като Спецназ. Олег Провалов беше наясно с това. Той прелисти още няколко страници от досието на Суворов и видя една фотография, както и пръстовите му отпечатъци. Установи също, че първоначално беше работил за Първо главно управление, известно още като външното разузнаване, защото работата му беше да събира шпионски сведения от други държави. Защо е станала тази смяна? — запита се той. Обикновено в КГБ хората остават там, където първоначално са започнали. Но един висш офицер от Трето главно беше го изискал поименно от Първо… Защо? К. И. Суворов е бил изискан поименно от генерал-майор Павел Константинович Кабинет. Името накара Провалов да се замисли. Беше го чувал някъде, но не можеше да си спомни точно къде, а това беше необичайно за един дългогодишен следовател. Записа го на един лист и го остави настрана.
Значи сега разполагаха с едно име и снимка на този Суворов. Дали е познавал Амалрик и Зимянин — предполагаемите убийци на сводника Овсеенко? Беше възможно. В Трето главно той би могъл да е свързан със Спецназ, но това можеше да е и просто съвпадение. Трето главно управление на КГБ се занимаваше главно с политическия контрол на съветските въоръжени сили, но държавата вече нямаше нужда от това. Цялата менажерия от политически офицери, така наречените замполити, която дълги години беше истинска напаст за съветските въоръжени сили, вече я нямаше.
„Къде си ти сега?“ — попита Провалов папката с досието. За разлика от Централния армейски архив, в архивите на КГБ обикновено имаше подробни сведения за това къде живеят бившите му офицери и с какво се занимават. Беше наследство от бившия режим, което вършеше работа на милицията, но не и в конкретния случай. „Къде си ти? От какво живееш? Дали си престъпник? Дали си убиец?“ Обикновено при разследването на едно убийство въпросите са повече от отговорите. Често пъти много от тях оставаха без отговор, защото човек не можеше да надникне в мозъка на убиеца, а и дори да можеше онова, което би могъл да открие вътре, нямаше да има никакъв смисъл.
Убийството беше започнало по твърде сложен начин и нещата ставаха още по-сложни. Всичко, което знаеше със сигурност, беше, че Овсеенко заедно с шофьора му и една проститутка са мъртви. Сега дори може би знаеше по-малко. Почти от самото начало беше приел, че истинският обект е бил сводникът, но ако този Суворов беше наел Амалрик и Зимянин да извършат убийството, защо ще му е нужно това на един бивш — той погледна в досието — подполковник от Трето главно управление на КГБ? Дали пък обектът не е бил Сергей Головко и дали това не обяснява убийството на двамата предполагаеми извършители с това, че са ликвидирали не този, когото трябва? Лейтенантът отвори чекмеджето на бюрото си, за да потърси аспирин. Не за първи път го заболяваше глава от това дело и както изглежда, нямаше и да е последният. Какъвто и да е Суворов, ако Головко е бил обектът, той не е взел сам решението за убийството. Просто е бил човекът, който е наел убийците, а решението е било взето от някой друг. „Но кой? И защо?“
Въпросът „Кви боно“ беше много стар, толкова стар, че принадлежеше на един мъртъв език. „Кой има ползата? Кой щеше да спечели от деянието?“
Той се обади на Абрамов и Устинов. Може би те щяха да успеят да открият Суворов и той щеше да вземе самолета, за да го разпита. Провалов написа факс и го изпрати до Санкт Петербург. След това напусна кабинета и си тръгна с колата за вкъщи. Погледна часовника. Беше закъснял само с два часа. Не беше зле за такъв случай.
Генерал-лейтенант Генадий Йосифович Бондаренко огледа кабинета си. От доста време чакаше третата си звезда и понякога се питаше дали изобщо ще я получи. Той беше професионален войник в продължение на тридесет и една години и отдавнашната му мечта беше постът главнокомандващ на руските въоръжени сили. На него са били много добри мъже, но и някои лоши. Един от добрите е бил Георгий Жуков, човекът, спасил страната от германците. Сега в памет на Жуков имаше много статуи. Преди доста години, като млад кадет, Бондаренко беше слушал негова лекция и още си спомняше лицето му на булдог и леденостудените сини очи, както и решителния му поглед на убиец. Той беше истински герой за руснаците, когото политиката не беше очернила и чието име всяваше страх у германците.
Това, че Бондаренко стигна толкова далеч, беше не малко изненадващо и за него самия. Беше започнал като офицер от свързочните войски, след което за кратко беше воювал в състава на Спецназ в Афганистан. Там на два пъти беше надлъгал смъртта, и в двата случая запазвайки самообладание в критична обстановка. Беше оцелял и беше награден с високи отличия. Беше получавал рани и беше убивал със собствените си ръце — нещо, което малко полковници са правили и още по-малко обичат да се хвалят с това, освен на бара в офицерския клуб, когато се обърнали няколко чашки с приятели.
Като много генерали преди него Бондаренко беше в известен смисъл „политически“ генерал. Той беше получил генералските си звезди под крилото на Сергей Головко, който беше нещо като министър, но никога не би станал генерал-лейтенант, ако нямаше истински заслуги и не бе проявил смелост на бойното поле. Тези неща имаха значение в руската, както и във всяка друга армия. Освен това той беше интелигентен и най-вече имаше качества. Длъжността му беше шеф на военните операции, или както го наричаха американците „J-3“. Това означаваше да убиваш хора във война и да ги обучаваш в мирно време. Бондаренко беше обиколил земното кълбо, за да разбере как в другите армии обучават хората си, беше подбрал най-доброто и го прилагаше към собствените си войници. Разликата между войника и гражданина беше в обучението и Бондаренко искаше ни повече, ни по-малко да направи руската армия толкова боеспособна и твърда като гранит, каквато е била по времето, когато под командването на Конев и Жуков превзе Берлин. Тази цел бе все още твърде далечна, но генералът се беше зарекъл да постави основите за нея. Може би след десет години неговата армия щеше да отговаря на поставената цел и той все още ще може да види това с очите си, разбира се, като оттеглил се достойно в пенсия. Медалите му щяха да стоят в рамка, окачени на стената, а неговите внуци щяха да се друсат на коленете му. От време на време може би щяха да идват при него за съвет и да го питат за това-онова, както често става с генералите от запаса.
В момента нямаше повече работа, но не изпитваше особено желание да си тръгне за вкъщи, където жена му беше поканила съпруги на други висши офицери. Подобни сбирки винаги бяха досадни за Бондаренко. Военният аташе във Вашингтон му беше изпратил една книга, „Бърза сабя“ от полковник Никълъс Едингтън от Американската национална гвардия. Едингтън, да, спомняше си го. Той беше полковникът, обучавал своята бригада в калифорнийската пустиня, когато бе взето решението за изпращане на войски в района на Персийския залив. Неговите войници, които всъщност бяха цивилни в униформа, се бяха справили добре, дори повече от добре, си каза руският генерал. Бяха изпълнили операцията „Опарването на медузата“, разрушавайки всичко, до което се докоснеха. Действаха заедно с редовни американски части — 10-и и 11-и кавалерийски полк. Цялата тази бойна част с числеността на една дивизия успя да натръшка като овце в кланица цели четири механизирани корпуса. Дори гвардейците на Едингтън се справиха блестящо. Генадий Йосифович знаеше, че това отчасти се дължеше на тяхната мотивация. Биологичната атака срещу родината им беше разгневила основателно войниците, а подобен гняв може да направи герой от един лош войник толкова лесно, колкото да щракнеш ключа на лампата. „Воля за бой“ беше технически термин. Или по-просто казано, това е причината, заради която човек излага на риск живота си — много важен въпрос за висшите офицери, чиято работа беше да водят към опасности тези мъже.
Докато разлистваше книгата, той видя, че Едингтън, който беше и професор по история (това беше интересно), беше отделил доста внимание на този фактор. Значи освен че е извадил късмет, той очевидно е и умен. Имал е щастието да командва запасняци с много години служба зад гърба си и въпреки че тях ги обучават само от време на време, те са много надеждни бойци, всеки от които знае как да изпълни дадена заповед. За редовните войници това беше направо непознат лукс. Разполагали са и с най-новите средства за свръзка на американската армия, които даваха възможност на всички хора и машини да узнаят, и то често пъти в подробности, какво знае техният командир и от своя страна да му докладват какво пък те виждат. Според Едингтън това е направило задачата му много по-лесна, отколкото тя беше до този момент за един командващ на механизирана бойна част.
Американският офицер твърдеше също, че е знаел не само какво казват неговите подчинени командири, а дори и това, което мислят, а нямат време да го кажат. Поставяше се изрично ударение върху важността на взаимната заменяемост в командния състав, а това — си каза Бондаренко, докато го отбелязваше отстрани в полето — е много важен урок. Трябваше да прочете внимателно тази книга и може би да накара онези във Вашингтон да купят стотина екземпляра, за да я раздаде на колегите си да я прочетат… Дори можеше да се откупят правата за отпечатването й в Русия. Руснаците често прибягваха до подобна практика.
