— Така ли? — Това беше и не беше изненада за Рейли. Изненадан беше заради това, че в Русия, както и в много други европейски страни, хората бяха следени по начин, който би предизвикал Втора американска революция. Тук ченгетата знаеха жилищните адреси на всички. Това беше остатък от старото лошо време, когато КГБ беше превърнало една трета от населението в информатори, които следяха другите две трети. Това, че местните ченгета не можеха да открият някого, беше твърде необичайно.

Обаче, от друга страна, не се изненадваше, защото ако онзи негодник Суворов беше бивш офицер от КГБ, той знаеше как да изчезне. Подобни противници не умираха просто така, без да успеят да гъкнат, както повечето американски и руски разбойници. Нямаше да загине и за това, че се беше разприказвал твърде много. Престъпниците от среден калибър действаха като… престъпници. Прекалено се хвалеха, и то пред неподходящи хора, повечето от които също бяха престъпници. А те бяха толкова лоялни, колкото и гърмящата змия, и бяха готови да продадат „приятеля си“ за едното нищо. Не, този Суворов, ако беше това, което информаторите твърдяха, че е, беше професионалист. Да преследваш такъв беше интересно и беше нужно време. Но накрая винаги ги залавяш, защото ченгетата никога не спират да ги търсят и рано или късно онзи щеше да направи грешка, може би не голяма, но достатъчна. Той нямаше да се върти около своите бивши приятели от КГБ — хора, които може да са му помогнали да се укрие, но говорят за това само помежду си, и то твърде малко. Не, сега той се намираше в друга среда, тя не беше нито приятелска, нито сигурна, а това беше твърде лошо. Понякога Рейли изпитваше известно съчувствие към престъпника, но не и ако беше убиец. Имаше известна черта, която не можеше да прекрачи.

— Заврял се е в някоя дупка и след като е влязъл, я е замазал отвътре — каза с досада руснакът.

— Какво знаем за него?

Провалов му разказа това, което току-що беше научил.

— Разправят, че ще разпитват разни проститутки дали не го познават.

— Няма да е зле — съгласи се агентът от ФБР и махна с ръка на бармана да напълни отново чашите. — Знаеш ли, приятел, в случая си изправен пред истинско разследване. Иска ми се да работех при теб, за да ти помогна.

— Това ти харесва?

— И още как, Олег. Колкото е по-труден случаят, толкова по-вълнуващо е преследването. А й удовлетворението е по-голямо, когато накрая закопчаеш копелето. Когато осъдихме Готи, организирах голямо парти в Манхатън — спомни си Рейли, вдигна чашата си и каза на въздуха пред него: — Надявам се, че в „Марион“ ти харесва, момко.

— Готи беше ли убивал хора? — попита Провалов.

— О, да, някои собственоръчно, а други беше наредил да бъдат убити. Неговата дясна ръка Салваторе Гравано — Сами Бика, както го наричаха, се съгласи да свидетелства против него и ни помогна да го осъдим. След това включихме Сами в програмата за защита на свидетелите, но проклетникът започна отново търговия с дрога в Аризона и сега и той е в дранголника, глупакът му с глупак.

— Както казваш, те всички са престъпници — отбеляза Провалов.

— Да, Олег, такива са. Прекалено глупави са да живеят честно. И си мислят, че могат да ни надхитрят. Е, за известно време успяват, но рано или късно… — Рейли отпи от питието си и разтърси глава.

— Мислиш ли, че и този Суворов?

Рейли се усмихна на новия си приятел.

— Олег, ти никога ли не правиш грешки?

Руснакът промърмори:

— Най-малко по една на ден.

— А защо мислиш, че те са по-умни от теб? — попита го агентът. — Всеки греши. Не ме интересува дали кара боклукчийски камион, или е президент на шибаните Съединени щати. Всички допускаме грешки от време на време. Човешко е. Работата е там, че ако си го признаваш, можеш да стигнеш по-далеч. Може би този човек е бил добре обучен, но всички имаме своите слабости и не сме достатъчно умни, за да си ги признаем. Колкото сме по-умни, толкова по-малко сме склонни да признаем недостатъците си.

— Ти си философски настроен — каза с усмивка Провалов. Харесваше този американец. Не беше като другите.

— Може би, обаче знаеш ли каква е разликата между умния човек и глупака?

— Сигурен съм, че ще ми я кажеш. — Провалов усещаше отдалече, когато някой се канеше да каже нещо помпозно, а в случая признаците бяха съвсем очевидни.

— Разликата между умния и глупавия е в големината на техните грешки. Никой не поверява на глупака нещо важно. — „Водката ме кара да ставам твърде патетичен“, помисли си Рейли. — Но на умния ще го повери. Така че глупакът не може да оплеска кой знае колко работата, докато другият може. Олег, един редник не може да загуби битката, обаче генералът може. Генералите са умни, нали? Трябва да си умен, за да станеш лекар, но лекарите непрекъснато убиват хора по случайност. Да грешиш е човешко. Умът и опитът тук нямат значение. Аз греша и ти грешиш. — Рейли вдигна чашата си. — А също и другарят Суворов. — „Ще го провали онази му работа, помисли си Рейли. Ако си пада по курвите, значи онази му работа ще го издаде. Желая ти късмет, братко.“ Рейли знаеше, че онзи няма да е първият, който си беше навлякъл беля заради такова нещо. Нямаше и да е последният.

Павел Петрович Гогол повярва на очите си само защото като млад беше виждал бронетанковите части на Червената армия да навлизат в Западна Украйна и Полша. Превозните средства на вериги, които виждаше сега, бяха дори по-големи и бяха повалили повечето дървета, оцелели след взривяването на гората от инженерите. Краткото лято не позволяваше глезотии като сечене на дървета и прокарване на просеки, каквато беше практиката на оголения от гори Запад. Изследователската експедиция откри изненадващо бързо източника на златния прах и сега екип от цивилни и военни инженери прокарваше път до находището, разсичайки тундрата. Върху открилото се свободно пространство стоварваха тонове чакъл, въпреки че изграждането на този вид пътища беше твърде проблематично при тукашните атмосферни