Това беше нещо ново за агента от ЦРУ. Не кашляше, макар че от първите две му се зави свят. Отравяне с въглероден окис, помисли си той. Пушенето намалява притока на кислород до мозъка и беше много вредно. Обаче то правеше чакането по-лесно. Беше си купил запалка „Бик“, синя, със знамето на КНР на нея и дори му се стори, че това знаме му предвещаваше безоблачно небе. „Да“, каза си той, „така е, обаче аз стоя тук и се питам дали моето момиче ще се появи, вече закъснява“ — той погледна часовника си — „с девет минути.“ Номури даде знак на бармана и си поръча още един скоч. Беше японска марка, по-меко и не толкова скъпо, но в крайна сметка пак си беше алкохол.
„Ще дойдеш ли, Мин?“ — питаше наум агентът и се оглеждаше наоколо. Като повечето барове по света и този имаше огледало зад чашите и бутилките и калифорниецът разглеждаше в него внимателно лицето си, представяйки си, че е лицето на някой друг, и се питаше какво другите виждат в него. Нервност? Подозрителност? Страх? Самота? Копнеж? Може би някой правеше в момента точно това, някой контраразузнавач от Министерството на държавната сигурност, който го наблюдаваше, като се стараеше да не гледа Номури през повечето време. Може би използва огледалото като индиректно средство за наблюдение. По-вероятно е да застане под такъв ъгъл, че положението, в което седи, да насочва естествено погледа му към американеца, докато Номури би трябвало да се извърне назад, за да го види, давайки по такъв начин възможност на наблюдаващия го да избегне погледа му и вероятно да погледне партньора си. Такива работи обикновено се правят в екип, а не от един човек, и то така, че да може обектът да бъде наблюдаван по възможност по-индиректно. Всяка страна по света разполага с полицаи или сили за сигурност, обучени да правят това, и методите навсякъде са едни и същи, защото човешката природа е еднаква, независимо дали вашият обект е наркотрафикант или шпионин. Закъснява с единадесет минути. „Спокойно, приятел, жените винаги закъсняват. Правят го, защото не си разчитат добре времето, бавят се прекалено много с облеклото и грима, не се сещат да носят часовник… или най-вероятно защото това им дава известно предимство.“ Подобно поведение може би покачва цената им в очите на мъжете, нали точно те ги чакат, а не обратното? Така могат да се надяват на награда за привързаността си и ако не чакат, за да си я получат, един ден тя може и да не им бъде дадена, а това кара мъжете да се страхуват.
„Честър Номури, голям експерт по човешкото поведение се извъди“, каза си с досада той, поглеждайки в огледалото.
„За бога, момче, може би е останала да работи до по-късно или пък има задръстване в движението, а може и някоя нейна приятелка в офиса да е имала нужда от помощта й, за да преместят проклетите мебели.“ Седемнадесет минути. Той извади нова цигара и я запали с китайската си запалка. „Изтокът червенее“, припомни си той. Може би това е последната страна в света, която все още е червена… Мао би трябвало да се гордее… „Къде си ти?“
Който и да го наблюдаваше от държавна сигурност, ако е имал някакви съмнения за това какво прави тук Номури, вече беше разбрал, че чака жена и ако се съди по това, колко е напрегнат, вероятно е лапнал по нея. По принцип такива неща не би трябвало да се случват на шпионите.
„За какво толкова се притесняваш, задник такъв, само защото няма да чукаш довечера ли?“
Закъснява с двадесет и три минути. Той смачка недопушената си цигара и запали нова. Ако това беше номер, който жените използваха да държат под контрол мъжете, той наистина беше ефикасен.
„Джеймс Бонд никога не е имал подобни проблеми“, помисли си разузнавачът. Господин Цуни-гуни Бум- бум винаги властваше над жените си, въпреки че на никой не му минаваше през ума, че Бонд е литературен герой, а той беше точно такъв!
Номури беше така вглъбен в мислите си, че не видя, когато Мин влезе. Усети леко потупване по гърба и рязко се обърна, за да види…
Усмивката й беше лъчезарна, радваше се, че го беше изненадала, черните й искрящи очи бяха леко присвити в ъгълчетата, наслаждавайки се на мига.
— Съжалявам, че закъснях — каза бързо тя. — Фан поиска да ми диктува нещо и ме задържа до късно в службата.
— Ще трябва да си поговоря с този старец — закани се Номури, като се изправи на стола.
— Както каза, той е един старец и не чува много добре. Може би е от възрастта.
„Не, просто дъртакът не иска да слуша“, помисли си Номури, но се сдържа. Фан вероятно беше както всички началници по света, преминали възрастта, когато са се вслушвали в това, което казват другите.
— Какво ще си поръчаш за вечеря? — попита Номури и получи най-добрия отговор.
— Не съм гладна. — Пламъчетата в очите й показаха какво иска.
Номури допи на един дъх питието си, смачка цигарата в пепелника и излезе навън с нея.
— Е? — каза Райън?
— Тази работа не ми харесва — отвърна Арни ван Дам.
— Предполагам, че това зависи от гледната ти точка. Кога ще изслушат аргументите им?
— След по-малко от два месеца, а това също би трябвало да ти говори нещо, Джак. Тези сухари съдии, които си назначил, ще трябва да се произнесат по случая и съм готов да се обзаложа, че много биха искали да оборят аргументите на Рой.
Джак се облегна в креслото и се усмихна на шефа на канцеларията.
— Че какво толкова лошо има в това, Арни?
— Джак, лошото е, че има много хора, които биха искали да имат право на избор за или против аборта. Там е работата. Така му и викат: „право на избор“, и засега законът е такъв.
— Може би това ще се промени — каза с надежда президентът, поглеждайки към разписанието си за деня. Трябваше да дойде министърът на вътрешните работи, за да говорят за националните паркове.
— По дяволите, не разчитай много на това! Ще хвърлят вината върху теб!
— Добре де, ако това стане някога, ще подчертая, че не съм съдия от Върховния съд на Съединените щати и ще стоя настрана от тази работа. Ако те го решат така, както аз, а предполагам и ти мислиш, че ще го направят, абортите ще се превърнат в юридически проблем и според Конституцията законодателните органи на няколко щата трябва да се съберат и сами да се произнесат дали гласоподавателките да могат да убиват неродените си бебета или не… Обаче, Арни, помни, че аз имам четири деца. Присъствал съм на ражданията на всичките и върви по дяволите, ако се опитваш да ми кажеш, че абортите са хубаво нещо!
Четвъртият малък Райън, Кайл Даниел, беше се родил, когато Райън вече беше станал президент и телевизионните камери показаха лицето му пред цялата нация, когато той излезе от родилното отделение, за да може светът също да вземе участие в събитието. Това повиши рейтинга на Райън с цели петнадесет пункта и навремето Арни беше много доволен.
— Мама му стара, Джак, кога съм казвал подобно нещо — възмути се Ван Дам. — Но ние с теб често вършим неща, които не са съвсем правилни, не е ли така? И не отричаме правото и на други хора да ги вършат. Вземи например пушенето — добави той, за да дръпне малко Райън за опашката.
— Арни, ти можеш да си служиш с думите както никой друг и този път добре ме изигра. Признавам ти го. Обаче има качествена разлика между това да запалиш проклетата цигара и да убиеш един човешки живот.
— Вярно е, ако зародишът е човешко същество, което е проблем за решаване от теолозите, а не от политиците.
— Арни, нещата стоят така. Тълпата, която е за абортите, твърди, че въпросът дали зародишът е човек или не е не влиза в сметката, защото той се намира в тялото на жената и е нейна работа какво ще прави с него. Добре. Според закона на Римската република, пък и на империята жената и децата са собственост на „патер фамилиас“, на главата на семейството, и той би могъл да ги убие когато си поиска. Мислиш ли, че трябва да се върнем към онова време?
— Очевидно не, защото това дава права на мъжете и обезправя жените, а ние вече не допускаме такива неща.
— Значи ти вземаш един морален проблем и го свеждаш до това какво е добро от политическа гледна точка и какво не е добро от същата тази точка. Обаче, Арни, аз не съм поставен тук да правя подобни неща. Дори и на президента е разрешено да има някои морални принципи или при всяко идване на работа сутрин трябва да коригирам своите разбирания за добро и лошо?
