произведение на практика не можеше да се използва за нещо повече от обикновените компютри. Но по- късно някой, който откри, че квантовата механика може да бъде полезна за пробиване на чужди шифри, се запита на какво се дължи това и започна да проучва недостатъците на програмираното устройство. Седем месеца по-късно това интелектуално упражнение доведе до създаването на първите три нови оперативни системи за суперкомпютъра, а по-нататък всичко, свързано с неговата дейност, бе квалифицирано като суперсекретно. Сега АНС беше в състояние да пробие всеки написан върху хартия или намиращ се в компютър шифър по света, а нейните аналитици, разполагащи с нови възможности за информация, поискаха един дърводелец да направи нещо като езически олтар, който да бъде поставен пред суперкомпютъра, за да правят интелектуални жертвоприношения в нозете на своя нов бог. (Не посмяха да предложат жертвоприношенията да се правят с млади девственици, за да не обидят представителките на нежния пол в агенцията.) Ексцентричното чувство за хумор на работещите в АНС беше отдавна известно. Единствените реални опасения бяха, че светът ще научи за системата на АНС „Тапданс“, която беше уникална, напълно непробиваема и лесна за създаване. Но административният кошмар, свързан с нейното използване, би накарал повечето чужди правителства да се откажат от нея.
Посланията на кардинала по Интернет, засечени макар и незаконно от АНС, бяха вкарани в суперкомпютъра, който бързо изплю дешифрирания текст. Той беше своевременно доставен на бюрото на един аналитик от АНС, който — това беше предварително решено — не беше католик.
„Интересно“, каза си той. „Защо във Ватикана се интересуват от един китайски мисионер? И защо, по дяволите, се обръщат към Ню Йорк, за да събират сведения за него? Добре, бил получил тук образованието си и имал приятели в Мисисипи… Но защо е всичко това?“ Предполагаше се, че би трябвало да се досети сам за подобни неща, но все пак това щяха да бъдат само предположения. Често се случваше да не може да разбере нищо от информацията, която анализираше, но беше достатъчно честен, за да го признае пред началниците си. Затова изпрати ежедневния си доклад по електронен път до шефа си. Той го видя, закодира го и го препрати на ЦРУ, където с него се занимаха още трима аналитици. И те не можаха да разберат нищо и затова пак по електронен път го запаметиха в отделен файл. При такива случаи данните се записваха на дискети, едната от които отиде в информационния контейнер „Док“, а другите в „Гръмпи“. В компютърната зала на ЦРУ имаше седем такива контейнера за съхранение на информация, като всеки носеше името на едно от Седемте джуджета на Дисни. Самият файл отиваше в главния сървър, за да може компютърът да знае къде да търси сведенията, които за момента бяха неразбираеми за правителствените служители. Разбира се, подобни ситуации не изникваха за пръв път. По тази причина ЦРУ запазваше в компютрите всяка такава информация под индекс, до който можеше да има достъп във всеки момент всеки, който работеше в Новата или в Старата сграда на брега на Потомак в зависимост от степента на неговата секретност. Повечето от информацията, която се пазеше от „Седемте джуджета“, си оставаше там недокосната завинаги и непредставляваща интерес дори и за най-педантичния учен.
— И какво означава това? — попита Цзян Хансан.
— Означава, че нашите руски съседи са дяволски късметлии — отвърна Фан Ган и подаде папката на старшия министър без портфейл. Цзян беше със седем години по-стар от Фан и по-близък до министър- председателя, но не чак толкова, така че между двамата министри имаше известно съперничество. „Какво можехме да направим, ако на нас се беше паднал този късмет…“ Той не довърши мисълта си.
— Така е. — Беше толкова очевидно, че всяка страна би се възползвала от едни такива петролни и златни богатства, че не си струваше да се говори за това. Важното в случая беше, че те не бяха на Китай, а на Русия.
— Знаеш, че имах такива планове.
— Плановете ти бяха гениални, приятелю — каза Фан и бръкна в джоба за кутията с цигари. Показа я на домакина си, искайки по този начин одобрението му, защото се беше отказал от този навик преди пет години. Той му махна с ръка в знак на съгласие, а Фан извади една цигара и я запали с газова запалка. — Но на всеки може да се случи да не извади късмет.
— Първо ни провалиха японците, а след това и онзи религиозен глупак в Техеран — изсумтя Цзян. — Ако някой от нашите предполагаеми съюзници беше изпълнил това, което беше обещал, сега златото и петролът щяха да бъдат наши…
— За нас сигурно щеше да е от полза, но се съмнявам дали светът щеше да се съгласи да станем богата държава — каза Фан и изпусна дима от цигарата си.
Другият му отговори само с махване на ръка.
— Да не мислиш, че капиталистите се ръководят само от принципи? И те имат нужда от петрол и злато, а който им ги предложи най-евтино, ще продаде най-много. От кого купуват те, приятелю? От всеки, който ги има. При целия този петрол в Мексико американците дори нямат куража да го отнемат. Какви страхливци! В нашия случай японците, както сами за съжаление можахме да се уверим, не се ръководят от никакви принципи. Ако могат да купят петрол от фирмата, произвела атомните бомби, хвърлени над Хирошима и Нагасаки, щяха да го направят. Те викат на това реализъм — каза с презрение Цзян. — Владимир Илич Ленин е бил много прав, като е предсказал, и то не без основание, че капиталистическите страни ще се състезават помежду си кой да продаде на Съветския съюз въжето, с което един ден руснаците ще ги избесят. Обаче Ленин не успя да предвиди провала на марксизма. Точно както и Мао не е предвиждал провал на неговия перфектен политикономически модел в Народната република. Това може да се види от такива лозунги като „Големият скок напред“, който наред с всичко друго поощри обикновените селяни да претопяват желязо в дворовете си. А за това, че от получената шлака не ставаха дори и ръжени, не се говори много нито на Изток, нито на Запад.
— Уви, щастието не ни се усмихна и петролът и златото не са наши.
— За момента — промърмори Цзян.
— Какво каза? — попита Фан, неразбрал точно какво има предвид.
Цзян го погледна почти стреснато, излизайки от унеса, в който беше изпаднал.
— А? Нищо, нищо, приятелю. — След това разговорът премина на вътрешни теми.
Минаха общо седемдесет и пет минути преди Фан да се върне в кабинета си. Там започна друга рутинна процедура.
— Мин — каза Фан и минавайки покрай нея, й даде знак да дойде в кабинета.
Секретарката стана и с бързи крачки го последва, затвори вратата след себе си и седна.
— Нова страница — каза уморено Фан, защото работният му ден беше продължил доста дълго. — На редовната следобедна среща с Цзян Хансан разговаряхме за… — Той продължи нататък, разкривайки съдържанието на разговора.
Мин внимателно записваше казаното за официалния дневник на министъра. Китайците бяха маниаци на тема дневници, а освен това членовете на Политбюро се чувстваха задължени както към историята, така и заради свои нужди, свързани със собственото им оцеляване, да документират всеки свой разговор по политически въпроси, особено такива, които се отнасяха до националната политика. Те се стараеха максимално добре да документират своите възгледи и оценки, в случай че допуснат грешка в преценките си. Това, че по този начин неговата лична секретарка, както и секретарките на всички членове на Политбюро имаха достъп до най-съкровените тайни на държавата, не беше важно, защото на тези момичета се гледаше по-скоро като на роботи или на записващи машини. Е, не съвсем, биха казали с усмивка Фан и колегите му. Не можеш да накараш магнетофона да ти духа. Мин беше особено добра в тази работа. Фан беше комунист и си беше останал такъв през целия си съзнателен живот, но той не беше съвсем безсърдечен и беше привързан към Мин така, както друг мъж или дори той самият биха били към любимата си дъщеря… Като изключим факта, че обикновено човек не чука собствената си дъщеря… Новите страници от дневника му отнеха около двадесет минути. Тренираната му памет си спомни всяка съществена подробност от разговора с Цзян, който в този момент, без съмнение, правеше същото със собствената си секретарка, освен ако не се беше повлиял от западната практика да използва магнетофон. Това не би изненадало Фан, защото въпреки че непрекъснато демонстрираше презрението си към западняците, в много неща Цзян им подражаваше.
Бяха намерили и досието на Клементий Иванович Суворов. Той също беше служител на КГБ, част от тогавашното Трето главно управление — наследник на бившата шпионска агенция, която следеше какво става във въоръжените сили на бившия Съветски съюз и под чието командване бяха някои специални части
