— Господин Шърмън, господин министър — каза по вътрешната уредба секретарката на Уинстън. — На трета линия.

— Здравей, Сам — поздрави го министърът на финансите, след като вдигна слушалката. — Какво ново?

— Относно нашето петролно находище на Север — доложи президентът на „Атлантик Ричфийлд“.

— Добри ли са новините оттам?

— Може и така да се каже. Нашите експерти на място твърдят, че находището е с петдесет процента по-голямо от първоначалните ни оценки.

— Колко надеждна е тази информация?

— Толкова, колкото и твоите търговски законопроекти, Джордж. Моят главен оперативен експерт е Ърни Бийч. Той е толкова добър в откриването на петрол, колкото ти беше като играч на борсата на „Уолстрийт“.

„Може би дори по-добър“, помисли си Сам, но не го каза. Известно му беше, че Уинстън е доста чувствителен, когато ставаше въпрос за собствените му качества. Този път обаче сравнението мина.

— Разкажи ми в общи линии какво произлиза от това — настоя министърът на финансите.

— Когато находището влезе в експлоатация, руснаците ще бъдат в състояние направо да купят Саудитска Арабия плюс Кувейт и може би половината от Иран. Сравнени с него, петролните запаси на Източен Тексас ще приличат на пръдня в ураган. То е огромно, Джордж.

— Трудно ли ще е изваждането?

— Няма да е лесно и няма да е евтино, но от инженерна гледна точка нещата изглеждат сравнително прости. Ако търсиш да купиш печеливши акции, избери си някоя руска фирма, която произвежда оборудване за добив на петрол при ниски температури. В следващите десет години те ще имат много работа — посъветва го Шърмън.

— Добре, а какво можеш да ми кажеш за последиците, които това би имало за Русия от икономическа гледна точка?

— Трудно е да се каже. За да започне експлоатацията на находището с пълен капацитет, ще са необходими между осем и дванадесет години, а количеството петрол, което ще се появи оттам на пазара, ще подбие доста цените. Не сме правили още цялостни прогнози, но печалбите ще са огромни, някъде около сто милиарда долара годишно по сегашния курс.

— В продължение на колко време? — Уинстън почти почувства как другият сви рамене.

— Двадесет години, може би и повече. Нашите приятели в Москва все още искат ние да участваме, но във фирмата ни се говори, че се опитват да държат тази работа в тайна. Предполагам, че до месец новината ще се разчуе в медиите. Може би ще мине малко повече време, но няма да е много.

— А златното находище?

— По дяволите, Джордж, за това те не са ми споменали абсолютно нищо, но моят човек в Москва твърди, че са набарали нещо голямо, или поне така изглежда. Това вероятно ще свали световната цена на златото с пет, може би с десет процента, но според прогнозите на моите експерти тя ще скочи нагоре, преди Иванушка да започне да продава това, което е успял да извади от земята. Богатият чичо ще се нагълта колкото може, а после ще завещае всичко на нашите руски приятели.

— А това няма ли да има отрицателни последици за нас? — изказа гласно мисълта си Уинстън.

— О, не. Те ще трябва да купят от нас най-различна техника и ще имат нужда от много експертна помощ, с която само ние разполагаме, а когато производството започне, световните цени на петрола ще паднат, но и това няма да ни засегне. Знаеш ли, Джордж, аз харесвам руснаците. От дълго време те са едни нещастни кучи синове, но това положение може да се промени.

— Нямам нищо против, Сам — увери го министърът на финансите. Благодаря ти за информацията.

— Няма защо, нали на вас си плащам данъците, „копелета такива.“ — Последното си го каза само наум, но въпреки това Уинстън го чу, както и последвалия смях в слушалката.

— До скоро, Джордж.

— Добре, всичко хубаво, Сам, и благодаря още веднъж. — Уинстън натисна едно копче на телефона и избра друг номер по пряката линия.

— Да? — чу той познатия глас. Само десет души имаха достъп до този номер.

— Джак, Джордж е. Току-що ми се обади Сам Шърмън от „Атлантик Ричфийлд“.

— Русия?

— Да. Находището е с петдесет процента по-голямо, отколкото първоначално предполагахме, а това е дяволски много. Всъщност става дума за най-големите петролни залежи, откривани някога, по-голямо е от всички петролни запаси на Персийския залив. Изваждането на петрола ще излезе малко скъпичко, но Сам твърди, че не представлява проблем. Вярно, че няма да е лесно, но те знаят как да го направят. Не е нужна нова технология, работата се свежда до изразходване на повече пари, а и те няма да са кой знае колко много, защото заплащането на труда там ще излезе много по-евтино, отколкото тук. Руснаците ще станат богати.

— Колко богати? — попита президентът.

— Някъде от порядъка на сто милиарда долара годишно, след като започне пълната експлоатация, а тя може да продължи двадесет години и повече.

Чувайки това, Джак подсвирна.

— Два билиона долара. Та това е много суха пара, Джордж.

— И ние така му казваме на „Уолстрийт“, господин президент — съгласи се Уинстън. — Сухата пара наистина е много.

— А как би се отразило това на руската икономика?

— Няма да им се отрази зле — увери го министърът на финансите. — Ще разполагат с купища твърда валута. С тези пари могат да си купят всичко, от което имат нужда, включително и технологиите, с помощта на които да строят сами нещата, които им трябват. Така страната им ще се реиндустриализира, Джак. Ще влязат със скок в новия век, разбира се, ако са достатъчно умни, за да се възползват както трябва от тези пари, а не допуснат да отидат в банките на Швейцария и Лихтенщайн.

— Как можем да им помогнем? — попита президентът на Съединените щати.

— Най-добрият отговор на този въпрос може да се даде, ако ние с теб и още двама-трима други седнем със съответните руски представители и ги попитаме от какво имат нужда. Ако успеем да накараме няколко наши индустриалци да построят там някой и друг завод, това няма да ни навреди, а и ще изглежда много добре по телевизията.

— Вземам си бележка, Джордж. Изпрати ми доклад по въпроса до началото на идната седмица, а после ще видим какъв начин ще измислим, за да дадем на руснаците да разберат какво знаем.