работи в завод за телевизори. Приятелството, чистата радост от войниклъка са неща, за които се нужни особен вид хора. Американците имаха в армията си такива мъже, а също и британците, и германците. Обаче тези безценни професионалисти още от времето на Ленин бяха отказани на руската армия. Първите от многото съветски вождове принесоха в жертва ефикасността на армията заради политическата чистота в нея или заради нещо подобно, помисли си Бондаренко. Сега тези неща бяха толкова далечни дори и за такъв като него, който беше израснал в някогашната система.
— Генерале, не забравяй, че аз съм твоят приятел в правителството — припомни му Головко. Това беше самата истина. Министърът на отбраната беше… Е, говореше това, което трябва, но не беше способен да мисли правилно. Повтаряше онова, което му казват другите и толкова. В това отношение беше идеален политик.
— Благодаря ти, Сергей Николаич. — Генералът направи лек поклон, за да изрази уважението си. — Означава ли това, че ще мога да разчитам на някои от тези богатства, които съдбата е изпратила в скута ни?
— В подходящия момент ще направя необходимите препоръки на президента.
„Докато дойде това време, аз ще съм в пенсия, ще пиша мемоарите си или изобщо каквото прави руският генерал от запаса“, помисли си Бондаренко. „Но поне ще се опитам да начертая на тези, които ще дойдат след мен, необходимите планове, а може би и ще помогна да изберат подходящия човек за шеф на оперативното управление на армията.“ Той вече не очакваше да отиде по-далеч в кариерата от поста, който заемаше. Беше шеф на оперативното управление, което включваше и подготовката на армията, а като цел на една кариера това не беше никак лошо.
— Благодаря ти, другарю министър. Знам, че и твоята не е лесна. И така, има ли нещо, което би трябвало да знам за китайците?
Головко би искал да може да му каже, че СВР вече нямаше свестен източник на информация в КНР. Техният човек, втори заместник-министър, който бе вербуван отдавна от КГБ, беше излязъл в пенсия по здравословни причини.
Той обаче не можеше да признае, че последният руски източник в Забранения град вече не действа и заедно с това бяха прекъснати всички възможности за реална преценка на дългосрочните планове и намерения на КНР. Наистина все още можеха да разчитат на руския посланик в Пекин, който не беше глупав човек, но един дипломат можеше да види най-вече онова, което правителството домакин искаше да му покаже. Същото се отнасяше и за военното, военноморското и военновъздушното аташе. Всички бяха добре обучени разузнавачи, но и те можеха да видят само онова, което китайските военни пожелаеха да им покажат. Но дори и то трябваше да бъде последвано от съответни подобни стъпки от страна на Москва като при изпълнението на някакъв грациозен международен валс. Не, това не можеше да замени опитния разузнавач, който разполагаше с агентурна мрежа и който проникваше сред правителствата на другите държави, за да може той, Головко, да знае точно какво става в тях и да го съобщи на президента. Не се случваше често Головко да докладва, че не разполага с достатъчно информация, но този случай беше такъв и той нямаше намерение да признава своите неуспехи пред един войник, бил той и с по-висок чин.
— Не, Генадий Йосифович, не разполагам със сведения, от които да личи, че китайците ни заплашват.
— Другарю министър, откритията в Сибир са прекалено големи за тях, за да не си помислят каква би била ползата, ако ги заграбят. На тяхно място бих пристъпил към подготовката на съответните планове. Те внасят петрол, а онези нови петролни находища ще премахнат тази необходимост и ще им осигурят достатъчно твърдата валута, която им е нужна. А златото, другарю, то говори само за себе си, нали така?
— Може би — кимна Головко — Но изглежда, че сега състоянието на тяхната икономика е добро, а вече забогателите не започват войни.
— И Хитлер преуспяваше през 1941 година. Това не му попречи да докара войските си недалеч от тази сграда — отбеляза руският генерал — Ако съседът ти има ябълка, понякога искаш да си откъснеш една, без дори да си гладен, само за да я опиташ — добави Бондаренко.
Головко не можеше да отрече, че в това има логика.
— Генадий Йосифович, ние с теб си приличаме. И двамата се опитваме да открием опасностите дори и там, където те не се виждат. От теб щеше да излезе добър разузнавач.
— Благодаря, другарю министър. — Генералът с три звезди на пагоните вдигна почти празната си чаша с водка. — Преди да напусна поста, надявам се, че ще мога да оставя на моя приемник някакъв план за действие, чието изпълнение би направило страната ми неуязвима за всяко външно нападение. Знам, че самият аз няма да мога да завърша тази работа, но ще бъда благодарен, ако съм сигурен, че такъв план съществува и че правителството ще оцени това, което сме направили. — Това наистина беше проблем. Руската армия можеше и да се справи с външните врагове. Но вътрешните бяха по-опасни. Да знаеш как да се пазиш от приятелите си винаги е по-трудно, защото обикновено те стоят зад теб.
— Ще се постарая да изложиш доводите си пред кабинета. Обаче — Головко вдигна предупредително ръка — трябва да изчакаш подходящия момент.
— Разбирам, нека се надяваме, че китайците ще ни дадат достатъчно време, докато този момент настъпи. — Бондаренко гаврътна последната глътка водка и стана. — Благодаря ти, че ми позволи да излея душата си пред теб, другарю председател.
— И така, къде е той? — попита Провалов.
— Не знам — отговори уморено Абрамов. — Открихме един човек, който твърди, че го познава, но той няма представа къде живее.
— Много добре. Какво успяхте да научите? — попита Москва Санкт Петербург.
— Според нашия информатор Суворов е бивш служител на КГБ и е бил уволнен оттам през 1996 година. Живее вероятно в Санкт Петербург, но ако това е истина, сигурно е под чуждо име и с фалшиви документи, а може и името Суворов да не е истинско. Разполагам с описанието му. Мъж на около петдесет години, среден на ръст, набит. Започваща да оредява руса коса. Правилни черти. Сини очи. Здравеняк. Неженен. Говори се, че посещава проститутки. Пратих хора да поразпитат подобни жени за повече информация. Засега не сме научили нищо — докладва следователят от Санкт Петербург.
„Невероятно“, помисли си лейтенант Провалов. „При всичките възможности, с които разполагаме, не можем да се доберем до никаква информация.“ Призраци ли преследваше? Вече разполагаше с пет такива. Овсеенко, Мария Ивановна Саблина, шофьорът, чието име в момента не си спомняше, и двамата предполагаеми убийци от Спецназ — Пьотр Алексеевич Амалрик и Павел Борисович Зимянин. Трима бяха взривени пред очите на всички в най-оживеното сутрешно движение, а двама бяха убити в Санкт Петербург, след като бяха свършили работата. Но дали бяха ликвидирани, защото бяха успели или защото се бяха провалили?
— Добре, съобщете ми, когато откриете нещо.
— Непременно, Олег Григориевич — обеща Абрамов.
Лейтенантът от милицията остави слушалката, разчисти бюрото си, като сложи всички „горещи“ папки в чекмеджето и го заключи, а след това слезе при служебната кола и се отправи към любимия си бар. Рейли вече беше вътре и му махна с ръка, когато влезе. Провалов окачи палтото си на закачалката и отиде при него да си стиснат ръцете. Видя, че едно питие вече го очакваше.
— Ти си истински приятел, Мишка — каза руснакът на американеца, след като отпи първата глътка.
— Знам как се чувстваш, приятелю — отвърна съчувствено агентът от ФБР.
— И с теб ли е същото?
— Разбира се. Когато бях съвсем начинаещ агент, започнах да работя по случая Готи. Скъсахме си задниците да накиснем този престъпник. Нужни бяха три съдебни журита, за да го тикнем в „Марион“. Никога няма да излезе оттам. — „Марион“ е особено строг затвор. Въпреки че „строг“ за американските условия беше нещо съвсем различно от руските. Изобщо не можеше да става и сравнение с руските затвори, но Рейли не се притесняваше много от това. Хората, които нарушаваха законите в едно общество, знаеха какви могат да бъдат възможните последици и онова, което им се случваше, когато ги хванеха, си беше техен проблем, а не негов. — Е, разказвай?
— Този Суворов. Не можем да го открием, Мишка. Все едно, че не съществува.
