родината си.

— Но разбира се — каза Ди Мило.

Той не беше много изненадан. Кардиналът отдавна работеше за дипломатическата служба на Ватикана и беше виждал какви ли не номера. Колкото и да бяха лукави китайските комунисти, католическата църква се беше настанила тук много преди тях, макар местното правителство да не се чувстваше особено щастливо от този факт.

Те си побъбриха така още половин час, преди преподобният Ю да се сбогува с още едно топло ръкостискане и да го изпратят да си върви.

— Е, Франц? — попита навън Ди Мило, където вятърът щеше да заглуши монтираните пред къщата микрофони.

— За първи път виждам този човек. Чух за него още с пристигането си. Правителството на КНР му е вгорчавало неведнъж живота, но той е човек със силна вяра и голям кураж. Не знаех за образованието му. Можем да проверим дали е така.

— Няма да е лошо — каза папският нунций. Не ставаше въпрос дали вярва или не вярва на Ю, но просто беше добре да се подсигури. Трябваше дори да проверят за съществуването на неговия колега от университета Джери Патерсън, който сега беше свещеник някъде в Мисисипи. Това щеше да улесни нещата. Искането до Рим да извърши проверката беше изпратено час по-късно по Интернет — средство за комуникация, така улесняващо шпионските операции.

В случая часовата разлика работеше в тяхна полза. Това се случваше, когато запитванията бяха отправени на Запад, а не на Изток. След няколко часа съобщението беше получено, дешифрирано и оставено на съответното бюро. Оттам, също закодирано, беше отправено друго запитване за Ню Йорк, където кардинал Тимоти Макарти, архиепископ на Ню Йорк и шеф на разузнаването на Ватикана в Съединените щати, получи копие веднага след закуска. Оттам вече беше по-лесно. ФБР си оставаше крепост на ирландския католицизъм в Америка, макар и не в такава степен, както през 30-те години, когато там се появиха италианци и поляци. Светът е едно несъвършено място, но когато църквата се нуждае от информация и тя не засяга американската национална сигурност, такава се предоставяше и обикновено много бързо.

В конкретния случай съвсем бързо. Свободният университет „Робъртс“ беше много консервативна институция и с готовност сътрудничеше на запитванията на ФБР, независимо дали бяха официални или не. Тамошният служител дори не се посъветва с началниците си, защото запитването по телефона от помощник-специалния агент на ФБР от филиала на Бюрото в Оклахома Джим Бренън беше съвсем невинно. С помощта на компютризираните архиви беше бързо установено, че Ю Фаан беше завършил университета, първо с бакалавърска научна степен за инженер по електротехника и след това с допълнителни три години за доктората по богословие. Служителят каза на Бренън, че и двете научни степени са били взети с „отличие“, което означаваше не по-малко от Б плюс. От канцеларията отговориха също, че сегашният постоянен адрес на преподобния Ю е в Пекин, където той очевидно смело проповядва Светото писание сред езичниците. Бренан благодари на служителя и отговори на запитването по електронната поща от Ню Йорк, а след това излезе за насрочената за сутринта среща с шефа си, с когото трябваше да обсъдят дейността на оперативната дирекция по прилагането на федералните закони в щата.

В Джексън, Мисисипи, беше малко по-различно. Там местният специален агент лично посети Първа баптистка църква на преподобния Джери Патерсън, която се намираше в един от престижните квартали на столицата на щата Мисисипи. Църквата съществуваше от близо сто седемдесет и пет години и беше една от най-проспериращите в района. Преподобният Патерсън се оказа много внушителен, със закопчана до горе чисто бяла риза и синя връзка на райета. Черното му сако висеше в ъгъла поради горещината. Той поздрави с царствено достойнство дошлия агент на ФБР, заведе го в луксозния си кабинет и го попита с какво би могъл да му бъде полезен. Като чу първия въпрос, отговори:

— Ю! Да, много свестен мъж, мой добър приятел от университета. Викахме му Скип, защото Фан ни напомняше много на нещо от „Звука на музиката“. Добър човек и проповедник на Евангелието. Би могъл да дава уроци за вярата на Джери Фалуел. Дали си кореспондирам с него ли? Да, постоянно! Изпращаме му по около двадесет и пет хиляди долара годишно. Искате ли да видите негова снимка? Държим я в църквата. Е, тогава и двамата бяхме по-млади — добави с усмивка Патерсън. — Скип е голям куражлия. Да си християнски мисионер в Китай не е шега работа. Обаче той никога не се е оплаквал. Писмата му винаги са изпълнени с оптимизъм. Де да имаше в духовенството още хиляда такива като него.

— Значи вие имате много добро мнение за него, така ли? — попита специален агент Майк Лиъри.

— В колежа той беше добро момче, а сега е свестен мъж и ревностен проповедник на Евангелието, който работи в много трудна обстановка. За мен Скип е герой, господин Лиъри. — Това беше много убедително застъпничество от страна на важен член на обществото. Въпреки просперитета и богатството си Първа баптистка църква не беше с къса памет.

Агентът от ФБР се изправи.

— Това е всичко, което ме интересува. Благодаря ви, сър.

— Мога ли да попитам защо се интересувате от моя приятел?

Лиъри очакваше този въпрос и предварително беше подготвил отговора си.

— Просто рутинна проверка, сър. Приятелят ви не е заплашен от нищо, поне не и от правителството на Съединените щати.

— Радвам се да го чуя — отвърна преподобният Патерсън с усмивка и му стисна ръката. — Ние не сме единствената църква, която се грижи за Скип.

Лиъри се обърна.

— Така ли?

— Разбира се. Познавате ли Хошая Джексън?

— Преподобният Джексън, бащата на вицепрезидента? Никога не съм се запознавал с него, но знам кой е.

Патерсън кимна.

— Хошая е един изключителен човек. — Никой от двамата не каза колко необичайно би прозвучало четиридесет години по-рано, ако някой бял свещеник се произнесеше така ласкаво за един негър, но с времето Мисисипи се променяше и в някои отношения това ставаше дори по-бързо, отколкото в останалата част на Америка. — Преди няколко години му бях на гости, разговаряхме за разни неща, включително и по въпросната тема. Църквата на Хошая изпраща на Скип между пет и десет хиляди долара годишно и поде инициативата още няколко негърски църкви да ни помагат в грижите ни за него.

„И бели, и черни се грижат за един китайски проповедник“, помисли си Лиъри. „Какво става с този свят?“ Каза си, че в края на краищата в християнството може би наистина има нещо. След това се отправи със служебната си кола за офиса си, доволен от необичайното разследване, което беше извършил, макар че то не беше точно за ФБР.

Кардинал Макарти бе уведомен от секретаря си, че неговите две молби за информация са получили отговор още преди обяд, което беше впечатляващо дори и за практиката в съюза между католическата църква и ФБР. Скоро след като обядва, кардиналът лично закодира двата отговора и ги изпрати обратно в Рим. Той не знаеше защо беше отправено запитването, но предположи, че след време ще разбере, ако беше нещо важно, ако ли пък не, тогава нямаше значение. На духовника му беше забавно да бъде шеф на резидентурата на Ватикана в Америка.

Нямаше да му е толкова забавно, ако знаеше, че Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериленд, също се интересуваше от тази му странична дейност и че техните чудовищни мислещи машини, по-точно суперкомпютърът в подземния етаж под главната сграда на просторния комплекс се занимаваше със случая. Тази машина, чийто създател беше банкрутирал преди няколко години, беше повод както за гордост и радост, така и за разочарование сред огромната колекция от компютри в АНС. Така беше до съвсем неотдавна, когато един от математиците на агенцията беше намерил начин тя да бъде използвана. Това беше внушителен паралелно-процесорен апарат, който трябваше да действа като човешкия мозък и теоретично трябваше да бъде в състояние да разглежда даден проблем едновременно от няколко страни, точно както мозъкът беше в състояние да го прави. Проблемът беше, че никой в действителност не знаеше как работи човешкият мозък и поради това създаването на софтуерна програма за ефикасно използване на изключително мощния компютър в продължение на години беше невъзможно. Така това внушително и скъпо