— Съгласен съм. — Фоли би могъл да каже, че лично той харесва Сергей Головко. Знаеше, че и Райън го харесва. Но тук не ставаше въпрос за това. Те правеха правителствена политика, а тя беше нещо повече от личните им предпочитания. Русия беше помогнала на Съединените американски щати и сега искаше от тях на свой ред да й помогнат. В нормалните взаимоотношения между държавите такива молби, ако те имаха прецеденти, се изпълняваха. Принципът беше същият, като да дадеш гребло на съседа си, след като предишния ден той ти е услужил с маркуча си, само че на това ниво от подобни услуги понякога загиваха хора. — Ти ли ще се заемеш с тази работа или аз?
— Молбата е до Ленгли. Ти изготви отговора. Разбери какви са параметрите. Не искаме да компрометираме „Рейнбоу“, нали си съгласен?
— Да, Джак, но няма такава опасност. В Европа малко се поуспокоиха, а бойците на „Рейнбоу“ тренират главно стрелба срещу хартиени мишени. Можем дори да благодарим на онзи, който пусна тази история в печата. — Директорът на ЦРУ рядко казваше нещо добро за пресата.
В случая някое леке от правителството се беше разприказвало повече, отколкото трябва, за нещо, което е знаел, но историята постигна желания ефект, въпреки че материалът, появил се в печата, беше пълен с грешки, което едва ли бе за учудване. Някои от тези грешки обаче изкараха хората от „Рейнбоу“ като свръхчовеци, което погали самочувствието им и накара потенциалните им противници да се поспрат. Така че тероризмът в Европа отслаби значително активността си след краткото си възраждане, което се оказа изкуствено. Мъжете в черно бяха твърде страшни, за да си има човек работа с тях. Крадците предпочетоха да нападат бабички, които осребряват пенсионните си чекове, а не въоръжения полицай на ъгъла. А това означава, че започнаха да стават по-разумни. Една бабичка не може да окаже кой знае каква съпротива на крадеца, но полицаят има пищов.
— Очаквам нашите руски приятели да си мълчат по въпроса.
— Мисля, че можем да сме уверени в това, Джак — съгласи се Ед Фоли.
— Имаме ли някаква причина да не го правим?
Райън чу как директорът на ЦРУ се размърда в креслото си.
— Никога не съм бил склонен да запознаваме с „методите“ си когото и да било, но тук не става въпрос за операция на разузнаването и те биха могли да прочетат повечето неща от подходящи книги.
— Добре, съгласен съм — каза президентът.
Райън си представи как другият кима с глава.
— Днес ще им изпратя отговора.
Разбира се, с копие до Хиърфорд. То пристигна на бюрото на Джон преди края на работното време. Той извика Ал Стенли и му го подаде.
— Започваме да се прочуваме, Джон.
— От това става ли ти по-добре? — попита с досада Кларк. И двамата бяха работили в тайните служби и ако имаше начин да скрият имената и дейността си от своите началници, отдавна биха го открили.
— Предполагам, че ти ще отидеш лично. Кого ще вземеш в Москва със себе си?
— Динг и екип 2. Динг и аз сме били там и преди. И двамата се познаваме със Сергей Николаич. Така поне той няма да види много нови лица.
— Да, а и руският ти, доколкото си спомням, е отличен.
— Езиковата школа в Монтерей е много добра — каза Джон.
— Колко време смяташ, че ще отсъстваш?
Кларк отново погледна факса и се замисли.
— О, не повече от три седмици. Техните хора от Спецназ не са лоши. Ще ги организираме в тренировъчна група, а след време предполагам, че можем да ги поканим тук.
Стенли не трябваше да изтъква, че особено онези от САС — специалните служба за борба с тероризма, а и в британското Министерство на отбраната, щяха да получат епилептичен припадък, когато узнаят за това, но в края на краищата трябваше да се примирят. Това се наричаше дипломация и нейните принципи определяха политиката на повечето правителства по света, независимо дали им харесва или не.
— Предполагам, че ще се наложи да го направим, Джон — каза Стенли и вече си представи какъв вой ще се надигне от САС и в Уайтхол.
Кларк вдигна телефона и натисна бутона за секретарката си, Хелън Монтгомъри.
— Хелън свържи се с Дигс и му кажи да дойде. Благодаря.
— Доколкото си спомням, и неговият руски е добър.
— Имахме добри учители. Обаче говори с малко южняшки акцент.
— А твоят?
— Моят е ленинградски, т.е. от Санкт Петербург. Ал, вярваш ли в техните промени?
Стенли седна.
— Джон, дори и днес всичко е пълна мъгла и през всичките десет години, откакто бе свалено червеното знаме от Спаската врата на Кремъл, е все така.
Кларк кимна в знак на съгласие.
— Помня, когато го видях по телевизията, братче. Направо се побърках.
— Здравей, Джон — обади се познат глас от вратата. — Здрасти, Ал.
— Влез и сядай, момчето ми.
Чавес, облечен за прикритие в униформа на майор от военното разузнаване, се поколеба, когато чу обръщението „момчето ми“. Когато Джон говореше така, предстоеше да се случи нещо необикновено. Но имаше и по-лоши варианти. Когато го наречеше „дете“, това беше сигнал за опасност, а сега след като беше съпруг и баща, Доминго вече не си търсеше сам белята. Отиде до бюрото на Кларк и взе предложените му листове.
— Москва? — попита той.
— Изглежда, че е с одобрението на нашия главнокомандващ.
— Страхотно — рече Чавес. — Е, отдавна не сме се срещали с господин Головко. Предполагам, че водката още е добра.
— Това е едно от нещата, което умеят да правят както трябва — съгласи се Джон.
— И искат да ги научим и на други работи?
— Така изглежда.
— Ще вземем ли жените с нас?
— Не. — Кларк поклати глава. — Тази работа е съвсем делова.
— Кога?
— Ще трябва да решим. Вероятно след седмица.
— Бива.
— Как е малкият?
Последва усмивка.
— Още пълзи. Снощи се опита да се изправи. Представи си, ще започне да ходи до няколко дни.
— Доминго, първата година ги учиш да ходят и да говорят, а през следващите двадесет да си седят на задника и да мълчат — предупреди го Кларк.
— Малкият спи през цялата нощ и се събужда усмихнат. Сутрин видът му е далеч по-добър от моя. — Беше логично. Когато Доминго се събудеше, очакваха го само тренировки и изморителен седемкилометров крос, а това вече започваше да му втръсва.
Кларк го разбираше. Една от най-големите загадки в живота беше защо децата винаги се събуждат в добро настроение. Запита се в кой период човек губеше тази способност.
— Целият екип ли? — попита Чавес.
— Да, вероятно ще включим и Голямата птица — добави Рейнбоу шест.
— Днес и теб ли те победи? — попита Динг.
— Следващия път, когато ще се състезавам в стрелба с този кучи син, искам да стане веднага след сутрешното бягане, когато още не е дошъл напълно на себе си — каза ядосан Кларк. Той просто не обичаше да губи в нищо, особено в стрелба с пистолет, в която се смяташе за много добър.
— Господин Кларк, Еторе просто не е човек. И с малокалибрения пистолет го бива, но не е кой знае какво, обаче с беретата е направо невероятен. Няма грешка.
