пъти се налагаше да им уреждаш да избягат и да живеят в Съединените щати, където те можеха да се отдават в по-голяма или по-малка степен на перверзните си, след като биваха запознати със законите на страната и последиците от нарушаването им. Освен това винаги имаше на разположение баня и сапун, където да си измие ръцете. Често й се налагаше да го прави. Един от проблемите, свързани с шпионажа, беше, че човек не винаги има работа с такива хора, които би искал да покани на вечеря вкъщи. Тук обаче добрите маниери оставаха на заден план. Ставаше въпрос за информация, която е нужна на страната ти, за да пази своите стратегически интереси и дори да победи в евентуална война, ако се стигнеше дотам. Често пъти директно или индиректно животът ти е изложен на опасност. Така че си готов да правиш бизнес с всеки, който има такава информация, дори и ако той или тя не са светци.
— Добре, скъпа, дръж ме в течение — каза Фоли на жена си.
— Непременно, скъпото ми мъжленце. — Директорката на Оперативната дирекция тръгна обратно към кабинета си. Там тя написа отговора си до Номури: СЪОБЩЕНИЕТО ПОЛУЧЕНО. ДРЪЖ НИ В ТЕЧЕНИЕ КАК НАПРЕДВАШ. МП. КРАЙ.
Номури си отдъхна с облекчение, когато се събуди и видя отговора в електронната си поща. Беше малко разочарован, че нямаше компания в леглото, но да се надява на подобно нещо не беше реалистично. За Мин не беше много за препоръчване да прекара другаде нощта, освен в леглото си. Номури дори не можеше да си позволи да я откара обратно до дома й. Тя просто си тръгна заедно с подаръците. Е, някои от тях бяха на нея по пътя пеш обратно към дома. Номури горещо се надяваше, че тя няма да обсъжда нощните си приключения със своите съквартирантки. Обаче човек никога не можеше да бъде сигурен какво си споделят жените. Същото беше и с някои мъже, които помнеше от колежа. Имаше приятели, които разказваха с най- големи подробности за завоеванията си, сякаш бяха успели да разсекат дракон с пика. Номури никога не си беше падал по подобни хвалби на всеослушание. Или още оттогава притежаваше шпионски манталитет, или пък се ръководеше от правилото, че един джентълмен не се хвали с любовните си подвизи. А жените? Той не знаеше отговора на този въпрос, както и защо те обичат да влизат в банята по двойки. Дори понякога се шегуваше, че там правят профсъюзните си съвещания. При всички случаи жените бяха по-приказливи от мъжете. Беше сигурен в това. И въпреки че те криеха много тайни от мъжете, колко ли бяха тези, които крият и от другите жени? Господи, достатъчно беше само тя да каже на съквартирантката си, че един японски търговец я беше чукал до побъркване и ако другата се окажеше доносник на държавна сигурност, Мин щеше да бъде посетена от някой неин служител, който в най-добрия случай щеше да я посъветва никога повече да не се среща с Номури. По-вероятно беше да я накара да върне на онзи скапан американски буржоазен боклук бельото от „Виктория сикрет“ и да я заплаши, че ще изгуби работата си в министерството, ако отново я видят да върви по една и съща улица с него. А това би означавало също, че той щеше да бъде следен, наблюдаван и проучван от Министерството на държавната сигурност, нещо, върху което Номури трябваше сериозно да се замисли. Не трябваше да допуска да го заловят, че върши шпионаж. Това беше комунистическа страна, в която спазването на законите беше буржоазно схващане, на което не трябва да се обръща сериозно внимание, а гражданските свободи се ограничаваха с изискването да правиш това, което ти се казва. Като чужденец, занимаващ се с бизнес в КНР, отношението към него можеше и да не е толкова строго, но не и снизходително.
Номури си каза, че не само бе задоволил сексуалните си нужди, прекарвайки една бурна и възхитителна вечер, но и беше прекрачил червената лента на улицата и сега сигурността му зависеше от това колко дискретна ще бъде Мин. Той не беше я предупредил, а и не можеше да й каже да не разправя, че са били заедно. Такива неща не се казват, защото внасят допълнителен сериозен елемент в едно приятно запознанство… което можеше да прерасне в нещо повече от приятелство. Жените мислят за тези неща, напомни си Номури, затова и той трябваше да внимава следващия път, когато се погледнеше в огледалото, да не види в него някой мазен измамник. Но после си каза, че просто си върши работата и не влага нищо лично, след което изключи компютъра.
Обаче трябваше да има предвид една малка подробност. Той беше имал сексуална връзка с една интелигентна и не съвсем непривлекателна млада жена, едно човешко същество. Проблемът беше, че когато дадеш малко от сърцето си, никога вече не можеш да върнеш даденото обратно. С известно закъснение Номури осъзна, че между сърцето и онази му работа имаше някаква далечна връзка. Той не беше Джеймс Бонд. Не можеше да прегърне една жена, както платената проститутка прегръща някой мъж. Просто не беше такава безсърдечна свиня. Хубавото беше, че тъкмо поради тази причина засега можеше да се гледа спокойно в огледалото. Лошото обаче беше, че това положение можеше да се промени, ако той се отнесе с Мин като към предмет, а не като с човек.
Номури се нуждаеше от съвет как да постъпи с чувствата си в изпълнението на тази операция, а нямаше откъде да го получи. Не беше нещо, което можеше да изпрати по електронната поща на Мери Пат или до някой от психиатрите на Управлението, които даваха съвети на хората от Оперативната дирекция, имащи нужда от известни напътствия в работата си. Този проблем трябваше да бъде решен в разговор лице в лице с реално съществуваща личност, по чиито жестове и интонация Номури можеше да се ориентира. Не, електронната поща сега не можеше да му помогне. Трябваше да вземе самолета за Токио и да се срещне с някой по-старши офицер от Оперативната дирекция, който би могъл да го посъветва как да процедира по- нататък. Ами ако онзи му кажеше да прекъсне интимната си връзка с Мин, тогава какво щеше да прави? На него не му беше все едно с каква жена ще поддържа интимна връзка, а той все пак имаше нужда от подобна близост. Освен това, ако скъсаше с нея, как щеше да се отрази това на неговия потенциален и многообещаващ агент? Когато човек постъпва на работа в ЦРУ, не оставя човечността си пред вратата, въпреки че тъкмо това се твърди в повечето книги на тази тема и очакванията на хората са точно такива. Сега всичките шегички по този въпрос на чаша бира вечер, след приключване на тренировките, му изглеждаха твърде далечни, а тогавашните негови представи и тези на колегите му — нямащи нищо общо с действителността. Те бяха твърде далеч от нея, независимо от това какво им бяха говорили инструкторите. Тогава той беше още твърде млад, а до известна степен и в Япония нещата не се промениха много за него. Обаче изведнъж се превърна в мъж, оставен сам на себе си в страна, в която в най-добрия случай към него се отнасяха с подозрение, а в най-лошия — враждебно. Така че сега нещата бяха в нейни ръце и това беше нещо, което той не можеше да промени.
Колежките й забелязаха известна промяна в нея. Усмихваше се по-често и някак по-различно. Сигурно й се е случило нещо хубаво, казаха си те и се радваха, макар да не го показваха открито. Ако Мин искаше да го сподели с тях, добре, ако не го споделеше, това също ги устройваше, защото някои неща бяха лични дори и между жени, които си споделяха абсолютно всичко, включително разни истории за техния министър и неговите нескопосани, дълги и често пъти напразни усилия да се прояви като любовник. Той беше умен човек и обикновено любезен, въпреки че като шеф имаше и своите лоши страни. Днес обаче Мин не ги забелязваше. Усмивката й е по-лъчезарна отвсякога, а очите й блестят като малки диаманти, си казваха останалите служителки. Бяха наблюдавали подобно нещо и преди, но не и с Мин, която имаше една твърде кратка любовна история и към която министърът проявяваше малко по-големи предпочитания, отколкото към другите, макар че правеше това рядко и не както трябва. Тя седна пред компютъра, за да се занимае с кореспонденцията и преводите на статиите от западни вестници, които могат да се сторят интересни на министъра. Мин беше с най-добрите познания по английски в това крило на сградата, а новата компютърна система работеше великолепно. Говореше се, че следващият етап ще бъде доставката на компютър, на който можеш само да говориш и буквите сами ще се изписват, командвани от гласа. За всяка секретарка по света това беше равносилно на проклятие, защото до голяма степен ставаше ненужна. А може би не. Шефът не можеше да чука компютъра, въпреки че нуждите на министър Фан в това отношение бяха твърде скромни, а служебните облаги, които той даваше в замяна, не бяха никак лоши.
Тя изпълни първите си задължения за около деветдесет минути, след което извади копия на принтера и ги подреди по страници. Тази сутрин беше превела откъси от лондонския „Таймс“, „Ню Йорк таймс“ и „Вашингтон поуст“, за да даде възможност на своя министър да узнае какво мислят варварите по света за новата политика на Китайската народна република.
В кабинета си министър Фан се занимаваше с други работи. Министерството на държавната сигурност докладваше по два въпроса, отнасящи се до руснаците. Ставаше дума за петрол и злато. Значи Цзян е бил
