стане с американските оплаквания по повод търговските ни отношения?

— Нали знаят как е в бизнеса? — каза самодоволно Цзян. — Ние успяваме да им продаваме стоки заради тяхното качество и цени. Купуваме от тях по същите съображения. Е, да, признавам, че американската компания „Боинг“ произвежда добри самолети, но същото прави и европейската „Еърбъс“, а европейците са по-толерантни към нас в политическо отношение. Америка разчита да отворим пазарите си за нейните стоки и ние го правим, бавно, разбира се. Имаме нужда да запазим положителното си салдо в търговията, което те така любезно ни предоставят, и да изразходваме тези пари за важни за нас неща. Следващата ни стъпка ще бъде да разширим производството на автомобили и да навлезем в техния автомобилен пазар, както някога го направиха японците. В срок от пет години, Фан, ще можем да измъкваме от Америка по още десет милиарда долара годишно, а това, приятелю, са доста занижени оценки.

— Така ли мислиш?

Последва енергично кимане с глава.

— Да! Ние няма да допуснем грешката, която направиха японците, като им продаваха грозни малки коли. Вече търсим американски инженери, които да ни помогнат да създадем такива модели, които да задоволяват естетическите претенции на белите дяволи.

— Щом така смяташ.

— Когато успеем да намерим парите, необходими за превъоръжаването на нашата армия, ще станем водеща световна сила във всяко отношение. Ще станем първа индустриална и военна сила в света.

— Страхувам се, че тези планове са прекалено амбициозни — каза предпазливо Фан. — При всички случаи за тяхното осъществяване ще са необходими повече години, отколкото ни остават. Но какво наследство ще оставим на нашата страна, ако я насочим по погрешен път?

— Че какво погрешно има в това, Фан? — попита Цзян. — Съмняваш ли се в идеите ни?

„Винаги този въпрос“, рече си Фан и мислено въздъхна.

— Помня, когато Дън Сяопин казваше: „Не е важно дали котката е черна или бяла, а да лови мишки. На което Мао ядосано го запита: Кой император е казал това?“

— Обаче това е важно, стари ми приятелю, и ти добре го знаеш.

— Така е — съгласи се Фан и смирено наведе глава, защото искаше да избегне споровете в този късен час на деня, особено след като имаше главоболие. С възрастта Цзян бе станал още по-надъхан идеологически, отколкото на младини, а имперските му амбиции не бяха намалели. Фан въздъхна още веднъж. Беше решил да не спори повече. Не си струваше усилието. Обаче си позволи да каже само още едно нещо, просто за да се застрахова.

— Ами ако те не се съгласят? — попита накрая той.

— Какво?

— Какво ще стане, ако те не се съгласят с нас? Какво ще последва, ако имаме неприятности с американците по търговския въпрос?

— Няма да постъпят така — увери Цзян приятеля си.

— И все пак, ако се възпротивят, какво ще правим тогава, другарю? Какви други възможности имаме?

— Предполагам, че в такъв случай ще действаме на принципа на тоягата и моркова. Ще откажем на Америка някои поръчки, а след това ще проявим интерес към други. Номерът е минавал много пъти — увери Цзян госта си. — Президентът Райън е предвидим. Трябва само да не издаваме намеренията си. Не трябва да му даваме повод за нищо, което би могъл да използва против нас.

Двамата продължиха да разговарят по други въпроси, след което Фан се върна в кабинета си и отново продиктува на Мин съдържанието на разговора си с Цзян, а тя го записа на компютъра. Министърът се поколеба дали да не я покани в апартамента си, но се отказа. Въпреки че през последните седмици му изглеждаше по-привлекателна и любезно му се усмихваше, когато минеше през приемната, за него денят се беше оказал твърде дълъг, макар че с Мин прекарването беше приятно. Министър Фан нямаше представа, че след по-малко от три часа диктовката му ще се окаже във Вашингтон, окръг Колумбия.