условия. По тях щяха да пристигнат тежката миньорска техника и строителните материали за работниците, които скоро щяха да започнат да градят жилищата си сред онова, което беше „неговата“ гора. Казаха му, че мината ще бъде кръстена в негова чест, но това изобщо не го впечатли. Бяха му взели повечето позлатени вълчи кожи, след като му ги бяха платили, според него щедро. Но единственото нещо, дадено от тях, което му хареса, беше новата пушка — австрийски „Щаер“ с оптически мерник „Цайс“ и калибър 338, като на американския „Уинчестър магнум“, предостатъчен за местния дивеч. Пушката беше съвсем нова. Беше изстрелял само петнадесет патрона, за да провери дали мерникът й е точно фиксиран. Синкавата стомана беше безупречна, а гладкият приклад от орехово дърво направо го възбуждаше с цвета си на чист мед. „Колко германци бих могъл да избия с това нещо!“, помисли си Гогол. А колко вълци и мечки щеше да ликвидира отсега нататък. Караха го да напусне гората си и реката, която течеше през нея. Обещаваха му седмици почивка по плажовете на Сочи и удобни апартаменти там, където пожелае. Гогол презрително изсумтя. Да не би да е някой градски педераст? Не, той беше горски човек и планинар, от който се страхуваха вълците и мечките, а дори и тигрите на юг сигурно бяха чували за него. Това беше неговата земя. Истината беше, че не познаваше друг живот и беше прекалено стар, за да се научи да живее по друг начин. Това, което за другите означаваше удобство, за него беше досадно, а когато настъпеше последният му час, щеше да е доволен трупът му да бъде изяден от вълк или мечка. Така би било справедливо. Беше убил и одрал кожите на много от тях, но беше истински спортсмен.

Храната, която донесоха (казаха му, че е докарана по въздуха) беше наистина добра, особено говеждото. То беше по-богато и по-крехко от еленовото месо, с което обикновено се хранеше. Дадоха му и пресен тютюн за лулата. Телевизионните репортери много я харесваха и го караха да разказва за живота си в сибирските гори, както и за най-сполучливия си лов на вълци и мечки. Обаче той не можа да види телевизионния филм, който правеха за него. Беше твърде далеч от това, на което често викаха „цивилизацията“, за да има телевизор. Въпреки това разказваше много старателно и ясно своите истории, за да могат децата и внуците, които никога нямаше да има, да разберат какъв герой е бил. Като всички хора, и Гогол имаше чувство за собствено достойнство. От него би излязъл добър разказвач за всяка детска градина, но това изобщо не дойде наум на разните бюрократи и функционери, дошли да нарушат спокойствието му. Те го виждаха по-скоро като телевизионен герой, типичен пример за руски индивидуалист, какъвто руснаците боготворяха и едновременно потискаха.

Но истинската тема на четиридесетминутния филм, който успя да направи Руската национална телевизия, не беше тук. Тя беше на седемнадесет километра по-далеч, където един геолог подхвърляше като бейзболна топка къс самородно злато колкото юмрук. То тежеше повече от желязо със същата големина. Беше най-голямото парче самородно злато, което бяха намерили. Пред телевизионните камери екипът геолози твърдеше, че това находище е като разказ от митологията, нещо като градините на цар Мидас. Можеха да решат какви са точните му запаси, само след като прокопаеха тунел в земята, но шефът на екипа заложи професионалната си репутация, че то ще е несравнимо по-богато от това в Южна Африка, която до този момент беше най-богатата страна със златни залежи на планетата. Ежедневните телевизионни записи бяха изпращани до руския комуникационен спътник, който през повечето време висеше над Северния полюс. По-голямата част от страната се намираше твърде на север, за да може да се възползва от геосинхронните спътници, които ползваше останалият свят.

Но това не беше проблем за Агенцията за национална сигурност. Тя имаше станции навсякъде по света и тази в Чиксенд, Англия, прехвана предаденото до руския спътник и веднага го препрати на един американски военнокомуникационен сателит, който изпрати сигнала във Форт Мийд, щата Мериленд. Сигналът не беше закодиран и веднага бе даден на преводачите от руски, след което беше изпратен на ЦРУ и други национални институти за анализ. Стана така, че президентът на Съединените щати се запозна с него седмица преди средния руски гражданин.

— По дяволите, кой е този Джим Бриджър? — попита Джак.

— Името му е Павел Петрович Гогол. Той е открил златното находище — отвърна Бен Гудли. — Камерата показа редицата позлатени вълчи кожи.

— Тези неща могат да бъдат окачени в Смитсоновия институт във Вашингтон… Сякаш са извадени направо от филм на Джордж Лукас… — отбеляза Фехтовачът.

— Можете да купите една кожа на жена си — предложи Гудли.

Президентът на Съединените щати поклати глава.

— Не-е… обаче… може би едно позлатено палто от самур… Мислиш ли, че избирателите ще могат да го преглътнат?

— По-добре да попитате за това господин Ван Дам — отвърна след известно колебание съветникът по въпросите на националната сигурност.

— Да, сигурно ще е забавно да му изкарам ума точно тук, в Овалния кабинет. Този материал не е секретен, нали?

— Не, води се само като „поверителен“.

— Добре, искам да го покажа на Кети тази вечер. Подобно ниво на секретност не би могло да спре никого, дори някой голям градски вестник.

— Как го искате — с озвучен превод или с надписи?

— И двамата мразим надписите — каза Джак на своя помощник.

— Тогава ще кажа на хората от Ленгли да ви приготвят едно копие — обеща Гудли.

— Тя направо ще се побърка, като види кожата. — С парите, които имаше вложени в акции, Райън беше станал познавач на фини бижута и кожи. За бижутата имаше уговорка с магазина на „Блексмън“ — много специална фирма в „Рокфелер център“ в Ню Йорк. Две седмици преди миналата Коледа един техен търговски пътник пристигна с влак във Вашингтон, придружен от двама въоръжени охранители, които не бяха допуснати в сградата на Белия дом. Външната охрана направо щеше да откачи, когато разбра, че в района има въоръжени мъже, но Андреа О’Дей оправи работата. На президента бяха показани бижута за пет милиона долара, някои от които току-що изработени, и той купи няколко. Неговата награда беше да види как очите на Кети щяха да изскочат от орбитите под коледната елха и как тя се ядосва, че му беше купила само един хубав комплект стикове за голф. Но това беше напълно достатъчно за Фехтовача. Да види жена си усмихната в коледното утро беше за него най-голямата награда в живота. Освен това беше й доказал, че разбира от бижута, качество, което жените много ценят. Да, ама ако можех да й взема едно палто от тези вълчи кожи… Дали не би могъл да се спазари със Сергей Головко? Джак помисли малко. Къде, по дяволите, може да се носи такова нещо? Трябваше да бъде практичен.

— Ще изглежда добре в дрешника — съгласи се Гудли, виждайки замечтания поглед на шефа си.

„Цветът така добре ще подхожда на златисторусата й коса.“ Райън помечта още няколко секунди, след което тръсна глава, за да отпъди тези мисли.

— Какво друго има за днес?

— Зорге изпрати нова информация. Ще пристигне по куриер още докато говорим.

— Нещо важно ли е?

— Госпожа Фоли не каза, но нали я знаете.

— О, да. И малките неща вършат работа, когато имаш цялата картина. — Големият куп страници още беше в личния му сейф. Тъжната истина беше, че за да успее да ги прочете, трябваше да отдели от времето за семейството си, а за да стори такова нещо, информацията наистина би трябвало да е много важна.