Беше вечерял тук с жена си три или четири пъти. Храната беше много добра, особено рибата. В „Княз Михаил Киевски“ сервираха чудесен черен хайвер, а това беше най-доброто, което можеше да се намери в тази страна. Жена му много го обичаше и знаеше, че у дома той щеше да струва много по-скъпо. Рейли следеше дискретно хора от много години и се беше научил да остава незабелязан. Можеше да постига това почти навсякъде освен в Харлем, но за там ФБР имаше агенти негри, които да вършат тази работа.

Сега вече беше абсолютно сигурен, че Суворов продължаваше да гледа все в една посока. Правеше го небрежно, като използваше огледалото на бара. Дори беше седнал така, че очите му съвсем естествено да гледат в тази посока. Но хора като него не правеха нищо случайно. Бяха обучени да мислят и за най- малката подробност, дори за евентуален провал. Да се чуди човек как глупаво се беше издънил този. Да го прекара някаква си проститутка, която преровила джобовете му, докато спял след чукането. Е, някои мъже независимо от това колко са хитри, понякога мислят с онази си работа… Рейли отново се извърна… Единият от китайците на далечната маса се извини на сътрапезниците си, стана и тръгна към тоалетната. Рейли помисли веднага да направи същото, но… не. Ако работата бе нагласена предварително, подобна стъпка от негова страна щеше да предизвика съмнения… „Търпение, Мишка“, каза си той и се обърна отново към огледалото, за да наблюдава главния обект. Конев/Суворов остави чашата си на бара и се изправи.

— Олег, искам да ми посочиш къде е мъжката тоалетна — каза агентът от ФБР. — След петнадесет секунди.

Провалов отброи секундите и след това посочи с ръка към главния вход. Рейли го потупа по рамото и се отправи в указаната посока.

Ресторантът „Княз Михаил Киевски“ беше добро заведение, но пред тоалетната нямаше служител от персонала като в повечето европейски ресторанти, може би защото американците се чувстваха неудобно от подобна практика, а може би и защото управата беше решила, че това са ненужни разходи. Рейли влезе и видя три писоара, два от които бяха заети. Свали ципа на панталона си и се облекчи. След това го вдигна и се обърна, за да си измие ръцете, като същевременно погледна надолу само с крайчеца на окото си и видя, че двамата мъже си размениха погледи. Руснакът беше по-висок. В тоалетната имаше кърпа за ръце, която се издърпваше — нещо, което в Америка вече почти не практикуваха. Рейли дръпна надолу кърпата и си избърса ръцете. Не можеше да се бави повече. Докато вървеше към вратата, бръкна в джоба си и извади малко навън ключовете от колата. Изпусна ги точно в момента, когато отваряше вратата, и тихо изруга: „Мамка му“, докато се навеждаше да ги вземе, закрит за погледите им от стоманената преграда. Взе ги и се изправи. И точно тогава видя това, което искаше. Направиха го много добре. Можеха да проявят повече търпение, но вероятно и двамата не обърнаха внимание на американеца, а бяха опитни професионалисти. Едва се допряха един до друг и съприкосновението стана под кръста, за да не бъде видяно от някой случаен наблюдател. Но Рейли не беше случаен и само с крайчеца на окото си видя какво стана. Това беше класическа случайна размяна с докосване и беше изпълнена толкова добре, че дори опитен агент като него не можа да види кой на кого предаде нещо и какво бе то. Агентът от ФБР излезе навън, отправяйки се към стола си на бара, където даде знак на бармана да му донесе питието, което реши, че си е спечелил.

— Е?

— Трябва да разбереш кой е този китаец. Размениха си с нашия приятел нещо в кенефа. Предаване с докосване, извършиха го много професионално — каза Рейли. Усмихна се и намигна на брюнетката от другата страна на бара.

Беше толкова професионално, че ако Рейли беше извикан като свидетел, за да опише пред съдията какво е видял, дори един начинаещ адвокат щеше да успее да го убеди, че всъщност не е видял нищо. Но това му каза много неща. Подобна степен на професионализъм можеше да се постигне само при абсолютно случайна среща между двама напълно невинни хора, т.е. чисто съвпадение. Или просто двама опитни разузнавачи бяха показали уменията си по най-добрия начин и на най-подходящото място. Провалов се извърна точно навреме, за да види двамата, като излизат от тоалетната. Те дори не се погледнаха и не се удостоиха с внимание, каквото човек би обърнал на бездомно куче. Точно така биха постъпили двама абсолютно несвързани един с друг хора, след като са били заедно в тоалетната. Но този път Конев/Суворов зае отново мястото си на бара, хвана чашата си и престана да се взира в огледалото както преди. Вместо това той се обърна, поздрави момичето от лявата си страна и даде знак на бармана да й донесе още едно питие, което тя прие с професионална усмивка. Изражението й показваше, че си беше намерила клиент за през нощта. Това момиче може и да играе някаква роля, помисли си Рейли.

— Значи нашия приятел ще го чукат тази вечер — каза той на руския си колега.

— Хубава е — съгласи се Провалов. — Сигурно е на двайсет и три.

— Там някъде. Може би и малко по-млада. Има хубави клаксони.

— Клаксони ли? — учуди се руснакът.

— Цици, Олег, цици — уточни агентът от ФБР. — Китаецът е шпионин. Видя ли дали някой не го следи?

— Не — отвърна лейтенантът. — Поне не го познавам. Може да не е известно, че е разузнавач.

— Е, да. Всичките ви хора от контраразузнаването са вече пенсионери в Сочи, нали? Обаче мен непрекъснато ме следят.

— Да не искаш да кажеш, че и аз съм твой агент? — попита Провалов.

Другият се засмя.

— Когато решиш да избягаш, обади ми се, Олег Григориевич.

— За китаеца в светлосивия костюм ли става дума?

— Същият. Нисък, около метър и шейсет и три, тежи седемдесет кила, възпълен, с къса коса, на около 45 години.

Провалов запамети данните и се обърна, за да погледне чужденеца от трийсетина метра. Изглеждаше съвсем обикновено, като повечето шпиони. След като свърши и това, той се отправи към тоалетната, за да се обади на агентите отвън по мобифона си.

Така вечерта привърши. Конев/Суворов излезе от ресторанта двайсет минути по-късно е момичето под ръка и подкара колата обратно към апартамента си. Един от хората на Провалов, който беше останал отвън, съпроводи, без да го забележат, китаеца до колата му и видя, че тя е с дипломатически номера. След като ги записа, ченгетата си тръгнаха за вкъщи след един продължителен работен ден, като се питаха какво бяха успели да постигнат и дали щеше да се окаже важно.

— Е, какво ще кажеш? — попита Рътлидж, вземайки обратно бележките си от Адлер.

— Изглежда ми добре, Клиф, ако предположим, че успееш да предадеш посланието по подходящ начин — каза държавният секретар на подчинения си.

— Знам как се правят тези работи — отвърна той и след малко добави: — Доколкото разбирам, президентът иска то да бъде предадено по недвусмислен начин, нали?

Адлер кимна.

— Да.

— Знаеш ли, Скот, никога не съм го правил така категорично.

— А искал ли си?

— С израелците на няколко пъти. Също и с Южна Африка — каза той, след като помисли малко.

— Но никога с китайците или японците?

— Скот, нали знаеш, че досега не съм участвал в търговски преговори? — Но този път щеше да се наложи, защото въпросът трябваше да бъде поставен пред Пекин на по-високо равнище от дипломат с по- висок ранг, а не от посланика. Китайците вече бяха уведомени. Те щяха да бъдат представяни официално от своя министър на външните работи, въпреки че в действителност работата щеше да се върши от дипломат с по-нисък ранг, който беше специалист по външната търговия и който се беше справял досега доста успешно в преговорите с Америка. С разрешението на президента Райън държавният секретар Адлер позволи в пресата да изтече информация, че този път правилата може малко да се променят. Той се безпокоеше, че Клиф Рътлидж не е най-подходящият да предаде посланието, но случаят беше за човек от неговия ранг.

— Как работите с Грант от Министерството на финансите?