Добрата новина беше, че министърът на икономиката Василий Константинович Соломенцев беше умен и, изглежда, честен човек, а това беше доста рядка комбинация както за руската политическа сцена, така и навсякъде другаде по света. Той имаше своите амбиции — кой министър ги нямаше, но главното беше, че искаше страната му да просперира и не мислеше толкова много за собствената си изгода. Головко нямаше нищо против някой да се самообогати малко, но да не се превърне в лакома свиня. Чертата в това отношение за Сергей Николаич беше около двадесет милиона евро. Над нея работата ставаше свинска, но под този таван можеше да прояви разбиране. В края на краищата, ако един министър беше полезен на страната, той или тя трябваше да бъдат възнаградени за това. Обикновените трудещи се нямаше да имат нещо против, ако в резултат заживееха по-добре, нали? Вероятно не, помисли си главният шпионин. Това не беше Америка, която се управляваше от безсмислени и контрапродуктивни „етични“ закони. Американският президент, когото Головко познаваше добре, имаше един афоризъм, от който руснакът се възхищаваше: „Ако трябва сам да напишеш етичните си норми, вече предварително си загубил.“ Този Райън не беше глупак. Някога беше смъртен враг, а сега добър приятел, или поне така изглеждаше. Головко бе доразвил това приятелство, оказвайки помощ на Америка в две сериозни международни кризи. Беше го направил най-вече защото го налагаха интересите на страната му, а и защото Райън беше почтен човек и нямаше да забрави подобни услуги. Освен това на Головко, който беше прекарал целия си съзнателен живот в служба, посветила се на унищожаването на Запада, му беше забавно.

Но какво можеше да каже за себе си? Дали някой си беше поставил за цел собствената му гибел? Дали бе поискал да сложи край на живота му по един зрелищен и шумен начин на паважа на площад „Дзержински“? Колкото повече мислеше по този въпрос, толкова повече го дострашаваше. Малко бяха нормалните хора, които абсолютно хладнокръвно можеха да разсъждават върху вероятността да бъдат убити и Головко не беше от тях. Ръцете му не трепереха от страх, но не се противопостави на всички допълнителни мерки, взети от майор Шелепин, за да го запази жив. Всеки ден го караше служебна кола с различен цвят, а маршрутът й имаше само една и съща отправна точка. Сградата на СВР беше достатъчно просторна и той можеше да влиза в нея от пет различни места. Това, от което Головко беше най-доволен, беше, че понякога сядаше на предната седалка на пилотната кола, докато на задната седалка в охраняваната кола сядаше друг човек. Анатолий не беше глупак и понякога дори у него се забелязваха проблясъци на изобретателност.

Но сега не трябваше да мисли повече за това. Головко разтърси глава и отвори последната папка за деня, зачитайки се най-напред в подготвеното резюме. Спря почти веднага, а ръката му посегна към телефона и набра един номер.

— Обажда се Головко — каза той на мъжкия глас в другия край на линията. Не беше нужно да добавя нещо повече.

— Сергей Николаич — поздрави го любезно след пет секунди министърът. — Какво мога да направя за теб?

— Василий Константинович, можеш ли да потвърдиш тези цифри. Верни ли са?

— Повече от верни, Сергей. Те са толкова сигурни, колкото и това, че слънцето залязва — увери Соломенцев шефа на разузнаването, който беше с ранг министър, а и съветник на президента Грушевой.

— Брей да му се не види — зачуди се шефът на разузнаването. — И откога е там това богатство? — запита все още недоверчиво той.

— Петролът вероятно от петстотин хиляди години, а златото от доста повече, Сергей.

— И ние никога не сме разбрали това — въздъхна Головко.

— Всъщност никой не го е и потърсил, другарю министър. Докладът за златото ми се стори по-интересен. Ще ми се да видя онези облепени със злато вълчи кожи. Нещо като за Прокофиев, нали? Петя и Златният вълк.

— Интересна мисъл — каза Головко и веднага я забрави. — Какво ще означава това за страната?

— Сергей Николаич, трябва да съм ясновидец, за да мога да предвидя с точност, но това след време може да се окаже нейното спасение. Сега имаме нещо, което искат всички страни, т.е. две неща, и те ни принадлежат. За тях онези чужденци ще платят купища пари и ще го направят с усмивка. Япония например. Ще задоволим енергийните им нужди за следващите петдесет години, а и ще им спестим огромни средства за транспортни разходи. Танкерите ще прекарват петрола от неколкостотин километра, вместо от десет хиляди. Може би ще продаваме и на Америка, въпреки че те си имат голямо петролно находище на границата между Аляска и Канада. Въпросът е как ще откараме петрола до пазара. Разбира се, ще построим петролопровод от находището до Владивосток, но може би ще трябва и един до Санкт Петербург, за да продаваме по-лесно и на Европа. Всъщност можем да накараме европейците, особено германците да построят петролопровода вместо нас, за да смъкнат от цената. Сергей, ако бяхме открили този петрол преди двадесет години, ние…

— Може би. — Не беше трудно да си представи какво щеше да последва: Съветският съюз нямаше да се сгромоляса, а щеше да стане по-силен. Головко не си правеше такива илюзии. Съветското правителство щеше да профука тези нови богатства, както беше профукало всичко останало. Това правителство беше притежавало Сибир в продължение на седемдесет години, но дори не си беше направило труда да провери какво има там. Страната нямаше нужните експерти, за да извършат проверката, но беше прекалено горда да позволи на други да свършат тази работа, защото тях нямаше да ги е грижа за родината. Ако има нещо, което беше унищожило СССР, то не беше комунизмът и не беше дори тоталитаризмът. Това беше самолюбието — най-опасната и разрушителна черта на руския характер, създадена от чувството за малоценност, което водеше началото си от династията на Романови и дори още преди нея. Гибелта на Съветския съюз беше самоналожена като всяко самоубийство. Просто тя беше по-бавна, но затова пък още по-унищожителна, когато настъпи моментът. Головко изчака деветдесет секунди, докато онзи изреди всичките си исторически предположения, макар да не беше разбрал нищо от историята и каза: — Всичко това е добре, Василий Константинович, но какво ще кажеш за бъдещето? В края на краищата именно тогава всички ще живеем.

— Няма да ни е зле, Сергей. Това е спасение за страната. За да се възползваме напълно от находищата, ще са нужни десет години, но след това ще имаме постоянен и редовен доход поне за едно поколение, а може би и за по-дълго.

— Каква помощ ще ни е нужна?

— Американците и англичаните имат експертите, които ни трябват, защото имат опит от експлоатацията на петролните си залежи в Аляска. Те са най-добре запознати с тази работа. Ще я научим от тях и ще я приложим. Сега преговаряме с американската петролна компания „Атлантик Ричфийлд“ за техническа помощ. Лакомят се, но това би могло да се очаква. Знаят, че само те имат това, което ни трябва, а да платим за него ще ни излезе по-евтино, отколкото да го произведем сами. Така че вероятно ще получат повечето от това, което сега искат. Може би ще им платим със златни кюлчета — предположи на шега Соломенцев.

Головко потисна изкушението да разпита за повече подробности около златното находище. Петролните залежи бяха далеч по-многообещаващи, но златото беше по-привлекателно. Той също искаше да види една от кожите, с които онзи човек Гогол беше събирал златния прах. А и трябваше да се погрижат добре за този самотен горянин. Това, изглежда, нямаше да представлява проблем, тъй като той живееше сам и нямаше деца. Всичко, каквото притежаваше, държавата щеше да си го вземе обратно, тъй като беше доста стар. Щяха да покажат този ловец по телевизията, а може би щяха да направят за него и документален филм. В края на краищата някога той беше ходил за лов на германци и руснаците все още считаха такива хора за герои. Павел Петрович Гогол щеше много да се зарадва.

— Какво знае по въпроса Едуард Петрович?

— Не съм го уведомявал, докато не получа по-точни и надеждни сведения. Сега вече ги имам. Мисля, че на следващото заседание на кабинета той ще остане много доволен, Сергей Николаич.

Без съмнение, помисли си Головко. В продължение на три години президентът Грушевой приличаше на еднокрак и еднорък слагач на тапети. Не, приличаше повече на фокусник или илюзионист, който беше принуден да вади от нищото истински неща. Това, че успяваше някак да накара държавата да продължи да функционира, често пъти беше равно на истинско чудо. Може би по този начин Бог беше решил да го награди за положените усилия, въпреки че разпределянето на тази божия благодат нямаше да бъде съвсем